Пролог

През прозореца нахлу хладен повей и се заигра около кьошетата, врътна се из пустата стая и едва не отнесе пергамента изпод ръцете му. Тихо проклятие пробяга по устните на майстер Джеролд. Ръката му се стрелна и приглади листа преди той да е излетял. Тази сутрин се беше събудил в добро настроение за история – беше спал добре и подаграта му не се обаждаше, но проклетият вятър можеше бързо да го вкисне. Колкото и да му бе неприятно, принуди се да придърпа мастилницата си и да затисне с нея пергамента. Неприятна работа. Така човек можеше да разлее мастило по целия лист. Извади перото си, дълбокомислено го натопи в мастилото и внимателно нанесе датата. Година 5800-тна от Възшествието на Седемте. Отне му близо минута да изпише думите с красивия си, школуван, правилно наклонен и правилно завъртян почерк. Огледа датата доволно. Така. Да запише събитията от миналия месец. Любимото му занимание. Тарт и Манинг бяха влезли в открит конфликт в началото на месеца. Жертви, въоръжение, място на битката, резултат – всичко това мина за секунди през главата му. И тъкмо щеше да почне, когато се укори. Уви, беше почнал да забравя. Няколко часа преди войските на домовете да се сблъскат в Дъскъндейл беше родила лейди Рослин от дома Росби. Щяха да дадат на малката дъщеричка името Лина. Бащата беше странстващ рицар, на име Робърт, от дома Пайн от Пречупения нокът. Личният му герб – три бели нокътя, грабнали златна монета на сив фон. Трябваше да прати за илюстратор следобед. А довечера май имаше някаква глупост за заседание за споровете с Арбор… Пълна загуба на време. Щеше да я опише, разбира се, в аналите си за историята на Цитаделата в Староград, но не възнамеряваше да присъства. Имаше да вписва един валириански кораб, който се появил в залива Черна вода онзи ден.
Усети, че се е унесъл в мисли над празната страница чак след няколко минути, когато почукаха на вратата. Надигна се морно, тежката му медна верига дрънчеше леко с всяка негова стъпка. Отвори килията си и изгледа заплашително момчето, което стоеше пред него. Този малкият трябваше да е много глупав. Всички знаеха, че всеки първи ден от месеца големия летопис трябваше да бъде оформен и тогава никой не може да го безпокои. Момчето носеше роба и бе вързало на опашка отвратителната си посивяваща, гъста коса. Навремето и Джеролд имаше хубава коса. Смутено му подаде едно писмо и изграчи: „Гарван за вас, майстер Джеролд”, после почти побягна на другата страна, стискайки носа си. Гарван. Как мразеше малките черни проклетници! Вечно крякаха, летяха наоколо и го смущаваха, докато работеше. Вярно, разнасяха писма, но много би се радвал, ако го правеха по-тихо. И някъде другаде, не точно в неговата Цитадела. По възможност не и в града. А и в целия Вестерос май имаше малко повече, отколкото трябваше. Другите архимайстери бяха виновни за това, те никак не уважаваха историята и не обръщаха внимание на епохалния му труд над нея.
Пак се усети, че се е унесъл. Влезе обратно в килията си и затвори вратата. Писмо. За него. Никога не му пращаха писма. Навремето получаваше по едно за именния си ден, но брат му умря преди доста време и сега трябваше да отвори някоя от хрониките си, за да установи кой ръководи дома Хайтауър. Май той беше най-възрастният. Чудно. Ако бе направил грешката да остане сред тях, сега щеше да е дебел лорд, престарял и с куп внучета. Колко добре беше, че можеше да се занимава свободно с история, вместо да се грижи за цял Староград, че и за знаменосците. Положи писмото на масата и взе нож от сандъка. Там беше цялата му скромна покъщнина – за история човек нямаше нужда от много. В килията имаше легло, маса, стол и големия му сандък. По едно време бяха настоявали да има и гардероб за дрехи, но той много добре си караше и със старата роба, която му я подариха като влезе в Цитаделата и започна веригата си.
Насили се да мисли за настоящето. Писмо, нож, маса. Сега. От десетилетие насам имаше чувството, че живее само в историята. В крайна сметка, всичко което отмине е вече история. Седна на стола и внимателно отвори писмото. Носеше печата на дома Дарклин, кралете на Черна вода и владетелите на Дъскъндейл. При вида на написаното майстер Джеролд се смръщи. Такова разхищение. Един куп хубав пергамент, подходящ за дни и седмици история, само за една-единствена, съвсем безсмислена дума.
„Дракарис”.

Цялата Цитадела изглежда беше полудяла. Гарваните летяха и току минаваха шумно покрай прозореца му. Цял ден не можа да се съсредоточи. По коридорите тичаха хора, някой кълнеше гневно от килията над неговата. Светът се бе обърнал много рязко с краката нагоре. Отчая се. За цял предобед не беше описал и една четвърт от миналия месец. Тъкмо беше стигнал до отпътуването на Карт от дома Магнар за Зимен хребет. Стана пладне и той спря работата и зачака. Чака десет минути, после половин час, а времето течеше и минутите станаха часове.
Е, това вече беше недопустимо!
Той беше майстерът на Цитаделата! Пазителят на Хрониките! И всеки, всеки, всеки бял ден ядеше точно в дванадесет в килията си. На четна дата боб, на нечетна – ориз. Някой щеше да си плати. Два часа след пладне се надигна мрачно от стола си и се отправи навън. По пътя му младежи на по петдесет отстъпваха панически от пътя му. Хубаво бе, че се страхуват от него. Той беше архимайстер и цялата Цитадела щеше да си плати за обяда му! Влетя в столовата разгневен и се понесе към кухните. Малко обърна внимание на хаоса, който цареше около него – майстерите бяха пребледнели, шепнеха си уплашено на малки групи и никой не ядеше. Джеролд обаче го отдаде на уплахата им като са го видели в цялата му величественост и си продължи невъзмутимо напред. Нахлу в кухните и още от прага се разкрещя на готвача. Странното бе, че човекът бе седнал на един стол и трескаво пишеше бележка след бележка.
Не му обърнаха внимание.
На него, на майстерът, на му обърнаха внимание! Почервеня, после позеленя, а сетне придоби нездрав морав цвят. Сетне…
Сетне не си спомняше нищо. Събуди се часове по-късно в килията си. Слънцето вече клонеше към залез. Целият ден беше отишъл! И кой щеше да напише хрониките сега? Някой жалък писар? Не, това не можеше да го позволи. Стана и се насочи към работната си маса. Някой беше оставил дълъг пергамент на нея. Още едно писмо. Вече беше почнал да ги презира. Това обаче беше доста по-подробно. Пак идваше от Дъскъндейл. Надигна го и се зачете и за пръв път от години чупката на веждите му обозначаваше учудване, а не презрение.

„Дракарис. Призори на 32-я ден от 5800-тната година от Възшествието на Седемте в залива Черна вода беше забелязан причудлив кораб. Галера, на много дълга и голяма. Четири кораба от флота на краля на Черна вода излязоха да я посрещнат, начело с първородния син на краля. Това беше последният път, когато стъпиха на суша. Отблизо корабът се оказа валириански. Капитан му беше някакъв мъж от Валирия, от дома Таргариен, брат на принца на Драконов камък. Замъкът, доколкото научихме, в момента се строял в залива, на един от трите пусти острова. Като установили, че са валирианци, мъжете на краля, уплашени от евентуално нашествие, нападнали кораба. В последвалата битка над Черна вода излетя дракон, който се видя чак от брега. Беше огромен, но летеше бавно и тромаво. Четирите ни кораба бяха изпепелени. Останаха само овъглени черупки. Валирианците се оттеглиха, заедно с дракона. Чакаме съвет от Цитаделата как да постъпим.
Майстер Олер, при двора на кралете на Черна вода"

Една усмивка неволно се плъзна по лицето на майстер Джеролд, ала смутена от дръзкото си действие бързо се отдръпна от острите му, суховати черти. Архимайстерът захвърли писмото настрани и бързо надигна перото си. Потопи го в мастилницата и придърпа нов пергамент от купчината. Засега нямаше да се занимава с миналия месец. Положи перото замислено. През ума му мина фактът, че за пръв път от десителетия насам сякаш гледа с нетърпение не към миналото, а към бъдещето. Каква благословия, да живее в такова време. И каква хубава Хроника щеше да се получи…