Зимен хребет - Вълчи времена

Предишната тема Следващата тема Go down

Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Карт on Съб Авг 06, 2011 9:26 pm

Това беше мястото на Първите хора. Можеше да го усети през кожата си, по мекото докосване на земята под присвитите му колене, по шуменето на листата в божията гора. Сърцето на зимата, на Старките, на севера биеше живо в тази гора, в това дърво. Очите му бяха затворени, дишаше бавно и дълбоко. Пред него безмълвно се изправяше язовото дърво. Можеше да усети очите му върху себе си – остри, уверени, виждащи всичко. Не се страхуваше от взора му. Той беше човек на Старите богове. Около него сенките бавно се удължаваха, а той стоеше така, брулен от вятъра, коленичил смирено пред дървото на сърцето. Влагата на земята бавно пълзеше през бричовете му и нагоре по коленете, но това не го интересуваше. С всеки дъх усещаше хладния въздух, с всеки дъх се чувстваше все по-жив и спокоен.
Беше дълга езда, която ги бе довела дотук, него и десетте му спътници. От Скагос, през Залива на тюлените, до Последно огнище и оттам западно до кралския път. Старките бяха добри домакини. Посрещнаха ги с хляб и сол, с обещания за топли постели и добра храна. Но той първо искаше да дойде тук. Често бе посещавал Зимен хребет на младини. Замъкът беше уютен и го познаваше добре. Но божията гора беше единственото място, където се чувстваше у дома тук. Всъщност, чувстваше се повече у дома тук, отколкото където и да било, дори и в Скагос.
-Карт. – Познат глас се плъзна по хладния въздух. – Знаех, че ще те намеря тук.
Нямаше нужда да се обръща, нито да се замисля, да трепне дори. Знаеше кой беше говорещият. Валарис Старк, лордът на Зимен хребет и кралят на Севера. Беше се бил за него, и до него, бе се смял на маса с него и се бе клел за него. Пое си дълбоко дъх. Не каза нищо. Не смееше да наруши тишината. Тук, пред язовото дърво, нямаше нужда от думи.
Влагата пълзеше бавно по крачола му, но той я бе забравил отдавна. Усещаше тихото дишане на лорд Старк зад гърба си. Захладняваше, около леса се спускаха сенки. Сигурно наближаваше залез. Разтвори очи с въздишка. Пред взора му се появи лицето на язовото дърво. Очите. Имаше чувството, че го гледат. Някои почти бяха забравили вярата си. Той не. Какво е един човек, един мъж, без вярата и честта си? Празна черупка, непотребна и грозна.
Можеше да стои така още часове. Тук умората му сякаш потъваше в самата земя, а тихия ветрец изтриваше болката на пътя. Глад не усещаше. Пред язовото дърво нямаше място за глад. Но знаеше, че ще го чакат. Старките не бяха южняци. Не бяха и Болтън. Нямаше да започнат вечерята без госта им да е седнал на масата. Надигна се на едно коляно и бавно се изправи.
Беше висок мъж, и силен, макар и белязан от войната. Косата му още беше гъста и падаше на черни вълни под раменете му. Връзваше я само в битка. Би минал за красив, ако не беше постоянно смръщеното му лице и белега, който минаваше като светкавица през лявата половина на лицето му. А и беше почнал да остарява. Сутрин можеше да го усети по слабата болка в мускулите си. Ако се грижеше за себе си, още двадесет години, че и може би малко повече, щеше да е годен човек. Но с времето щеше да става все по-трудно и по-трудно, докато някой ден бурята не го повали. Щяха да го изпратят на последното му плаване с почести. Скагосците изгаряха мъртвите си на лодки. И той щеше да си отиде така от света.
Лорд Старк надали можеше да се сети за мрачните му мисли. Макар и неговият собствен ум сигурно да се занимаваше с това. Валарис беше висок мъж, със стоманено-сива коса и без дори и намек за корем. Стабилен човек, крал, достоен за короната си. Също както наследника си. Карт си спомняше Теон Старк само с добри чувства. Навремето бяха приятели. Дано още да бе така.
-Милорд. – Поклони се много леко. Гласът му беше добре премерен, дълбок и плътен. – Не беше нужно да идвате тук.
-Няколко минути или дори часа в гората на боговете никому не могат да навредят. – Старк се ръкува с него, китка в китка. – Радвам се да те видя, Карт.
-И аз се радвам, милорд.
-Да отиваме. Има скромен прием в името на вашата победа на Скагос.
Лордът на Зимен хребет се завъртя леко и подкани скагосеца със знак да го последва. Двамата се запътиха към стените на замъка, които едва личаха зад гъстия покров на дърветата. Щеше да има пир, както и предполагаше. Само не знаеше кои са участващите. Домът Старк, разбира се. Касел и Кервин, техните твърдини бяха съвсем наблизо. Но кой още? Надяваше се, да не види Болтън тук. Мразеше дори и да ги вижда.
-Чух, че си постигнал големи успехи на север – внезапно рече лорд Старк.
Големи успехи. Беше надвил с четиристотин диваци по-малка група от диваци и беше титулувал баща си лорд на Скагос. В сравнение с онова, което се случваше на юг, неговото беше дребна игра. Какво щеше да им донесе победата? Престиж ли? Почести? Гледаха на него като на просяк край масите си. Не и Старк, нито Ъмбър или Карстарките. Но всички други… Особено Мандърли и Болтън. Пари ли щеше да получи дома му, или власт, с това завоевание? Не. Беше мислил другояче на времето, но те си оставаха диваци. И той беше дивак, па макар и наполовина. Вече се бе примирил, че цял живот ще гледат на него отвисоко.
-Справяме се както можем, милорд – суховато отвърна скагосецът.
-Липсваше ни.
Думите го стреснаха дотам, че едва не се спъна в коренището на дъба, който подминаваше. Беше им липсвал? Той? Бе верен, силен в битка и приличен съветник. Но да им липсва?
-Видях те да ми израстваш пред очите, Карт. – Лорд Старк се беше спрял пред него. Гледаше го право в очите. Малко смееха да сторят това. Повечето се плашеха от почти черните му ириси. – Колко години прекара при нас? Десет? Или повече?
-Почти дванадесет, милорд. – Той сведе глава почтително. – С прекъсвания. Рядко съм бил в Зимен хребет.
-Но беше заклет меч на сина ми през почти цялото време. Всички съжаляваха, когато се махна… - Старк го измери от глава до пети. – Станал си по-тих и мрачен оттогава.
Карт само кимна. Толкова можеше да стори в момента. Вярно беше. Но никой не излизаше непроменен от тъмниците на Страшната крепост. Не и след това, което сториха на него. Някога бе приятел на дома Старк. Още беше такъв. Но се съмняваше, че някога отново наистина ще може да даде приятелството си някому. Теон беше последната му връзка с миналото, и най-добре да си останеше така.
-Наистина ни липсваше. – Лордът въздъхна. – Събират се гарвани. Бих го очаквал през есента, но в пролетта?
-Зимата иде. – Верността на думите го разтърси леко, както винаги. Зимата винаги идеше.
-Зимата иде – съгласи се Валарис. – Винаги. Но тази пролет чакахме добри новини. Не… това. Посевите са слаби, а от Шийката нагоре пълзи някаква болест. Пролетна треска, така казва майстерът. Железните мъже стават все по-арогантни с всеки изминал ден, предполагам, че скоро ще нападнат Мечия остров. Речните земи са в обичайното си състояние – разбунени и на крачка от война, а Болтън шикалкавят дори повече от обичайното. Радвам се, че се върна, Карт. Трябваше ни.
-Разбира се. – В крайна сметка всичко се свеждаше до нуждата, нали? Той им трябваше, те го викаха. Карт не беше нищо повече от меч, от уста, която да преговаря, от верен ратник. Никога не беше нещо повече. Сигурно дори и за Теон.
-Надявах се, че можеш да разведриш Андин.
Последните думи отново го изпратиха в ступор. Андин. Помнеше я бегло – вечно засмяното, хубаво момиче, което подскачаше по бойниците на Зимен хребет като врабче. Приличаше му на огън, на бурен пламък, когато я беше виждал, а това бе рядко. Не се застояваше често в замъка. Веднъж тя и брат й Рикон бяха така добри да го затрупат с купчина сняг в зимното градче. Май бяха танцували един път на някакъв пир, когато тя беше още под чеитирнадесет дори. От осем години не я беше виждал, нея и целия дом Старк, всъщност. Беше чувал историите, разбира се. Ако беше в Зимен хребет пръв щеше да предложи да отиде и да изтръгне сърцето на дома Шепърд из мръсните им гърди. Но думите на лорд Валарис го учудиха. Да разведрява млада вдовица, която едва бе познавал преди? Беше… странно. Друга дума му бе трудно да намери.
-Съжалявам за случилото се. – Скри се зад формалните думи като зад маска.
-Вината е само моя. Омъжих дъщеря си за кораби. – Лорд Старк изскърца гневно със зъби. – Детето тежи на моята съвест. Кълна се, че Шепърд ще си платят. Някой ден, някак, всички техни деяния ще намерят справедлив ответ… - Валарис въздъхна морно. – Станалото станало. Загубих дъщеря си. Откакто тя се върна, е различна. Приемам го, но това далеч не значи, че ми харесва. Малкото ми момиченце се превръща в чужденка. Рядко дори ме поглежда. Теон и Рикард опитаха да говорят с нея, също и Дария. Все напразно. Казах им да спрат да я притесняват, но няма кой да облекчи моите притеснения. Само майка ми да беше жива, тя щеше да може да стори нещо. Тя беше повече майка на Андин, отколкото жена ми.
-И искате от мен… да я разведря? – Думите дори звучаха странно в устата му.
Старк кимна мрачно. Сетне пак посочи към стените и сам тръгна натам.
-Всички останали се провалиха – обясни лордът – който и да се е опитал, се сблъсква с Вал от лед. Тя е сторила каквото е трябвало на Нос Кракен. Но загубата на сина й я е пречупила. Надявам се, че като види стар познайник от детството си, ще си припомни щастливите дни.
В думите на Валарис Старк имаше някаква логика. Ала от друга страна, нямаше по-лош начин да се опозори от това да сметнат, че досажда на вдовица, особено когато тя е значително по-млада от него. И най-сетне, мразеше да се опитват да му налагат жени. Баща му го бе направил веднъж и оттогава не разменяше и дума с него. Лорд Старк не му бе казал да ухажва дъщеря му. Кралят на Севера никога не би му казал това. Честта го забраняваше. Но ако наистина искаше нещо подобно от него, бе избрал погрешния човек.
-Знаеш ли, - вметна лорд Старк – съжалявам че не я омъжих за теб. Навремето, като ви гледах двамата с Теон, такива мисли ми минаха през главата.
Да. Разбира се. А Карт беше Друг с валирианска кръв и майка му беше принцесата на Дорн.


Последната промяна е направена от Карт на Пон Авг 08, 2011 6:38 pm; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

Вижте профила на потребителя http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Андин Старк on Нед Авг 07, 2011 5:52 pm

- Не мисля, че е възможно. - очите й се присвиха едва забележимо, но напълно достатъчно, за да може събеседницата й да отбележи настъпилата промяна и да я вземе под внимание.
- Нима?
Нечии старчески пръсти се плъзнаха внимателно върху стъклената бутилчица, разклащайки я пред сбръчканото и погрозняло лице на една твърде възрастна жена. Кожата й беше груба и обветрена като намачкано парче от най-твърдата хартия, но това като че ли оставаше почти незабелязано заради огромната притегателна сила на лукавите й зеленикави очи, които сякаш излъчваха някаква мистична, необяснима светлина. А съдържанието на малкото шишенце само подсили ефекта, разпръсквайки жълтеникави отенъци върху лицето на старицата. Тя се засмя малко налудничаво и поде напевно:
- Три пъти живовляк, два пъти щипка от стрит на прах зъб от вълчище, един ... -
Само няколко мига по късно обаче беше прекъсната от властното вдигане на нечия малка ръка, която я накара да спре по средата на изречението си. Въпреки че не бе от хората, които лесно се подчиняват на нечии прищевки, дори били те и господарски, майка Гуен реши да запази мълчание, подсмихвайки се доволно. Андин се престори, че не го е забелязала и започна невъзмутимо:
- Както казах е невъзможно. Ти самата не веднъж си отбелязвала, че съотношението винаги трябва да е равно от ляво и от дясно, за да се получи еднородна смес. В противен случай лекарството придобива опасни свойства. Тук е предозирано. Ако искаш рецептата да е правилна трябва да махнеш едната щипка прах от зъби на вълчище.
- А кое те кара да мислиш, че ти показвам лековита течност?
Макар че гласът на майка Гуен да беше изпълнен с множество въпросителни и неприкрит интерес към реакцията на младата лейди Старк, тъмнокосата отново го подмина като нещо съвсем незначително. Бабата пък разшири едва доловимата си усмивка до такава степен, че липсата на всякакви зъби й придаде доста по-заплашителен вид, отколкото човек можеше да си представи, че старицата може да има. И все пак ... възможно ли това да бе истинската й същност? Андин не вярваше, че баща й би прибегнал до използването на отрова, за да се справи с някой от враговете си - честта му нямаше да му го позволи. Тогава защо майка Гуен умееше еднакво добре да бърка лековити отвари и смъртоносни такива? Може би беше част от занаята да познаваш различните течности и да следиш дали пациента ти е получил точната доза, която може да му помогне, или онази, която би могла да го прати в отвъдното. Вероятно. Но все пак в замъка имаше и други хора, които едва ли щяха да се посвенят да си набавят нужното, за да се отърват от нечие нежелано присъствие. В такъв случай възрастната жена бе способна да им набави перфектното оръжие, за да го направят.
Но още преди да каже нещо в своя защита, Андин бе прекъсната от фъфленето на старата вещица:
- Никога не съди нещо по външния вид. По надписа или заглавието. Аз може да съм лечителка, но мога да се превърна и в отровителка. Всяко наше действие, всяка наша мисъл ... те си имат поне две страни, от които можеш да ги разгледаш. Като животът и смъртта. Те са свързани. Черно и бяло. Добро и зло. Нюансите са важни, да, но в крайна сметка винаги стигаш до изначалната двойнственост.
Звучеше достатъчно логично, за да накара тъмнокосата за миг да изгуби ума и дума. Не й се беше случвало често, откакто се върна от онова прокълнато място, но ето че за пореден път старицата я оставяше да се чувства като малко момиченце, което е объркало над половината бодове във везмото си. Не й допадаше да е почти безпомощна, та дори и за няколко секунди, нито пък да се намира в положение подобно на недораслото котенце, което открива, че е попаднало насред кучешките клетки и няма представа как да се измъкне от там. Но си беше факт. Майка Гуен имаше странната дарба да изглежда точно такава, каквато другите очакват от нея и заради това Ан я бе подценила. Фатална грешка. Въпреки че старата билкарка не беше враг, Андин знаеше, че беше от витално значение да може да я притегли правилно. Така я беше учил баща й - да вижда истинската същност на човека срещу нея, за да може да прецени правилно. Не й допадаше, че не успява.
Все така раздразнена, тъмнокосата поклати глава и отегчено махна с ръка, за да каже нещо, но отварянето на вратата я прекъсна за втори път в рамките на само няколко минути. Това добави известна доза недоволство у младата жена, но тя стисна устни, преструвайки се, че не се е случило нищо особено. В стаята, разбира се, влезе със замах собствената й майка, която така и не бе придобила навика да чука, когато влиза в покоите й. Дария считаше, че това е нейно лично право, което идва с майчинството и очевидно нямаше намерение скоро да се откаже от него.
- Ан, скъпа, пак ли се занимаваш с безполезни неща? - както винаги Дария се усмихна грижовно, кимайки енергично с глава и щракна с пръсти на личната си прислужница да остави някакъв пакет на леглото, - Простете, майко Гуен, но нали Вие вършите тази работа? Защо й е на нея да учи за някакви треви? Сякаш не е достатъчно, че я оставих да си играе с онези оръжия. Не съм ли права.
Хвърляйки един доста дяволит поглед на ученичката си, старицата се поклони и отвърна:
- В своите очи всеки е прав, милейди.
- Отново шифровани отговори ми давате, майко Гуен. - лейди Старк въздъхна, - Човек ще каже, че сте родена за пророчица, те говорят така заплетено.
Андин не можа да не забележи начина, по който майка й разговаряше с билкарката. На пръв поглед думите й бяха някак лениви и безинтересни, но зад тази фасада като че ли се криеше нещо повече. Какво ли значеше това? Тъмнокосата присви очи, премествайки ги бавно върху бабата, която само се усмихна двусмислено и побърза да напусне стаята. Междувременно Дария даваше някакви разпореждания на прислужницата си, която също излезе след няколко минути, оставяйки майка и дъщеря сами. Ан присви недоволно очи при мисълта, че ще трябва да изтърпи поредната тирада от въпроси, но вместо това майка й поде съвсем различна тема:
- Мислила ли си какво да облечеш тази вечер на приема? Но защо ли те питам въобще. Знам, че не си. Ти не си падаш по такива неща. Нали така? - Дария се усмихна, - Затова аз помислих вместо теб. Докато бъркаш билки ти поръчах една рокля от онзи винено-червен лен, който хареса преди време, помниш ли?
Без да губи време лейди Старк грабна пакета и измъкна красиво скроената дреха, която веднага привлече вниманието на Андин. Колкото и да не искаше да си го признае, този път не можеше да не отбележи, че роклята е прекрасна.
- О, мисля, че ти хареса. - Дария се изкикоти доволно като малко момиченце, - Наистина ти хареса. Може би има шанс днес наистина да е по-различен ден, а?
Андин отмина забележката й и въздъхна тежко. Не обичаше да ходи на тези приеми, не обичаше да е заобиколена от много хора, половината, от които я гледат или с подозрение, или съчувствено. Някак я дразнеха и двете емоции, които положението й можеше да предизвика. Нямаше нужда от тях. Съчувствието и състраданието също бяха болезнени. Предпочиташе мълчаливото съгласие, което баща й показваше или пълното безразличие, което често изпълваше очите на майка Гуен. Да. Тези бяха най-добрите. Не я караха да се чувства като чудовище. Уви ... не всеки можеше да я разбере. Дария също не можеше. Сега стоеше с широка усмивка и въртеше чудесната дреха насам-натам, опитвайки се да убеди дъщеря си в прекрасните й качества. Сякаш вече не знаеше, че я херасела. Разбира се, че знаеше. Просто изпитваше необяснима неловкост и напрежение, когато беше около собственото си дете. Не знаеше какво да й каже, затова говореше, но не казваше нищо. Този тъжен факт, който Андин бе разбрала още с връщането си, я накара отново да потъне в пълно безразличие, оставяйки лейди Старк да прави каквото си иска, докато самата тя се оттегли назад в тъмната бездна на мислите и спомените си.
avatar
Андин Старк
Пръв човек

Брой мнения : 44
Join date : 20.07.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Карт on Нед Авг 07, 2011 10:46 pm

Не беше човек за пирове. И преди го беше забелязвал, но този път то си личеше с пълна сила. Музиката не го влечеше, нито шумните разговори. Нито пък пиенето, танцуването, или яденето. Но точно тази вечер трябваше да изтърпи всичко. Все пак, Валарис Старк го бе сторил и в негово име. В негово име. Не беше повярвал, преди да види, че знамето на дома му е толкова високо, почти на нивото на гигнатското вълчище на Старк, препускащо точно зад гърба на краля. Наред с гербовете на по-важните домове. Вдясно от него можеше да види знамената на Болтън, на Мандърли, на Тръстиките и на Глоувър. Отдясно на краля бяха знамената на Карстарк, на Ъмбър, на Рогов лес и на Мормон. Но герба на Магнар от Кралска зала беше там, сред осемте дома, чиито символи стояха точно под вълчището на Старк. И това го накара да се усмихне.
И възкиселите лица на хората на краля също го караха да се усмихва. Особено на лорд Мандърли, който бе благоволил да довлече телесата си дотук чак от Бял пристан. Всъщност, имаше доста лордове, повече, отколкото бе очаквал. Голямата зала на Зимен хребет беше порядъчно пълна. Поне Болтън не ги виждаше никакви. Наоколо прислужнички разнасяха блюда, лееше се медовина и вино, а музиката тътнеше. Смеховете избухваха постоянно, от долния край на залата, където беше прислугата, от средата и дори и от горния, където бяха настанени най-важните домове. Ако не бяха гневните лица на великите лордове, щеше да предпочете още сега да се разкара от залата. Но за да ги подразни, възнамеряваше да остане докрая. На масата точно под кралската, обграден от десетима души, които дори не биха се и притеснили, ако някой ги нарече „диваци”.
Малката му почетна гвардия беше съставена от най-доброто, което Скагос можеше да предложи. Начело на мъжете си беше поставил Ерик – широкоплещест мъжага с десетина години по-възрастен от него, с хладен нрав и могъщ глас. Всички носеха мечове на бедрата си, а броните на гърбовете им бяха от метални пръстени – здрави и удобни. Не приличаха на диваци. Но точно такива си бяха.
Кралската маса беше отрупана с блюда, но човек можеше по-лесно да забележи отсъстващите, отколкото присъстващите. Валарис беше тук, разбира се, а също и най-малкият му син, Рикард, със жена си от дома Мормон. В краката им си играеше малко момче. Бенджен Сняг. Санса не можеше да се сдържи и често му хвърляше мрачни погледи. Като изключим тях, на масата имаше още пет места, и всички незапълнени. Теон още го нямаше, нито пък децата му бяха там с гувернантката, която сигурно се грижеше за тях след смъртта на Лейла Карстарк. Лейди Старк също отсъстваше, а и дъщеря й. Само при мисълта за Андин леко самодоволната усмивка слезе от лицето му. Какво точно искаше от него лорд Старк?
-Братовчеде. – Потупаха го меко по рамото.
Обърна глава и се усмихна учтиво. Пред него стоеше Куентин Карстарк, капитанът на кралската гвардия. Мъжът беше десетина години по-възрастен от него, среден на ръст и с мощна осанка, имаше къса черна коса, в която се появяваха вече сребърни нишки, и бе гладко избръснат. В ума му бързо се появи родословното дърво на Карстарките. Майка му беше сестра на майката на Куентин. Един път двамата бяха говорили, но даже и не помнеше на каква тема.
-Сир Карстарк. – Едва не се задави с думата. Сир. Първите хора не биваше да стават рицари. Това беше за андалите, не за тях. – Моите съболезнования за сестра ви.
-Скърбим за нея, лорд Магнар.
На лицето на Карт се появи изражение, сякаш е стъпил в повръщано. Лорд Лорд. Добре казано. Даже и наистина да бе лорд на Кралската зала, пак би бил раздразнен. Докъде бяха стигнали? Вече дори не познаваха древните си езици, бяха ги заменили с чуждестранната реч на андалите.
-Баща ми, магнарят на Скагос и Кралската зала още е жив, сир. – Постара се да се усмихне, макар и това да му костваше усилия.
-Простете, не знаех как стоят нещата с титлите при вас. – За негов ужас, Куентин се настани до него. – И поздравления за успехите ви. – Ако още няколко души го поздравяха за жалката история на Скагос, щеше да почне да крещи.
-Не беше нищо, сир.
-Как нищо, как нищо? – Куентин се засмя. – Та вие сте легнал на сърцето на краля, милорд. И държите най-северната ни територия… - Като видя, че Карт не реагира по никакъв начин на многословието му, капитанът на гвардията замълча тревожно.
Бардът пееше сравнително читаво нещо за мечка и русокоса девица. Песента беше леко остра и девойките по масите бяха почнали да почервеняват. Между пейките, в разчистеното в средата на залата място, се въртяха половин дузина двойки. Лорд Касел се беше напил по бързата процедура и в момента танцът му се свеждаше до един постоянен опит да не падне. Последната песен, която бе слушал бе на стария език на първите хора. „Последният от великаните”. Някои мъже бяха плакали при звуците на онази песен. Ала тук, на юг, смятаха песента за дивашка. Може би някой ден, някога, щеше да я чуе и сред тези зали.
-Какво мислите за музиката? – Като нямаше какво друго да каже, братовчед му се залови за първото, за което се сети. – Калон Еднопръстия определено не си е заслужил прякора.
-Прилична е. – На неговия език това значеше твърде шумна, твърде аритмична и без особена хармония.
-Вярно, не е сред най-добрите.
Карт потръпна. Беше чувал такива думи стотици пъти. Но никога по свой адрес. Мъжът до него му се подмазваше. Една част от него искаше да се изправи и да пребие Куентин. А друга просто се смееше. До припадък. Твърде често го бяха гледали с навирени носове. Сега му се подмазваха. Странни неща правеше понякога живота.
-Виждате ли, хей там, дъщеричката ми, милорд? – Куентин посочи към едно танцуващо момиче. Беше хубавичко, в зелена рокля, която да отива на зелените й очи, и с огнено червена коса. При вида й обаче Карт замалко да скочи от стола си.
-Бих ви препоръчал да спрете дотук, сир. – От думите му струеше лед, какъвто рядко виждаха толкова на юг. Това беше кръвосмешение, боговете да го опазят! – Иначе…
Така и не довърши. От другия край на залата се появи Теон Старк и на мига се устреми към него. Коронният принц беше малко копие на баща си – висок, строен, тъмнокос и обаятелен. Познаваше го като верен човек, добър приятел и справедлив мъж. Можеше да каже едно нещо в хиляда думи, или с един-единствен поглед. Мигом братовчед му Куентин бе забравен, той се изправи и кимна на Теон, който му махаше.
-Карт! – Принцът заряза всяка формалност и го прегърна като брат. – Радвам се да те видя. Още носиш същата ризница, струва ми се. И същото палто, и…
-И същите ботуши. – Топла усмивка се плъзна по устните на Карт. – Което не може да се каже за теб.
-Да седнем. – Теон погледна към кралската маса. – Баща ми ще почака няколко минути, през които да поговоря със стария си приятел.
Куентин май усети, че вече никой няма да му обърне внимание и тихичко се изниза. Бардът смени мелодията. Вече пееше за Брандън Подпалвача. Тази песен накара всички танцуващи да си седнат по местата. Така може би бе по-добре, нямаше нужда да ги гледа как подскачат наоколо. Истината бе, че той можеше да танцува. Майка му го бе научила. Но никога не бе извличал особено удоволствие от тази дейност, по-присъща на младежите.
-Научих, че си ми направил племенници. – Карт не поднесе съболезнования за лейди Карстарк. Лейла беше прекрасна жена, но му се струваше неуместно да я споменава пред вдовеца й.
-Елизабет и Брандън. Две прекрасни малки дяволчета. – Очите на Теон заблещукаха, когато заговори за децата си. – В момента са с гувернантката. Баща ми настоя за кратко да ги доведа на пира. След няколко минути трябва да дойдат… - Старк надигна глава и сега в очите му имаше игриви пламъчета. – А ти кога ще им направиш братовчеди от незнам-кое-си коляно?
-Когато намеря подходяща жена. – Сиреч, никога, най-вероятно.
-Поне някое снежно дете? – Теон неволно хвърли един поглед на брат си Рикард. – Боговете да са му на помощ на малкия Рик. Защо го е взел тук? Санса ще го убие довечера.
-Тя е Мормон. – Карт сви рамене. – Трябва да е способна на това.
-А ти отклоняваш въпросите ми! – Принцът се засмя и го удари леко в рамото. – Кой ще наследи Кралската зала след теб?
-Не знам – рече, макар и едно гласче да нашепваше в главата му „Зимния вятър”.
-Да ти кажа, ако не си направиш скоро наследник, Карстарките скоро ще започнат да острят зъби.
Дори само за да не види някой като Куентин Карстарк в дома на дедите си беше готов да се ожени за някоя. Уви, не беше толкова просто. Не можеше просто да сключи брак с коя да е. Трябваше да е от благороден дом, севернячка, и да почита старите им традиции, не да е южно дете. Освен това той трябваше да я открадне. Такива бяха традициите на диваците, но в него имаше и дивашка кръв. А коя щеше да го приеме, след като я е откраднал? И коя би го затрогнала достатъчно, че да забрави честта си? Отговорът бе ясен – никоя.
-Тогава ще си направя някой Сняг – хладно вметна Карт.
-Не говориш серизоно. – Теон поклати глава, сетне се засмя. – За пръв път в живота си сигурно, Карт скагоски не говори сериозно.
Уви, не беше за пръв път, и сигурно и за сетен нямаше да бъде. Не намери какво да каже, само въздъхна. Сетне една мисъл изплува в ума му, неопетнена от изпитата медовина. Андин Старк.
-Как е сестра ти – попита, уж спокойно.
За пръв път от началото на вечерта, лицето на Теон помръкна. Карт знаеше, че засяга тежка тема, сигурно почти толкова тежка, колкото смъртта на Лейла Карстарк, Но трябваше да знае. Това, или рискуваше да се посрами.
-Променена – неуверено започна Теон. – Различна е отпреди. По-затворена, по-мълчалива… Карт, спомняш ли си я как се усмихваше? – Принцът го бе хванал за ръкава. Скагосецът кимна. Спомняше си. Кой ли не би си спомнял? Много добре помнеше смеха й, когато двамата с Рикард го зариха в сняг. – Е, това остана само в миналото. Момичето с най-красивата усмивка от тази страна на Вала и от другата не е било усмихнато от пет години насам. С детето й сякаш умря и онова момиче. А ние получихме една друга Андин. Тя още ни обича. Не мога да се съмнявам в това. Но не знае, не иска, не може да изрази това.
-Виждал съм мъже, ранени в битка, които след това не смеят и да припарят до бойно поле. – Карт потри брадичката си. – А от живота няма по-жестока и по-сладка битка.
-Казваш, че тя е страхлива? – Теон изсумтя.
-Казвам, че е била ранена. – Скагосецът тръсна глава. – И че тази рана е пречупила волята й за живот.
-Може би си прав… - Принцът махна към баща си и се изправи. – При всяко положение, баща ми ме иска при него. Ще говорим пак, нали? Няма отново да се затвориш на Скагос за години? – Ако боговете бяха добри, Карт щеше да стори точно това, след като приключеше с тази приумица на Старките.
-Няма, Теон, няма. – Отдавна се бе научил обикновено да не казва каквото мисли. Дори и сред приятели.
Двамата отново се прегърнаха и се разделиха. Карт седна тежко обратно на пейката. Започна нова песен, нещо южно за празници, и рокли, и замъци, които не бяха виждали зима и рат. Двойките се завъртяха в бавен менует. Мразеше го този танц, с неговите постоянни смени на партньорите. Надигна халбата с медовината си, чудейки се отегчено колко ли време щеше да им трябва на всички да се напият и пира да свърши. Ръката му обаче замръзна по пътя към лицето.
Андин Старк беше влязла в залата.

_________________
Щом си решен на бой, целта ти не трябва да е да нараниш врага си. Защото раните могат да зараснат и ранените - да отмъстят. Ако си решил да се бориш с врага, винаги цели да го убиеш, никога - само да го раниш.
avatar
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

Вижте профила на потребителя http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Андин Старк on Пон Авг 08, 2011 9:17 am

Завъртя се няколко пъти и кисело отбеляза наум, че това, което вижда в огледалото някак си й допада. Отдавна не беше отдавала кой знае какво значение на това, с което се облича, но ето че сега се чувстваше ... необикновено доволна в тази нова рокля. Всъщност самата дреха не беше кой знае колко особена - не много черни шевици красяха ръкавите и деколтето, а иначе винената повърхност се спускаше съвсем свободно, давайки пълна свобода на носещата я. Нямаше нищо натруфено, нищо излишно по нея. Оказваше се, че лейди Старк беше донесла една съвсем семпла, но невероятно елегантна рокля. Може би в това беше разковничето. В обикновените, не особено натрапчиви неща, било те предмети или чувства.
Андин въздъхна тихо и поклати глава, отдалечавайки се от огледалото с намерението да свали дрехата, когато вратата буквално изхвърча към стената, за да може в стаята да нахлуе малък русокос ураган. Беше дъщерята на брат й Теон - Елзбет, която приличаше на истинска принцеса в дългата си рокличка от зелена коприна. Медните й къдрици бяха прибрани прилежно назад, образувайки истински златен ореол около малката й главица, а сапфирените й очи искряха дяволито сякаш малката току-що е направила някоя поразия. Докато я наблюдаваше как се приближава към нея, Андин неволно се възхити на цялата тази прелест събрана в това крехко момиченце и мислено се помоли на боговете да не позволят да й се случи нищо лошо. Но едва успяла да довърши кратката си молба, тъмнокосата се намери хваната за ръка от Елзбет, която подскачаше весело наоколо:
- Каква си хубава в новата рокля! - русокоската се завъртя, - Татко каза, че няма да идва да ти казва да слезеш долу, а направо изпраща най-силното си оръжие. Каквото и да значи това.
Блед намек за усмивка се появи върху устните на Андин, която приклекна срещу племенницата си й отвърна меко:
- Благодаря Ви за този комплимент, милейди. Но защо отбягвате истинския проблем тук? Имам чувството, че никой не Ви е пращал, а бягате от нещо?
Нарочно наблегна на титлата и вежливия начин на говорене - искаше да припомни на момиченцето чия дъщеря е и как трябва да се държи. Вярно, че самата тя преди години беше също толкова игрива, колкото Елзбет, ако не и повече, но сега трябваше да поддържа някаква привидна маска на сериозната леля. Въпреки това двете с момиченцето бяха наясно, че думите й съвсем не са толкова сурови, колкото би трябвало да са. Точно затова получи също толкова половинчат отговор, колкото бе и зададеният въпрос:
- Бих обяснила, но ни чакат. Всъщност подозирам, че след минути септата ще пристигне с баба и Бран. Което не е добре, при положение, че дори косата си не си оправила. Милейди.
Елзбет се изкикоти при последното и побърза да изтича до вратата, за да я затвори. Андин поклати глава безпомощно и отново се върна към огледалото. Не трябваше да закъснява прекалено - такъв бе редът и го знаеше, но й се искаше да отложи слизането, колкото е възможно по-дълго. Разбира се, Дария нямаше да го позволи, затова най-вероятно наистина щеше да се появи след няколко минути. За щастие те бяха напълно достатъчни на тъмнокосата да събере косите си в някакъв небрежен кок с две-три фиби само с инкрустации и да кимне на Елзбет, че е готова, секунди преди другите две жени да влязат в стаята. Първа пристъпи напред вече поостарялата гувернантка, която носеше семпла рокля от сив памук побърена с бели нишки - цветовете на дома. Беше дребничка и не особено хубава, но бе доста запазена жена и имаше доста приятно излъчване, което я правеше добър събеседник, когато имаш нужда някой да те изслуша. Което не можеше да бъде казано по адрес на лейди Старк. Доста висока и все още стройна, тя застана като непоклатима скала зад гърба на Сара, кимайки доволно с глава:
- Радвам се, че не се налага отново да те убеждавам да облечеш нещо друго освен онова тъмносиньо, което прилича повече на черно.
Андин присви очи готова да отвърне нещо остро, но реши, че не й се спори с майка си и затова само присви предупредително очи и направи знак на дамите, че е готова да тръгват. Доволна от лесната си победа този път, Дария запристъпя важно напред и поведе своеобразната процесия към Голямата зала, където всъщност се състоеше всеки един пир. Ако баща й беше някой разточител и гуляйджия, със сигурност щеше да й е дошло до гуша от постоянното висене тук, но за неин късмет Валарис бе всичко друго, но не и такъв. Някак утешена от мисълта, че все пак не й се случва да слиза кой знае колко често тук, тя побърза да си придаде гримасата на пълно безразличие и застана гордо начело на малката им процесия. Дария нарочно бе изостанала назад с внуците си и септата, коментирайки нещо свързано с огромно количество сняг, което изведнъж "паднало" върху главите на конете на едни гости, принуждавайки въпросните да гонят добичетата си из двора като полудели.
Не й трябваше много, за да огледа набързо Голямата зала и да си направи изводите. Повечето мъже вече бяха достатъчно пияни, включително част и от великите лордове. Можеше да се закълне, че дядо й Мандърли вече пълзи под някоя маса - все пак първия час от пира беше изтекъл, а дядо Мандърли никога не пропускаше да се напие до припадък в този интервал. С периферното си зрение отбеляза сир Куентин, който се разхождаше меко казано като идиот, отново търсейки партия за дъщеря си. Върху лицето на Андин се плъзна сянка от недоволство и тя бавно прекоси разстоянието от вратата до мястото си на масата. Валарис й кимна с надежда, след което мястото до нея бързо бе заето от Теон. Вече позачервил се от питието си, брат й подшушна нещо на баща им, след което се обърна към нея:
- Как е днес малката ми сестричка?
- Както всеки друг път, когато ме попиташ. - Ан се обърна бавно, - Надяваш се на някаква промяна?
За секунда очите на Теон помръкнаха и тъмнокосата моментално съжали за острото си държание, но не направи никакъв опит да се извини.
- Винаги ще се надявам, Ан, и ти го знаеш. - той отпи от чашата си и направи кратка пауза, - Знаеш ли, днес за първи път ме питаха как си, а не какво се е случило на Нос Кракен.
Нова тактика ли подхващаше? Само при споменаването на последните думи очите на Андин лумнаха с опасен огън, който искрено изненада коронования принц.
- Другите да те вземат, Теон. - изсъска тя недоволно. - Какво искаш от мен?
- Поне днес да бъдеш човек и да си тук, с нас. - той я стисна леко за ръката, - Хората рано или късно трябва да забравят мъртвите и да се върнат към живите.
- Предполагам, че ти го знаеш най-добре? - Андин се изправи бавно.
- Да, наистина го знам, - отговори той без да трепне, - Но ти го забравяш. А сега бъди така добра поне да поздравиш човека, - Теон посочи някакъв огромен мъж, който кротко си стоеше на масата, мрачно отпивайки от огромна халба, - той е приятел, на когото държа.
Без да променя и за миг цвета на лицето си и без да каже нищо, Андин се изправи следвана от зоркия поглед на Валарис и доволната физиономия на Дария. Обърна се към по-големия си брат и се усмихна твърде превзето:
- Щом настояваш ще поздравя този твой приятел. Ще го направя. Защото рано или късно, скъпи ми Теон, всички ще бъдем мъртви.
Не й трябваше много, за да слезе от подиума, подминавайки нахалниците, които я зяпаха сякаш е ходещо вълчище. Заобиколи внимателно масите на великите лордове, поздрави бегло някои от тях и бързо се намери на масата, която всъщност бе крайната й цел. Знаеше, че седящите вече са я забелязали, затова не си прави труда да казва нищо, а направо застана срещу онзи, който тази вечер май щеше да се окаже изкупителна жертва.
- И какво всъщност очаквахте да чуете? - присви очи, докато пръстите й си играеха небрежно с чашта й - Интересно ми е, наистина, а това не се случва често, магнарю от Скагос.
Познаваше всички в залата, беше ги виждала поне веднъж и то скоро, но този човек не бе стъпвал в Зимен хребет близките години. Точно затова прецени, че новият флаг, който баща й окачи редом с другите важни такива, трябва да е негов. А познанията на Андин по отношение на знаците на различните домове, било те и най-малките, бяха доста пълни. Пък и брат й го нарече приятел, нещо, което не се случваше много често. Имаше блед спомен за някакъв мъж от Скагос, но не можеше да се сети точно какъв. Беше идвал тук отдавна? Възможно, но името му й убягваше. Точно поради тази причина реши да използва титлата му, когато се обърна към него. Не й се рискуваше да обиди приятел на Теон, обърквайки името му - после брат й щеше да сумти из замъка поне няколко седмици, сърдейки й се. Което беше достатъчно да наруши вътрешното й спокойствие. А и едното име не беше кой знае колко важно. Нямаше нужда да го помни. Със сигурност нямаше да го види повече ...
Или поне така си мислеше.
avatar
Андин Старк
Пръв човек

Брой мнения : 44
Join date : 20.07.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Карт on Чет Авг 11, 2011 7:29 pm

Халбата потрепера. Вероятно целият беше потреперал. Толкова за неудобството как да започне разговор. Гледаше я донякъде изумен. Андин нямаше почти нищо общо с момичето отпреди години. Вярно, не бе пораснала много оттогава, но всичко останало бе променено. Игривите пламъчета в очите й ги нямаше – наместо тях в погледа на дамата имаше нещо студено. Лицето й бе състарявано от кисело изражение, но все още личеше, че когато Андин не се мръщи, може да мине за красавица. В пълен контраст с всичко това, сякаш за да подчертае хладните й черти, роклята й беше винено-червена и пищна. Отиваше й. Едва не прехапа езика си и прогони тези мисли за дъщерята на суверена от главата си. След като краткото му стъписване попремина, Карт призова дипломатичността си. Изглежда Андин бе раздразнена и цялата зала го осъзнаваше.
-От вас ли, милейди? – Беше искрено изненадан. – Защо не седнете, половината гости в залата се опитват да ни изядат с очи. – Дано да седнеше. Беше научил, от личен опит, че правите хора не се успокояват, а само се ядосват все повече и повече.
Младата жена се огледа бавно около себе си, предизвикателно взирайки се в лицето на всеки, който бе дръзнал да задържи погледа си за по-дълго върху нея. Някои от гостите неволно сведоха глави, други продължиха най-нагло да я гледат, но тя само вдигна рамене, обръщайки се с гръб към масата, където стоеше семейството й.
-Последно време се е превърнало в традиция да съм център на вниманието. Човек рано или късно свиква, ако не друго. – И въпреки това, тя седна. Мъжете почтително се сместиха, за да й направят място. Двамата останаха почти сами в горния край на масата. Вече не можеше да ги наблюдават така отблизо. – Но не отговорихте на въпроса ми. Какво точно очаквахте да чуете по отношение на това как съм?
Теон! Идеше му да поклати глава отчаяно. Той беше добър приятел, разумен мъж, но понякога просто не знаеше кога да говори и кога – да мълчи. Когато ставаше въпрос за семейството му, той имаше деликатността на мамут. Почуди се как да се оправдае. Само че, в крайна сметка, имаше ли нужда от оправдание? Той бе просто лоялен и загрижен васал, нали? Много тънка усмивка заигра по устните му, същата, която използваше на масата за преговори.
-Честно казано, не знам. Мисля, че сте добре. Изглеждате здрава. – Боговете му бяха свидетели, това си бе чиста истина. - Семейството ви се притеснява, но няма нужда аз да ви казвам това... – Внезапно се сети, че тя може би дори не се и сеща кой е. Теон сигурно бе забравил да спомене, а за младата Андин той сигурно бе само някой от знаменосците на баща й, непознат с удобна за зариване в сняг глава. Затова добави, донякъде смутено: - Надали ме помните, милейди. Съжалявам, че не се представих. Карт скагоски, син на магнар Ковран от Кралската зала. Дойдох по молба на баща ви.
Надяваше се, че ще може някак да вкара разговора в обичайно русло – да говорят за пирове, да коментират пиянството на лорд Мандърли, да бъбрят за събитията от Вестерос и за други дреболии, които двама души, които не могат да намерят обща тема често обсъждат. Така щеше да се предпази от опасни теми и от посрамване и едновременно с това да изпълни молбата на краля. Уви, Андин май не беше в настроение за празнословене. Вместо да се впусне в безкрайния и уморотилен лабиринт на повтаряне на едно и също, тя започна замислено:
-Възхитително. – Карт вече започваше да се уморява от тази дума. – Наистина възхитително. Значи Вие сте онзи, който е превърнал група диваци в добре премерена военна сила, когато трябва? Трябваше да се досетя. Е, предполагам, че знаете коя съм аз, затова ще пропусна момента с официалностите. Смятате ли да оставате дълго тук?
Защо всеки трябваше да го поздравява за проклетата битка за Скагос? Защо?! Не можеха да видят, че се дразни от това или наистина не можеха да оценят жалкия мащаб на победата на дома Магнар? Трябваше да се насили, за да обуздае пристъпа си на гняв и да потисне мрачното изражение, което за малко да се появи на лицето му.
-Докато кралят има нужда от мен, милейди. – Това също бе истина, макар и да се надяваше лорд Старк да го освободи час по-скоро, за да замине за затворът, който сам си бе съградил на Скагос. – Един знаменосец винаги трябва да съобразява с желанията на монарха... – почуди се, и сетне добави: - Или с тези на наследниците му. – Ала Андин имаше вида на умна жена и щеше да усети, че подминава въпроса и с тежка въздишка, Карт заговори за „успеха си” – Благодаря за комплиментие за Скагос, но, наистина, от такива няма нужда. Макар и домът ми да победи, и до днес се чудя каква полза ще извлечем от това. А и не беше голямо постижение - да премажеш неколкостотин диваци с по-голямо количество диваци не може да е триумф за никого.
-О, не ме разбирайте погрешно, магнарю, но не се възхищавах на Вас. – Тези думи го накараха да се смръщи. Той ли не бе разбрал, или тя просто си играеше? – Тук, както и навсякъде другаде, истинската заслуга е по-скоро на множеството, което в решителния момент добива общо самосъзнание и забравя отделната личност като такава. Винаги съм изпитвала респект към умението на бойците в битка да стават едно цяло, с една обща крайна цел. – Я че философ се оказа тази дама! – Разбира се, предводителят също има значение, но както казахте, не е кой знае колко трудно да победиш няколкостотин човека ако разполагаш с повече мечове от тях. А резултата ... е, това наистина е Ваша грижа и когато успеете да превърнете тази тяхна победа в своя собствена с удоволствие ще Ви изкажа личната си възхита и поздравления. - тя завъртя чашата между пръстите си и отпи бавно, внимателно следейки с поглед израженито на Карт.
Последните й думи го накараха да се замисли, след като почти беше отписал разговора след излиянията й за „общата крайна цел”. Беше му трудно да види смисъла зад тях. Рядко му се случваше това. Беше победил в битката, но не бе извлякъл никаква полза от това, тук Андин бе права. Но не искаше и да има полза. Беше битка – силният се храни от по-слабия, за да оцелее. Това бе законът на зимата. Имаха нужда от повече плодородна земя и от повече хора, а и за Скагос щеше да е по-добре да има едноличен владетел. Твърде дълго бе продължила тази вражда между домовете на острова му. Затова бе воювал, не заради одобрението на тези лордове, които го обграждаха и днес с фалшивите си усмивки. Не бе воювал и за комплиментите на тази жена, все още почти момиче.
-Показвате достойни познания по военно дело, милейди. Но общата цел, за която говорите може да ви изненада. – Реши да й даде по-добра представа за войната. Нямаше да навреди. – В битка целта не е да победиш, защото домът ти е велик и каузата - справедлива. Когато наоколо свистят стрели и мъжете падат като мухи, се биеш не за кауза, не - биеш се за себе си и за онзи до теб, и за другия до него. – Усети, че темата е щекотлива и че е на път да продължи с поученията и я смени. Дано Андин да не бе усетила внезапното му смущение. - Достатъчно говорихме за войната, милейди. Надали няма по-приятни теми за разговор от изкуство, което позволява на един човек да убива друг. Предполагам, че пирът... – Щеше да каже, че й харесва, но това би било пълна глупост. На него въобще не му харесваше, а на нея, ако съдеше по студеното й изражение – дори и по-малко. Усмихна се. Не по начинът, по който понякога се усмихваше на заседателна маса или на някоя девойка, а като на приятел. – Не ви харесва?
Естествено, че не й харесваше, имаше ли място за съмнение? Андин се вгледа в лицето на събеседника си, опитвайки се да разгадае какво би трябвало да значи тази усмивка, но реши да не задълбава и отмести очи. Може би беше прав. Може би войните не винаги се водеха заради някаква справедлива кауза, може би бяха подчинени на закона на зимата - по-силният оцелява. По-слабият е ненужен. Нали така? Тъмнокосата върна вниманието си върху Карт:
-А вие показвате завидни познания по отношение на човешката психика. Наистина, няма да крия, че не изпитвам особено желание да присъствам на какъвто и да е било тип събирания. Особено като това. - имаше ли смисъл въобще да прави жалки опити да прикрие очевидното? - Ненавиждам лицемерието, което се събира в твърде огромни количества в такива моменти. Но имам ли избор? Понякога семейният дълг стои над личните ми желания. Както казахте, един знаменосец трябва да се съобразява с желанията на монарха. Ще се изненадате с колко повече неща трябва да се съобразяват роднините на въпросния монарх.
С тези думи Андин отново си спечели симпатията му. Дълга. Знаеше добре за дълга. Той го беше отвел на Скагос, пак той го върна тук. И той мразеше този пир, мразеше пошлостта му, но бе длъжен да стои тук, нали? Но тя грешеше, като мислеше, че той ще остане изненадан от това, че те трябва да се съобразяват с баща си. Той също имаше баща – много по-придирчив баща, мъж, който често го караше да се срамува. Би мечтал за родител като Валарис, ако не знаеше, че това е напразно.
-Всеки баща е монарх в дома си, милейди. Освен когато жена му няма твърде голяма маша. – Опита се да се пошегува, но не се надяваше на някакъв ответ от нейна страна. Разговорът ставаше все по-мрачен с всяка изминала секунда. - Но доколкото познавам милейди майка ви, Валарис няма много причини да се страхува от нея. – Дария Мандърли беше властна и напориста, но и слаба по свой собствен начин. Мъжът й никога не се бе съобразявал с нея повече от необходимото. – Трябва да ви поздравя, милейди - всеки мой опит да поведа неангажиращ разговор се проваля. – Промени тактиката. Разговорът му бе дотегнал и щеше да я накара да смени темата или да се откаже с прямота. – Предполагам, че комплимент колко сте красива няма да проработи, нито предложение за танц. Така че, кажете вие, защо всъщност дойдохте да говорите с мен? Надали е било само любопитство.
Повечето благородници биха изсумтяли гневно и биха скочили далеч от масата. Изглежда, не и Андин Старк. Намираше за освежаващо да говори с някой, който не се превзема на всяка втора дума. Дори и това да значеше да спорят.
-За щастие майка ми наистина няма последната дума. – Карт едва сдържа кимването си. – В противен случай сега щях да Ви се усмихвам глуповато и да си мисля колко велик сте, само защото сте изпълнили дълга си. Женски му наивитет. – Чудеше се, дали този факт го радва или го притеснява. - Да. Възможно е да не е само любопитство. Може би е онази претенциозност, с която благородниците се славим сред обикновените хора. А може би съм в малко по-добро настроение от преди и най-накрая ми се иска да говоря с хора. Забележете, че дори в тази претъпкана зала повечето не отговарят на това определение. И за Вас не съм съвсем сигурна още, но има време да ме опровергаете. Комплиментите наистина биха проработили само във Ваш ущърб.
Вече имаше определение за Андин Старк – усойница. Красива, отровна и смъртоносна. Не би искал да се изправи срещу нея, но не искаше и да стои до нея. Поне до тази Андин Старк, която бе говорила днес с него. С времето бе научил, че хората са по-сложи, отколкото се представят на пръв поглед. Може би под отровата имаше нещо, но засега беше твърде опарен, за да търпи още. Бе дипломатичен, бе обещал на Валарис – всичко това можеше Другите да го вземат. Писнало му бе от размяната на хладни обиди и любезности. Някой друг път можеше и пак да говори с Андин. Но не сега. Надигна халбата си с фалшива любезност.
-За ваше здраве тогава, милейди – рече, и отпи здраво, сигурно пресушавайки половината съд. Питието беше силно и сладникаво. Но той се напиваше много трудно. Дори и не обърна внимание дали тя също пие от своята чаша. - Надявам се да откривате хора по-лесно и по-начесто занапред. Но и да не стане, не се безпокоите - можеш с години да живееш сам на някой остров. Като Скагос, например... – Дано да не послушаше последния му съвет. Скагос беше тесен за тях двамата. Вероятно щяха да се избият взаимно. – Милейди, възнамерявам да се опитам да се напия, за да мине пира по-бързо. Може да ми отнеме няколко часа. – Вероятно никога нямаше да стане, ама нейсе. – Ако желаете да се присъедините, знаете къде да ме намерите. Само моля ако стана да танцувам, да помолите някой от мъжете ми да ме спаси от пира, защото това ще значи, че съм на ръба да оцапам залата ви. – Само не знаеше, дали със съдържанието на стомаха си или с кръвта на някой от сорта на Куентин Карстарк.
-О, може да разчитате на мен, - рече тя с присвити очи - че ще ги предупредя да следят кога сте станали съвсем на посмешище, като по-голямата част от лордовете наоколо, впрочем. Наздраве.
Андин се надигна и се отправи нанякъде, Карт така и не обърна внимание. Добре, отървал се бе от този разговор, поне засега. После можеше да съжалява, но сега бе доволен. Хвърли един поглед на кралската маса и поклати глава. Валарис, Теон… Те бяха принудени да търпят тази жена. Ако през цялото време бе така, щеше да се хвърли от някоя стена на тяхно място.
Бе изпълнил дълга си. Поне донякъде. Надигна халбата си и пак пи, а силната медовина го удари в главата. Още няколко литра и, с повече късмет, щеше да захърка на масата. Не можеше обаче да избяга нито от раздразнението си, нито от спомена за този проклет разговор.

*Постът е изработен при съвместна работа с Андин Старк.

_________________
Щом си решен на бой, целта ти не трябва да е да нараниш врага си. Защото раните могат да зараснат и ранените - да отмъстят. Ако си решил да се бориш с врага, винаги цели да го убиеш, никога - само да го раниш.
avatar
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

Вижте профила на потребителя http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Андин Старк on Сря Авг 17, 2011 10:58 pm

Ама че работа!
Андин профуча като снежна буря покрай масите на техни благородия лордовете, които в момента бяха твърде заети да се правят на жалки подобия на свине и да се търкалят насам-натам като пияни животни. Естествено, имаше ги онези, които се опитваха да спазят някакво приличие, но след няколко часа подът вероятно щеше да посрещне и техните физиономии. Компания, разбира се, щяха да им правят разгорещените девойки от всякаква възраст, които танцуваха като за последно, надпреварвайки се да си намерят глупак, когото да вкарат в леглото си, а после и под венчилото. Идилията беше пълна! Но въпреки тези така ангажиращи вниманието занимания, младата жена не можа да не отбележи твърде голямото количество очи я проследи по пътя й към масата, където седеше семейството й. Дали бяха заинтригувани от краткия й разговор с онзи мъж? Вероятно. Досега подобно нещо се беше случвало един или два пъти и всеки път събеседникът й моментално напускаше залата. Този път, обаче, беше различно. Господин магнарят си остана на мястото, сякаш нищо не би могло да го премести от там, било то дори и нашествието на купища от онези същества отвъд Вала. Нещо повече, продължи да си пие най-спокойно от халбата, все едно, че току-що е говорил с някой от хората си и му е пожелал приятна вечер! Е, да, вярно, погледът му можеше да накара и камък да пусне мляко, но доколкото Андин беше забелязала това изражение май си беше характерно за него.
"Какво пък, ако ще нека си пукне там!"
Тъмнокосата седна бавно на стола си до Теон, който доста успешно успя да разгадае безмълвното послание, че е по-добре да не пита за какво са си говорили. Това деликатно подминаване на случилото се, обаче, не беше от качествата, с които майка й се славеше. Нито снаха й. Двете се спогледаха заговорнически, усмихвайки се доста гадно, по мнение на Андин. Понякога имаше чувството, че Санса е много повече дъщеря на Дария, отколкото тя самата. Тези жени се разбираха толкова учудващо добре, че дори Рикард беше вдигнал ръце от тях.
- Как ти се стори лорд магнаря? - попита Санса, сядайки до нея.
Беше оставила съпруга и детето му сами, но това не й пречеше да им хвърля злобни погледи от време на време. Доколкото я познаваше, тъмнокосата можеше да отсъди, че тази вечер определена спалня от цитаделата ще бъде огласяна от поредната кавга между двамата засягаща горкото момченце.
- Повече не се изказвай неподготвена. - отговори съвършено спокойно Андин, - Самата дума "магнар" на Стария език значи "лорд". Предполагам вече се досещаш каква глупост изтърси?
- Той ли ти го каза? - отвърна закачливо Санса.
Богове! Тази жена понякога имаше навика да се превръща в откровено тъпо същество! Не че нещо, но този път Андин не беше в настроение да търпи още по-идиотските й подхвърляния. При това след като не кой да е, ами онзи Карт приключи разговора им, а не самата тя! Не че беше нещо важно, но я бе издразнило. Тя трябваше да има последната дума! Тъмнокосата присви очи и преглътна острата забележка, която смяташе да отправи по адрес на снаха си, и вдигна поглед към Теон, който се престори на приятно разсеян и побърза да стане от масата, насочвайки се неизвестно на къде. Така в траекторията на погледа й попадна баща й, който Дария забаламосваше доста успешно. Андин въздъхна недоволно и върна вниманието си на Санса, която внимателно оглеждаше залата, съпруга си и детето в краката му.
- Виж, знам какво иска милейди майка ми, но защо не й кажеш, че няма да й се получи? От моя страна няма да научите нито думичка. Ако толкова се интересувате, можеш да отидеш да го питаш лично.
Последното каза малко по-твърдо, отколкото възнамеряваше, защото вместо да се нацупи, както обикновено, Санса остана да я гледа втрещено, все едно досега не я е виждала. Валарис също се обърна, впивайки безмълвен поглед в лицето на дъщеря си. Дария нервно потропваше с пръсти по масата, докато се преструваше, че се чуди точно какво от сервираното да си хапне. Ясноо, Андин добре разбираше от намеци. Явно този път беше прекрачила границата повече от обикновено. Не че някой в залата беше забелязал, но щом баща й я гледаше така, тъмнокосата знаеше, че е прекалила. Точно затова се изправи бавно, без да поглежда досегашната си събеседница и невъзмутимо се насочи към изхода. Смяташе да постои навън в студа, за да може да се поохлади и разкара раздразнението си, а след това да се върне в стаята си и да продължи с проучването, което правеше по отношение на донесенията, слуховете и дипломатическата поща. Бе забелязала, че понякога между трите има изненадваща връзка, която, разгледана правилно, можеше да посочи кое е истинат и кое лъжа.
Веднъж успяла да се измъкне от омразния пир, Андин бързо пое по познатия й път за навън. Коридорите водещи към главната зала бяха пълни със слуги и присулжници, които разнасяха най-различни блюда с храна и пълни гарафи с вино, медовина и всякакъв вид пиене. На няколко пъти й замириса на вкусно глиганско печено, но тя реши, че за нищо на света не би се върнала на онова място пак. Спря някакво непознато за нея слугинче и й заръча да остави едно блюдо в стаята й заедно с чаша вино с подправки, след което побърза да излезе на чист въздух. Не й отне много време, естествено, още повече, че пред нея се образуваше нещо като нивидим коридор. Всички в Зимен хребет знаеха за за промяната в младата Старк и отбягваха да й се мотаят в краката.
Което беше добре дошло за нея.
Студеният въздух я шибна през лицето като бич, но Андин неволно се усмихна и прокара пръсти през косите си. Сама се чувстваше толкова по-добре, отколкото в онази задушна зала. Преди години я забавляваше да наблюдава кой лорд колко пъти ще падне, кой как ще се изложи и с Рикард понякога се обзалагаха кой от онези мъже ще издържи на най-много пиене. Но сега това не й бе интересно. Дори и дотягаше. Тя се облегна на стената и затвори очи. Съзнанието й сякаш се изключи по команда и я обгърна така търсеното спокойствие на пълната статика. Не мислеше за нищо, нито пък си правеше труда да отдава някакво значение на звуците около себе си. Образите на майка й, на баща й, на Теон, Санса, на магнаря, разговора от преди малко и всички останали лица и събития бавно започнаха да избледняват. Пустошта на собствената й отдалеченост от света я обгърна за пореден път в ръждивите си нокти, откъсвайки я от реалността за пореден път.
avatar
Андин Старк
Пръв човек

Брой мнения : 44
Join date : 20.07.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Карт on Чет Авг 18, 2011 12:34 am

Опитът му да се напие вървеше. Вървеше ужасно. Халба, уста, напълни и пак. Полза никаква. Литри и литри медовина се изливаха в корема му. Започна да му прилошава от толкова много течности, но нито главата му се замайваше, нито усещаше забрава. Не можеше да си избие от главата този спор. От години не бе говорил така с някого. Всъщност, не помнеше някога да е говорил така с някого. Андин едновременно го вбеси и го заинтригува. Беше открил още един от първите хора. В нея нямаше нищо от андалите, нямаше ги преструвките, предразсъдъците, презрението към онова, което не разбират…
И едновременно с всичко това, беше огромен трън в месестите бузи.
Не че би предпочел да му мълчи и да кима тъпо – тогава не би я харесал, ако ще и да е стотици пъти по-красива. Но склонността й да отказва да говори на теми, по които не спореха можеше да го изкара от нерви. А и изглежда тя се бе зарекла, каквото и да каже той, да му противоречи.
Не можеше вече да търпи залата. Трябваше да се напие, за да я търпи, искаше да се напие, но не можеше. На Скагос зимата беше люта и още от дете пиеше греяно, за да не се простуди. Сега колкото и да погълнеше, беше напразно. Можеше да преброи напиванията си на пръстите на едната ръка и изглежда точно днес нямаше да добавя още едно към тях.
Изправи се от масата с въздишка. Хората му се размърдаха тревожно. И на тях не им бе приятно тук – личеше по лицата им, на които липсваха усмивки. Но не им бе и неприятно – залата беше топла, имаше храна и пиене, а навън бе студено. Тук беше комфортно, нищо че компанията, ако изключим тяхната малка маса, беше ужасна. Махна им да не се безпокоят и се отправи към най-близката врата. Имаше нужда да си прочисти главата, а и всички тези течности отчаяно търсеха най-прекия път навън. Доволно отбеляза, че Андин я няма никаква. Дано да не я срещнеше отново, защото сигурно щяха да се скарат още по-зле.
Коридорите отвън голямата зала на Зимен хребет буквално кипяха. Слуги, закъснели гости, пияни, отправени към някой тъмен ъгъл, невъзможна какафония от хора, блюда, викове и шумове. За негов късмет, малко го познаваха тук, а изглежда фигурата и облеклото му вдъхваха респект. С малко носталгия си спомни как преди години ако се разходеше по коридорите, десетки мъже щяха да му подвикват приятелски. А другите щяха да го викат да носи разни тежки предмети наоколо или да им държи бокалите, докато отиват да се облекчат, разбира се. Но сега всичко се беше променило. Може би за добро, може би не. Важното бе, че беше различно.
Поне мястото на нужниците не се бе променило, боговете бяха милостиви. Сви в едно глухо коридорче, осветявано от треперливата светлина на факла, и се отправи към дървената врата в дъното му. В Зимен хребет никога не вонеше на нужник, и винаги беше топло. Два проблема, които в момента тревожеха и него, и новопостроения му замък на Скагос. Втория проблем не можеше да реши – под Зимен хребет имаше горещи извори, под Кралската зала – не. Но първия… Може би трябваше да попита за помощ Джон Краул. Беше чувал, че мъжа е добър архитект. Уви, освен това бе и Краул, и освен ако не бе особено лоялен към братовчедите си от Скагос, най-много да си докара скандал.
Сблъска се с Рикард Старк.
Дотам се беше разсеял, че буквално връхлетя върху лорда, който тъкмо правеше нещо, съвсем недостойно за лорд – надигаше си гащите. Двамата се спогледаха и се захванаха да редят извинения, ала думите на малкия брат на Теон идваха с воня на алкохол, предавани от натежал език. Рикард беше буен младеж преди, сега изглежда не бе станал много по-примерен.
-Е, прощавай, не те видях. – Младият мъж се засмя и го потупа по рамото. Карт не смееше и да мисли с коя ръка точно го е сторил. – Как е?
Безсмислеността на въпроса го накара за известно време да помълчи. Сетне, забавено, сякаш чак сега установяваше, че може да говори, отвърна.
-Добре? – Това прозвуча повече като въпрос, но Рикард изглежда нямаше абсолютно нищо против.
-Пира харесва ли ти?
-Само доколкото е редно. – Опита се да го заобиколи и да влезе в нужника, но това се оказа непосилна задача.
-Странни думи, лорд маганрю. – Карт застина. Не го беше очаквал от Старк.
-Мисля, че преди години говорихме за това, Рикард… - говореше бавно, но вътрешно беше почнал да кипи. – магнар значи лорд. На езикът на прадедите ни.
-И защо вече не го говорят?
Това беше тежък въпрос. Въпрос, на който не смееше дори и да мисли за отговора. Първите хора бавно и постепенно се превръщаха в андали. Само оставаше някой Старк да го помажат за рицар и щеше да се хвърли от някоя скала. Предпочете учтиво да отклони въпроса и да смени темата.
-А ти какво мислиш за пира? – Някак не можеше да се принуди да говори на Вие на момче, което бе слагал на коня, след като е паднало.
-Прекрасен. Само жена ми да се усмихне и щеше да е още по-добре. И Андин… - Рикард го измери с пиянска усмивка. – Ти харесваш Андин, нали?
Намери най-учтивия начин да го махне от пътя си – с бутане и блъскане. Рикард не беше лошо момче. Но трябваше някой да го обеси с главата надолу и хуууубавичко да го разтърси. Ако бе в по-добро настроение, можеше и да го стори, но в момента нямаше желание за нищо подобно. Само да се облекчи.
Влезе в съответната стаичка и докато вършеше каквото медовината го принуждаваше да върши, се молеше Рикард да не го чака отвън. Иначе можеше да му завре лицето там, където в момента оросяваше. За негово щастие, когато излезе, подпийналият син на крал Валарис го нямаше никъде. Огледа се предпазливо и излезе в коридора. Не знаеше накъде върви. Просто ходеше. Мина край стена, на която бе броял, когато малкия Рикард бе принудил батко си и приятеля му да играят на криеница. Качи се по стълбите, на които двамата с Теон се бяха дуелирали за упражнение. Слезе по едно стълбище. Първото, което бе изкачвал в живота си. С дни след пристигането си в Зимен хребет се бе спускал по него, зашеметен от странната структура. На Скагос, преди да издигне замъка, всичко беше на един етаж. А стълбища нямаше, само стълби, водещи до дървени наблюдателници.
Без да се усети, ходът му го заведе до изхода към Първата зала, най-старата постройка в замъка. От другата страна на малката дъбова порта беше гробището, където в древни времена кралете на Севера бяха полагали най-верните си мъже. Сега то бе занемарено, макар че още се грижеха за него и за сградата отвъд него. Не искаше да идва тук. Мястото беше приятно усамотено, но нещо в гаргойлите по сградата и в пречупените, побелели надгробни камъни, го караше да потръпва. И тъкмо докато отстъпваше, вратата се отвори навътре.
-Я, я, я, кого довял вятъра…
Беше майка Гуен. Постара се да запази каменното си изражение. Старият прилеп беше още жив. Предпочиташе я пред кралицата, но това не значеше, че харесва беззъбата баба.
-Госпожо. – Кимна сдържано и побърза да отстъпи, за да може старицата да влезе.
-Ба, госпожа! – Гуен размаха китката билки, които държеше в една ръка. – Аз съм майка Гуен, или си ме забравил, скагосецо?
-Кой ли може да ви забрави, майко.
-Златни думи от скъпернически устни. – Старицата се засмя тихо, показвайки ред липсващи зъби. – Я ми помогни с това. – И безцеремонно тупна наръча билки в ръцете му.
Пред тази старица беше като малко момче. Пред нея, имаше чувството, и архимайстер не би бил нещо повече от малко момченце, играещо си на величие. Принуди се да върви през целия замък, през някакви зали, по коридори, които не познаваше, докато не стигнаха до малка, захлупена стаичка, близо до порта, която вероятно водеше в някой от трите двора на замъка или, може би, дори и в божията гора. Майка Гуен му взе билките, отвори вратата и пак му се усмихна. Отвътре го лъхна силен аромат на лавандула.
-Май не ви допада пира, а магнарю?
-Не знам кому би му допаднал. – Поне с нея можеше да е прям. Почти всички в замъка не обръщаха никакво внимание на приказките й. Грешка, него ако го питаха.
-На Рикард. – Майка Гуен го изгледа замислено. – На жените, отчасти на Валарис и Теон, но само задето се виждат със знаменосците си, лоялни или не. – Старицата се изкиска. – Не и на малката. О, не. Тя сигурно е още по-разочарована и от вас.
-А… - Не знаеше за кого говори майка Гуен, а миризмата на лавандула вече му идваше малко в повече. – Откъде да изляза, майко? Заведохте ме в напълно непозната част на Зимен хребет.
-Значи си научил нещо полезно, синко – поучително закима старата. Сетне показа към портата от другата страна на стената. – Оттук нагоре по стъпалата за големия двор. Входът към голямата зала е под права линия. Не че въобще гориш от нетърпение да отидеш там.
Карт побърза да се сбогува и да се отдалечи в указаната посока. Портата беше стара и се бе надула от студа, но с малко усилия, успя да я отвори. Изкачи набързо мрачното стълбище и излезе на щипещия студ. Мигом застина.
Пак ли?!
На метри от него Андин Старк се беше опряла на стената, със затворени очи и с изражение, застинало в пълно спокойствие. Тук и сега не изглеждаше така отровна, каквато бе наистина. Не се мръщеше, и очите й не хвърляха огън и жупел. Нещо момчешко и глупаво се надигна в ума му, повик от много стари времена. Може би трябваше да й върне за онази купчина сняг на главата му преди толкова много години? От друга страна, животът му бе мил. Все още. Почуди се за кратко и поклати глава. Жалко за хубавия сняг. Въздъхна. Не му се влизаше, не му се и стоеше близо до Андин. Едното нежелание обаче надделя над другото. Вътре нямаше да може да се измъкне. Тук… Е, тук можеше да не го забележат. С повече късмет дъщерята на Валарис се беше одрямала.
Отправи се към един едър камък и го огледа доволно. Поочисти снега и се заметна с наметалото, както го правеше на север. Сетне отпусна гръб на мекия камък и се загледа в нощното небе. Беше безоблачна нощ, студът режеше до кокал, но на Скагос студът режеше и кокала и после си играеше с него. С часове можеше да лежи така, и с часове щеше да го прави, ако всичко се наредеше добре. Нейде далеч в нощното небе премина сянката на грачещ гарван.

_________________
Щом си решен на бой, целта ти не трябва да е да нараниш врага си. Защото раните могат да зараснат и ранените - да отмъстят. Ако си решил да се бориш с врага, винаги цели да го убиеш, никога - само да го раниш.
avatar
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

Вижте профила на потребителя http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Андин Старк on Пет Авг 19, 2011 1:25 pm

Празнота.
Какво всъщност значи да живееш?
Андин вече не помнеше. Поне не в истинския смисъл на думата.
Страх.
Не е ли това признак, че си жив? Че изпитваш страх? Да, тя се страхуваше с всяка малка частичка и фибра на съществото си и не знаеше как да спре. Само тук, затворена в чернотата на самотата си бе способна да избяга от ужасната параноя, че ще избуги някого, когото обича. Че тази загуба ще я нарани. Стените, които бе издигнала след връщането си от онова място се извисяваха все по-дебели и по-високи, именно защото страхът й растеше с всяка изминала секунда. И като че ли никой не забелязваше, че ненавистта, която младата жена показваше към заобикалящия я свят, е всъщност презрение към собствената й слабост.
Самота.
Не беше убедена, че знае как да се справи със самата себе си. Изпитваше огромната нужда да сподели всичко на Валарис, защото знаеше, че той ще я разбере, но всеки път устните й казваха не онова, което първоначално е планирала. След това се оплиташе в словесни лабиринти, лъкатушещи между теми, които просто запълваха времето между часовете, в които оставаше сама със себе си. Преди да заспи. Когато се събужда. И в сънищата си. Там беше най-страшно. Дори нечовешко. Поне вече не се събуждаше с викове през нощта. Беше се научила да се контролира в това отношение. Въпросът беше "Докога". Отговор, разбира се, нямаше.
Андин въздъхна тихичко, издишвайки малко облаче пара и неволно потръпна. Не биваше да мисли повече. Трябваше да се върне в бездната, където болезнените й спомени и страхове не можеха да я достигнат. Там беше най-сигурно. За пореден път вкара огромна порция студен въздух в дробовете си, за да се настрои, но до слуха й долетя едва доловимо хрущене. Някъде наблизо тънкия слой сняг скърцаше болезнено под нечии тежки ботуши. Напрегна слуха си, спомняйки си тренировките със затворени очи, които Теон й беше организирал преди, и се опита да познае точното разстояние на приближаващия се. Разбира се, беше мъж. При това доста солиден мъж. Вероятно беше висок, на възраст, колкото нея, а може би и по-голям. Вървеше уверено, но някак забавено и унило. Тежестта си балансираше като човек, който е свикнал с битките. Приближаваше се уверено към стълбището и изглежда имаше намерение да се върне в залата. Или пък не. Сигурно я беше видял, защото някъде по средата на стълбите се спря. Какво толкова му мислеше? Андин потисна раздразнението си, че сценарият не се развива, както тя иска и натрапникът не продължава напред. И тъкмо, когато беше готова да отвори очи, човекът продължи. Това донякъде й подейства успокояващо на нервите, но в рамките на няколко секунди. Мъжът като че ли реши, че ще му е по-добре да се отклони от предначертаната му траектория от младата Старк и най-безцеремонно се спря някъде на известно разстояние от нея. Може би се облекчаваше? Беше виждала на какви глупости са способни пияните мъже и знаеше, че този тук спокойно може да е някой от предалите се господа. Затова си наложи да потърпи още няколко минути. Само че не се чу нищо издайническо, нито пък се усети някакво раздвижване. Явно беше време да действа и отново да се превърне в лудата вещица, за която я смятаха повечето знаменосци на баща й.
Тъмнокосата отвори очи с вече измислена хаплива реплика, когато очите й се разшириха от почуда и тя застина на място.
- Ти?!
Дори не успя да превключи към учтивата форма от изненадата, която я беше ударила като огромна снежна топка. Какво търсеше този човек тук?! Как пък можеше точно той да прави навън в студа? Нали беше казал, че има намерение да се напие? Андин стисна юмруци раздразнена от моментната слабост, която беше показала с изказването си, но успя да се сдържи да не се започне да се оправдава защо е реагирала така. Междувременно Карт като че ли се размърда мъничко и съвсем леко изви главата си към нея, досущ като някой мечок, който е недоволен, че някаква си пчела е прелетяла пред носа му. Върху лицето му ясно можеше да се прочете нещо от сорта на "Ей, тъкмо си бях легнал." Той точно това бе сторил – най-безцеремонно се бе проснал на един камък, въпреки студа и снега, и се бе завил с широкия си, мръсен плащ. Но младата жена не беше сигурна дали около тези думи не се мярка някоя по-обидна. Въпреки вбесяващата му физиономия си остана невъзмутима и той каза спокойно:
- Простете, милейди. Събудих ли Ви?
Тя чак сега се окопити, осъзнавайки, че твърде дълго време е останала безмълвна. Какво като се държеше по-прилично от над половината от онези идиоти в залата? Това не му даваше право да дразни хората така. Андин стисна устни, проклинайки се наум, че преди малко поне не е възкликнала в учтивата форма, но реши, че свършеното си е свършено и няма смисъл да се ядосва за минали неща.
- Всъщност не. След като Ви видях, реших, че съм попаднала в някой кошмар. - отвърна тя.
Този саркастичен отговор трябваше да го накара да се размърда недоволно, вероятно наум да й пожелае много здраве и да влезе вътре, но, уви, Карт си остана на мястото, по-вбесяващо невъзмутим от всякога и продължи още по-кротко от преди:
- Признавам, че на тъмно, легнал така, сигурно не съм никак приятна гледка за наскоро отворени очи. Сигурно съм Ви уплашил. Простете. Отново. - Андин настръхна като котка готова за борба и понечи да отговори нещо, но магнарят само се изправи и допълни, - Изглежда и вие не сте изтърпели пира, милейди.
Цялата тази вечер й лазеше изключително много по нервите. Като кротък ли беше определила този човек? О, не. Привидната примиреност явно беше маска за нещо повече и Андин подозираше, че в момента наистина се държи като заспала мечка. Не й се мислеше какво ще стане ако някой го събуди обаче. Е, нямаше какво да губи ако опита и евентуално успее.
- Уплашил ... - тъмнокосата изсумтя и скръсти ръце пред гърдите си, измервайки изправилия се мъж с леден поглед, - Едва ли. По-скоро съм ... изненадана. И не. Истината е, че пирът не успя да изтърпи мен. Ако трябва да съдя по присъствието Ви тук и сравнително нормалния говор, май не сте успели да изпълните заветната си цел и да се зашеметите с огромно количество алкохол.
- Уви, да. Изоставих мъжете си там. Нощта е приятно хладна... – Карт хвърли един разсеян поглед на нощното небе и продължи да си говори, зареял студените си очти в него. – Срещнах брат ви, прочее. И майка Гуен. Не са се променили много. – Нещо странно проблесна в погледа на скагосеца, нещо младежко и почти забравено. - Знаете ли, веднъж с Рикард ме затрупахте със сняг. Само на метри оттук, на портата към зимното градче.
Този човек от какво беше направен?! Коментарът на тъмнокосата трябваше да го изкара от равновесие поне мъничко, но той го прие като нещо нормално. Дори на спомени взе да се отдава! И все пак ... последните ме думи успяха да извикат някакъв проблясък в съзнанието на младата жена и пред очите й изникна въпросната порта. Неведнъж с Рикард бяха устройвали засади на разни хора там, но само веднъж ги хванаха. Всеки се чудеше защо само тогава, при положение, че го бяха правили десетки пъти, но отговорът беше изключително простичък - защото тогава номерът беше по-грандиозен от всеки друг! Андин неволно се разкиска при спомена за огромното количество сняг, с което напълниха гърбовете на някакви мъже, които излизаха с баща й незнайно накъде. Тогава не беше обърнала кой знае какво внимание кои са въпросните жертви, но сега като се замисляше един от тях подозрително много приличаше на Карт. Тази мисъл донякъде я утеши, компенсирайки частично факта, че не може да повлияе на магнаря по онзи зловещ начин, както успяваше с другите, и тя каза с развеселен тон:
- Но това сте бил Вие? - усмивката се изтри по лицето й по навик, - Вече се чувствам по-добре като го знам. Макар че после татко ме накара да помагам в кучкарника, за да се науча, че трябва да уважавам всекиго, независимо дали ми се подчинява, или не. И май Вие сте виновен за едната седмица, която прекарах там.
И този спомен беше твърде ясен, но този път не можеше да го асоциира с огромното забавление, което тогава си устроиха с брат й. Андин поклати глава, отмествайки плитката си, която незнайно как се бе озовала в ръцете й. В същото време Карт се обърна към нея с неразгадаемо изражение. Дали се беше стреснал от реакцията й? Тъмнокосата не знаеше, но самата тя бе доста изненадана. От доста време не се беше случвало да се усмихне, камо ли разсмее. И този човек тук беше виновен. Тя си върна удобната маска на студено безразличие, а неговите устни се разтегнаха в крива усмивка:
- Дали съм бил аз? Съмнява ме да съм единствената жертва на лудориите на брат Ви... И на Вас..., - Андин присви очи при внезапната пауза, но проследи погледа му до тежката врата, която се отвори бавно и внимателно, за да може там да изникне ухилената физиономия на дядо й, - Боговете да ни пазят! Лорд Мандърли. Идва право към нас. Не държа да водя разговор с дядо Ви, милейди, особено в сегашното му състояние. Някакви идеи? - допълни бързичко магнарят.
Тя само въздъхна тежко, като човек, на когото се налага да преплува цялото Тясно море, и поклати глава:
- О, не. Не отново. - сложи ръце на хълбоците си и зачака грандиозното му пристигане, - Другите да го вземат този човек, как дори успява да ходи след целия този алкохол, който е изпил?! И онова, което е изял?!
Но огромното количество продоволствие, което вероятно щеше да стигне за цял гарнизон, въобще не затормози дядо Мандърли да тръшне вратата със задоволство, да се усмихне още повече, ако това въобще беше възможно, и бавно да се заклатушка към двамата. Андин много добре знаеше какъв е репертоарът на стареца, но този път имаше смътното усещане, че е решил да бъде изобретателен. Солидният корем на лорда се разтресе като желатин, когато той се озова само на един метър от тях и махна с ръка:
- Не може да бъде! – По лицето на недоволния й събеседник премина сянка, която твърдеше другояче. Изглежда тази вече Карт не вярваше в щастливата си звезда. Ако въобще имаше такава.
Захили се и поглади изцапаната си брада:
- Е т`ва се вика съвпадение! Ха, туй не е ли мойта внучка, а? А туй ... туй момче кое е и от де е? – Магнарят като по чудо запази присъствие на духа и дори намери сили да кимне.
- Това е лорд Карт от Скагос, дядо, от Кралската зала.
Маркъс Мандърли изгледа изпод вежди събеседника на внучка си, позасука доволно мустака си, след което се полюшна насам-натам, мърморейки си нещо под нос. Андин се пресегна да го хване, но той вдигна ръка, че може да се справи сам и поклати тъжно глава.
- Трябва да го махнем от тук. - обърна се към Карт, но дядо й бързо се окопити и се върна в разговора.
- Крал си значи, а? От де си крал? Я ела тука, момче, ела да те видя по-отблизо.
- Моите почитания, милорд, но ...
Андин прекъсна мъчителния отказ на Карт с едно кимване към дядо си:
- А ти защо не си на пира вътре? Да не би виното да свърши?
- Виното е свършило?! Тоз ли го открадна? Ся ако не те науча вино ли ше крадеш от зет ми и мене ... - той започна да запретва ръкави и да размята юмруци във въздуха, - Веднъж ми пипаха виното и цяла война поведох зарад туй! Сега ще видиш тиии!
- Не, не, не! - почти извика тъмнокосата и се спусна към дядо си, - Не е свършило виното. Вътре има още. Той не е виновен.
Като повечето пияни мъже лорд Мандърли беше способен да разбира онова, което му изнася. Пропусна покрай ушите си частта, че вътре има още, но ясно различи онези, които оневиняваха непознатия пред него човек. Той се вгледа малко повече в лицето му, клатушкайки себе си и внучка си насам-натам, докато най-накрая не изтърси весело:
- Е, хубу, много хубу. Добро момче ще да си ти, щом не си виновен за оназ случка. - никой не разбра точно за какво говореше Маркъс, но той си продължи, - Да знайти, че и аз не съм виновен. Нее. Той излъга! Честна дума! Аз просто си танцувах с онази женица. Дори не исках да я накарам да спи с мене! Навремето бях голям танцьор, да, да. Много обичах да танцувам. Ама не ви видях вас нещо.... а? А? Не можете ли... тъй де, таковинка... А? А?
Пияният направи няколко стъпки назад по-бързо, отколкото се полагаше на човек в неговото положение, и завъртя Андин около ръката си, след което за малко не я изпусна, опитвайки се да покаже майсторството, за което говореше, че е притежавал преди време. Гледката беше умопомрачителна и всеки себеуважаващ се бард със сигурност щеше да напише някоя история носеща доста звучно заглавие. За щастие, наоколо нямаше такъв и унижението на лорда и внучка му остана недостижимо за официалната история. Но това не попречи на стареца да се впусне в преживяване на спомените. Той направи още един неуспешен опит да завърти Андин, както и няколко посегателства към Карт, който се измъкваше доста умело от ръцете на дядо Мандърли със неразгадаемо изражение на лицето си. Изглеждаше сякаш се чуди дали да се разсмее, или да се разкрещи. Най-накрая, разочарован от неуспеха си, старият човек въздъхна ни в клин, ни в ръкав:
- Ама щом се харесвате, що не се вземете? - хълцането му разтърси огромния му корем, - Ей, такъв хубав снежец ... направо те чака. Вика те да се изпикаеш в него.
И просто се заклатушка в обратната посока, но този път подмина огромната врата, за да застане най-безцеремонно до мястото, където бе стояла Андин и да започне да изпразва пикочния си мехур. Вярно, че когато не пиеше беше душица, но една капка вино или медовина го превръщаше в ходещо бедствие. Младата лейди Старк вдигна безпомощно ръце и се обърна на другата страна, отвратена от ужасното положение, в което я бе поставил собствения й дядо. Не знаеше какво точно трябва да каже, за да се извини за държанието на лорд Мандърли пред Карт, като междувременно не използва думата "извинете" или някой неин синоним. Затова просто остана безмълвна за известно време, опитвайки се да подреди някакво смислено изречение в главата си. Въпреки това не й се наложи да чака дълго, защото до ушите й достигна песента на дядо Маркъс, който редеше нещо за пчели, цветя и някаква гола девойка, която танцувала в сутринната роса. После дошла още една, и още една, и още една и Андин се отказа да слуша. Обърна се към Карт, за да се опита да разгадае точно колко беше разочарован от случилото се, когато откъм подножието на стълбите се дочу така познатото скърцане на ботуши. Този път стъпките бяха леки, едва доловими, като от жена или по-слабоват мъж. Тъмнокосата обърна поглед нататък и видя майстер Айрън, който решително напредваше към малката им весела групичка. Тя присви очи и неволно промърмори:
- Чудесно. Кой знае какви вести е получил, за да притеснява баща ми на пира. Нищо хубаво, вероятно.
Старият човек се приближаваше наистина бързо, очевидно воден от някаква спешна нужда да поговори с Валарис. Само че, доколкото можеше да отсъди по напрегнатото му изражение, Андин не вярваше, че новините са добри. Какво ли точно се беше случило, за да бърза толкова много? Тя неволно извърна поглед към Карт, който също беше застинал очевидно занимаван от подобни въпроси. Секунда по-късно, обаче, тръсна коси и избърза към майстера, който я посрещна с усмивка, която така и не пропъди притеснението, което се четеше в очите му.

Постът е изработен с любезното съдействие на Карт ^^
avatar
Андин Старк
Пръв човек

Брой мнения : 44
Join date : 20.07.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Карт on Пон Авг 22, 2011 3:59 pm

Хрумна му, че нещо не е наред чак като видя напрегнатото изражение на майстер Айрън. Мъжът припряно крачеше към тях, почти притичваше. Андин се спусна да го посрещне. Той обаче не бързаше. Хвърли един разсеян поглед на Маркъс Мандърли. Дядото на тъмнокосата усойница още най-небрежно изписваше сложни жълти фигури в снега. Поне се беше отървал от пияните му коментари. Не беше приятно да гледа човек, който е дотолкова опиянен. Макар че благородният лорд се беше оказал добро забавление. Стига човек да не е много близо до него. Дори и на десетина метра, Карт още усещаше вонята на героично изпитото количество алкохол. Заряза наблюденията си над облекчаващият се дебелачко и се обърна към майстера. Айрън беше много притеснен. Странно. Обикновено лоялният старец беше тих и трудно забележим. Както всички майстери трябваше да бъдат, разбира се. Направи няколко стъпки натам, но единственото, което можа да чуе, бяха последните думи на майстера:
-… с мен. Баща ви трябва да научи за това писмо… - Айрън забеляза приближаващият се мъж и му махна. – Магнар Карт. – Двамата се знаеха бегло от преди години. Нямаше нищо против стария майстер, въпреки вярата му в Седемте. Правеше чест на андалите, че държат боговете си. – Има спешно писмо от Дъскъндейл. И още едно от Речен пад. Опасявам се, че гарваните са се забавили с дни и ние научаваме последни. Бързо към банкета. Кралят трябва да научи на мига.
И без да чака да види каква е реакцията на двамата му събеседници, нито дали въобще го следват, майстер Айрън се устреми нагоре по стъпалата към залата за приове. Наистина странно. Какво беше накарало стареца, още в ранна пролет, да претича през заледения двор за по-бързо, вместо да мине по топлите коридори? Айрън не бе точно мекушав, но бе възрастен и обичаше комфорта. Всички тези въпроси трябваше да почакат. За възрастта си майстерът се катереше като планинска коза, и младата Андин го следваше по петите. Карт въздъхна. Какво пък? Тръгна след тях с широки крачки, но без да бърза, вземайки по две стъпала едновременно.
Залата за банкети не бе станала и на йота по-тиха или приятна, откакто я напусна преди известно време. Когато пристъпи през широката порта го лъхна смесица от воня, горещина и невъобразимата какафония на десетки пиянски крясъци. Оркестърът свиреше доста сполучливо песента за мечока и девицата, ала на една маса самозван бард и, без съмнение, бъдещ велик певец, ревеше с пълно гърло някаква песен за танцуващи дракони и щедро изливаше съдържанието на халбата си връз главите на ентусиазираните му почитатели. Карт стисна устни ненадейно. В единия ъгъл на залата, с плащ, още покрит в сняг и скреж, се беше настанил лорд Болтън, заедно с дузина от хората си. Май беше закъснял и факта, че бяха започнал без него не можеше да преглътне този факт. Изглеждаше сякаш стои върху купчина конски фъшкии – намусен бе до немай къде, дори и вечният израз на самодоволство бе изтрит от лицето му. До него стоеше висок тъмнокож мъж, в сравнение с който повечето мъже в залата изглеждаха хилави, вероятно личният му слуга. Лорд Болтън имаше някои странности, това Карт го знаеше твърде добре. Очите му бързо заиграха по залата. Същите лица, малко по-широки и опиянени усмивки. В тази каша, хората му бяха като остров на спокойствие. Скагосци не се напиваха лесно, особено при след като им бе набил в главите, че не трябва да го правят точно на този пир. Кралската маса беше почти пълна. Сигурно цялата фамилия на Андин се беше събрала, но не можеше да види добре от този край на залата.
Майстер Айрън ги поведе забързано през суматохата. Но старикът беше твърде слабоват, за да води, пияните мъже го блъскаха и подхвърляха като парцалена кукла. Примирен, Карт пое водачеството, раздавайки щедро лакти на блъскащите се гости на пира и настъпвайки онези, които бяха достатъчно бавни или достатъчно арогантни да му се изпречат на пътя. Тъй той успя да пробие път за майстер Айрън почти до кралската маса. Когато приближиха неговата собствена, понечи да седне, но майстерът рязко го дръпна за ръкава.
-Магнар Карт, бих искал да чуете добре писмата. – В очите му се четеше отчаяна молба.
-Аз? – Погледна го озадачено. В каква игра искаше да го набърка този южняк? – Защо?
-Вие сте един от най-трезвите мъже на негово величество, магнарю… - Айрън смутено огледа залата. – Този път и буквално, и преносно. След малко ще настъпи пълен хаос, а банкетът ще се разтури. Залата ще се превърне във врящ казан, където мъже ще си крещят на малки групчики. Магнарю, умолявам ви, кралят се нуждае от хора, които ще запазят самообладание и които са лоялни първо нему, а после – на себе си.
Изсумтя. Нямаше ни един лорд в тази стая, който да е лоялен първо на краля, а после на себе си. Беше невъзможно, това което майстерът твърдеше. Как да си лоялен първо другиму, после на себе си? Колкото и да бе отговорен, колкото и да бе доблестен, всичко си имаше граница, отвъд която не искаше да премине.
Беше се замислил и съвсем не обърна внимание, че Айрън размени няколко думи с Андин. Последва го почти машинално, когато той ги поведе напред. Гледаше разсеяно залата. Какви бяха тези новини, Другите да го вземат този майстер? Какво бе така страшно, че да провали пиянското щастие на лордовете?
-Ваше величество. – Майстерът смирено преви крак пред краля.
Айрън изглеждаше нелепо, коленичил така. Карт отказа да превие крак. Първите хора не коленичиха. Поклони се на краля, с ръка на сърцето, но не коленичи. Само един южняк превиваше крак за щяло и нещяло. Колениченето беше за произнасяне на клетви, и за сетне молба от страна на онзи, провинил се в очите на краля. Всичко останало беше поза, глупаво и пусто театралничене.
-Стани, Айрън. – Валарис сам се изправи. Кралят се протегна и положи на главата си короната на Севера. Изглежда предусещаше, че скоро ще е потребно да напомня на лордовете в залата кой е кралят.
Кралят на Севера мина от другата страна на масата и подаде ръка на майстера, който отказваше да се изправи. През ума на Карт мина мисълта, че може би, само може би, за Айрън това беше нещо повече от поза. Бавно и тревожно, всички очи в залата се устремиха към кралската маса. Валарис не се беше изправял от началото на пира насам. А и всички знаеха, че той носи короната си само при особени случаи. Дано боговете да ги опазят това да не беше един от тях.
-Кажи, лоялни ми поданико, какво те доведе при мен?
Бавно, бавно, Айрън се изправи и раздвижи старите си кости. Извади от ръкава си парче пергамент и го представи на краля. Печатът върху него, вече разбит, беше на дома Тъли. Карт често беше виждал скачащата пъстърва на речните хора в Зимен хребет. Като най-близки съседи на Севера, кралете на Речните земи, нищо че те се сменяха така често, си разменяха редовно писма с кралете от дома Старк.
-Имам две писма, ваше величество, и се осмелих да ги отворя преди вас, тъй като едното беше лично до мен, а другото не бе обозначено като кралска поща. – Майстерът бавно разви свитъка. – Новините не са добри и скоро всички ще ги знаят. Гарваните са се забавили с дни, сигурно северният вятър е духал точно срещу тях. Ще благоволите ли да прочета тези писма пред отбраните ви знаменосци?
Карт изсумтя. Отбрани. Пияни, по-скоро, пияни, озверели и продажни.
-Разбира се, драги Айрън. – Валарис се усмихна както сигурно само кралете можеха. – Давай.
-Км… - Майстерът се прокашля и надигна пергамента към лицето си. Гласът му беше сух и хриплив, но когато се постараеше, можеше да изпълни цялата голяма зала с него. – „Чуйте, чуйте! По волята на Седемте, блажените отци на всички андали и богове на Вестерос и Речните земи, кралете от най-благородния дом Тъли благоволиха да заделят от несметното си богатство и да организират турнир в чест на десетата годишнина от възцаряването на блажения крал, долуподписания преуважаван Едмун Тъли, третия с това име, лорд на Речен пад и крал на Речните земи. Турнирът ще се проведе точно по средата на годината, сиреч половин година след написването на това писмо, на земите северно от Божието око. С уважение уверяваме домовете, почитащи старата вяра, че Острова на лицата няма да бъде осквернен. Призоваваме всички домове, големи и малки, от всички земи, да присъстват. Нека се знае колко е прочуто и велико гостоприемството на дома Тъли. Турнирът ще включва двубои с пики, общо меле, състезание по стрелба, конни надбягвания, изложби на хрътки, коне и соколи и всякакви състезания за простолюдието, между които плуване на дълги разстояния, мятане на ножове и силови състезания. Наградата за победителя в двубоите с пики са позлатени доспехи, изработени в обширните ковачници на Речен пад и кама от валирианска стомана. На победителя в общото меле ще дарим меч от същия материал, защото такава е волята на дома Тъли и такова е нашето богатство. Най-добрият стрелец ще получи дебела кесия злато. Бардовете са добре дошли да възпеят величието на дома Тъли, а в тяхна чест кралете на Речните земи ще дарят позлатена лютня за най-добрият бард с оригинална песен.” – Айрън замлъкна за малко, после уточни – написано долу, с по-бърз и невнимателен почерк: „По неведоми причини, гарванът, пратен на север е бил свален някъде над Шийката. Домът Тъли поднася извиненията си на дома Старк и този нов гарван. Ще се радваме да присъствате на турнира ни, макар и никой да не се съмнява, че нито един от достойните ви мъже няма да се оскърби да вземе позлатените доспехи в едно изкуство, по-прилягащо на рицарите. Освен това, радваме се да съобщим, че домът Таргариен прие поканата ни и ще ни се представи на турнира.”
Когато Айрън приключи, цялата зала се изпълни със смях и оживени разговори. Южняците винаги правеха турнири, за щяло и нещяло. Забавляваше ги да пилеят храна и да се избиват безпричинно. Домът Старк и знаменосците им много рядко пътуваха южно от Шийката, за да се включат в тези нелепици, а и когато и да отидеха, обикновено не участваха в тях, а само ги гледаха, от уважение към южните им съседи. Политически ход, разбира се. Тревожеше го малко мястото на турнира, но надали някой южняк бе достатъчно луд, че да стъпи на светия остров. Но друго нещо го глозгаше десетки, стотици пъти повече.
Дом Таргариен.
Името му беше непознато и още по-зле – звучеше валириански. А валирианците можеше да значат само проблеми. Огледа залата. Повечето се смееха на нелепицата, която представляваше тази покана, на високопарните думи, които всъщност криеха обиди, на глупавата идея да се раздават позлатени предмети като награди. Въпреки това, някои, онези, които бяха трезвени, или достатъчно силни, че да надвият пиянството си, се оглеждаха не по-малко тревожно от него. Таргариен. Името беше разбунило духовете в залата.
-Всичко това е много хубаво. – Усмивката на Валарис изглеждаше принудена и изкуствена, но заблуди почти всички. – Уважаваме поканата на крал Едмун, въпреки че той трябва да знае добре, че ние, северняците, не прекосяваме Шийката за щяло и нещяло. Не спирам някой от почитаемите си знаменосци да отиде, но ако зависи от нас, Старките, кралят на Речните земи може да си задържи скъпите награди и да стори с тях каквото иска. – В залата се надигна смях, бързо пресечен от думите на краля. – И все пак, все пак… Какво беше другото писмо?
С треперещи пръсти майтер Айрън бръкна в широките си ръкави, прибра поканата за турнира и извади друго писмо, с различен печат. Карт не познаваше симовла. Сигурно беше от земите отвъд Речните земи. Донякъде бе запознат с Изтока и Запада, но това не бяха печатите нито на Арините, нито на Ланистърите. Бе нещо различно, от място по-южно от Божието око, от земите на онези южнияци, които нямаха и капчица от кръвта на първите хора у себе си. Майстерът разгърна внимателно пергамента и зачете, с школуван и твърд глас. Въпреки това, на Карт му се стори, че от време на време фасадата се пропукваше и уж увереният глас на Айрън трепереше.
-„От Цитаделата в Староград, до всеки майстер, носещ верига и служещ на лорд. Дракарис. – Думата беше чуждоземна и непозната, но прати тръпки по гърбовете на всички присъстващи. Самото й звучене говореше за огън и смърт. - Призори на 32-я ден от 5800-тната година от Възшествието на Седемте в залива Черна вода бил забелязан причудлив кораб. Галера, на много дълга и голяма. Четири кораба от флота на краля на Черна вода излезли да я посрещнат, начело с първородния син на краля. Отблизо корабът се оказал валириански. Капитан му бил мъж от Валирия, от дома Таргариен, брат на принца на Драконов камък. Замъкът, доколкото Цитаделата знае, в момента се строи в залива, на един от трите пусти острова. Като установили, че са валирианци, мъжете на краля на Черна вода, уплашени от евентуално нашествие, нападнали кораба. – Гласът на майстер Айрън потрепера, но старикът се стегна и продължи твърдо напред, произнасяйки всяка дума така отчетливо, сякаш удряше с чук. – В последвалата битка над Черна вода излетял дракон, който се видял чак от брега. Бил огромен, но явно престарял и болнав. Четирите кораба на Дъскъндейл били изпепелени. Валирианците се оттеглили, заедно с дракона. Нека лордовете бъдат предупредени. Валирия пристигна и не знаем какви са намеренията й.”
Майстер Айрън замлъкна тревожно и почна бавно да навива пергамента. Цялата зала мълча няколко тягостни секунди, сетне буквално избухна. Всеки крещеше, питаше, проклинаше. Веки искаше обяснение, насока, съвет. В хаоса крал Валарис се опитваше да разтури пира и да наложи ред. Призова към себе си, на спешен кралски съвет, главите на домовете Мандърли, Глоувър, Карстарк, Болтън, Ъмбър, Рогов лес и Мормон при себе си. Карт с изненада чу и „Магнар” точно след това. С празен ум се отправи след краля, следвайки по петите двамата му синя и дъщеря му. Някъде далеч зад гърба му стражите на Старк нахлуха в залата и почнаха със сила да изпразват залата и да разтурват започналите пиянски свади. Чудно как дядо Мандърли щеше да се яви на съвета. Докато крачеше напред, след фигурите на Старките, умът ме бе пуст и празен, само с една-единствена мисъл в главата.
Дракони. Драконите означаваха огън, смърт и магия. И промяна. Боговете да са им на помощ, тази пролет можеше да се окаже в пъти по-усилна и паметна от всяка зима, която бе виждал.

_________________
Щом си решен на бой, целта ти не трябва да е да нараниш врага си. Защото раните могат да зараснат и ранените - да отмъстят. Ако си решил да се бориш с врага, винаги цели да го убиеш, никога - само да го раниш.
avatar
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

Вижте профила на потребителя http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Андин Старк on Пон Авг 29, 2011 11:44 pm

Огън.
И смърт.
Всички се страхуваха от Зимата. Дори думичките върху знамето на рода на краля на Севера предупреждаваха всекиго, че тя рано или късно ще дойде и ще вземе онова, което й се полага. Винаги беше така. Боговете го повеляваха. Но точно в този миг пред очите на Андин оживяваше много по-ужасяваща гледка от тази, на която студът можеше да даде плът. Вперила поглед в суровото изражение на баща си, младата жена можеше да види как ледените пръсти на Зимата се разтапят бавно, малко по малко, между огнените нокти на приближаващата заплаха.
Беше стояла тихо, твърде тихо дори, докато майстерът четеше писмата. Вероятно толкова тихо, че хората около нея бяха забравили, че все още е в залата. Че все още чува, вижда, мисли. Самата тя дори беше забравила, че има някой около нея. Гласът на Айрън кънтеше в съзнанието й по-ясно и от камбанен звън, докато възгласите на събралите се лордове се бяха превърнали в призрачни стонове, сякаш от друг свят, свити на малка топчица в дъното на мислите й. С всяка изминала секунда от срещата им на стълбите, у Андин се беше надигало подозрението, че нещата са повече от сериозни. Няколкото думи, които успя да си размени със стария човек, докато си пропряваха път през навалицата в залата, също бяха хвърлили допълнителни главни в огъня на съмнението. И ето, че се оказа права. Това, че Айрън започна с поканата не я учуди. Ако първо беше прочел другото писмо, никой нямаше дори да чуе, че Таргариен също ще присъстват на въпросното глупаво развлечение за празноглавци. А тази информация беше повече от важна. Първоначалното й презрение по отношение на турнира и смешната покана беше бързо заменено от хладната решителност, че тя ще отиде там, независимо от обстоятелствата. Беше напълно убедена, че ако трябва дори ще избяга, но няма да позволи баща й да изпрати Рикард или Теон без тя да е около тях. Не че не вярваше на братята си, не, просто искаше лично да проучи нещата. Понякога те, особено Рикард, имаше склонността да пропуска твърде важни детайли. Както и повечето мъже, впрочем. Което пък я връщаше към онзи момент, когато баща й извика магнаря на събранието. Толкова важен ли беше станал вече? Тя присви очи, но не го погледна, а продължи напред, разбутвайки решително мъжете обградили Валарис. Очевидно беше, че тя няма място на бъдещата им среща, но това не я засягаше много. Нямаше да направи нещо, което да накърни честта на баща й, затова само искаше да размени с него и Айрън едва-две думи преди да се затворят да се съвещават.
- Аз ще присъствам на този турнир. - каза простичко тя, докато се изравняваше с краля и майстера, - Независимо какво заповядате. - съвсем умишлено избра учтивата форма, приковавайки погледа на баща си с очи.
Безизразното му лице се изпъна още повече и заприлича на изсечено в гранит. Теон и Рикард я погледнаха укорително - явно вярваха, че просто си придава поредната важност на наранена госпожица. Е, Другите да ги вземат, но това беше последната й грижа в момента! Беше се зарекла, че няма да позволи да се случи нищо лошо на онези, които обича и доколкото това завсеше от нея, нямаше да се отметне от думата си. Никога.
- Ти да не полудя?! - изсъска Рикард, - Говорим за дракон! За Валирия! За магия! Това не е място за малки момиченца, които обичат да си придават фасони всеки път, когато не им се угоди!
Андин си пое дълбоко въздух, след което продължи сякаш не е чула забележката на брат си:
- Ще отида на този турнир, татко.
Валарис присви едва забележимо очи, след което хвърли поглед на развълнуваните си знаменосци. Обходи внимателно всяко едно ъгълче, след което каза с гробовен глас:
- Иди да намериш лорд Мандърли.
Някои от лордовете се размърдаха неспокойно, забелязали, че между тях има жена и спряха с ядосаните си възклицания, за да могат да започнат да се прокашлят дълбоко, напомняйки допълнително, че съвещанието няма да е място за жени. Пълни глупаци. Андин изопна гръб и хвърляйки последен поглед на братята и баща си, след което най-безцеремонно се изнесе от помещението, изсумтявайки, че веднага ще го доведе.
Ха, как ли пък не!
Дядо й Маркъс вероятно вече прегръщаше някое дърво, мислейки, че е отдавна загубената му любов, за която говореше всеки път, когато изпиеше повече от нормалното количество алкохол. Което значеше почти всеки път, когато имаше пир. Не. Тя въобще нямаше намерение да се подчинява на думите на баща си и да се занимава с изкуфелия старец. Като за начало щеше да разбере какво точно планират господа лордовете. Трябваше да е наясно точно какво са решили, за да може сама да си изгради своя стратегия и начин на действие. Естествено, нямаше да я пуснат да се върне в стаята, дори и да домъкнеше дядо Мандърли. Значи оставаха две решения на проблема - да се промъкне предрешена като мъж или пък да подслуша някак. Първият план щеше да се провали, защото баща й щеше да я забележи без никакво затруднение. На всичкото отгоре подобно своеволие от нейна щеше да го опозори. Тогава оставаше подслушването. Но как? Едва ли някой от преминаващите слуги или заблудени лордчета щеше да одобри гледката на дъщерята на краля, застанала с ухо до ключалката, опитвайки се да дочуе нещо. Още един начин да посрами баща си. Значи ... имаше само още един начин. Тъмнокосата тръсна глава с намерението да намери някакво друго решение на проблема, но такова не откри. А лордовете всеки момент можеха да започнат да говорят - нямаше време за губене. Тя въздъхна недоволно и се шмугна бързо навън. По пътя си даде инструкции на някакъв младеж от прислугата да потърси подпийналия й дядо, докато самата тя се отправяше към двора. Нямаше как да се изкачи върху Голямата зала без да премине първо през редица завъртяни маршрути. Като за начало я чакаше Южната порта. Тъмнокосата профуча покрай часовите като тайфун и изкачи няколкото етажа без дори да се задъха. Нямаше никакво намерение да губи и секунда време, в което онези можеха да кажат нещо важно. Влезе в някаква малка вратичка скрита зад огромно пано, която водеше към тесен коридор изсечен в самия камък. Ако се намираше на третия етаж щеше да се обърка с този към Северната порта, но този тук беше нещо съвсем друго. Беше го открила случайно - докато си играеха един ден с Рикард на криеница. Беше се скрила зад огромното парче плат, за да усети течението, което ставаше в краката й и да осъзнае, че е открила един от тайните проходи в Зимен хребет. Не каза на никого за него, но й служеше чудесно, когато искаше да подслуша какво става в Голямата зала.
Минути по-късно, Андин вече се движеше в мрака, опипвайки внимателно стената. Не й беше нужна факла, за да знае къде е изходът - безпогрешно намери малката плочка с изрязано вълчище върху нея. Отмести нея и два доста солидни камъка от мястото им, само за да може да я лъхне пронизващия студ и да види мастиленото небе срещу себе си. Процепът беше малък - едва ли мъж щеше да успее да се провре, но нямаше да се забележи лесно отдолу, което я устройваше напълно.
След още известно време на мъчение, Андин най-накрая да се намери върху две малки издатини върху стената, които трябваше да служат за стъпала. И отт тук-нататък идваше наистина сложното. Тя напрегна всички сили и достигна ръба на стената. Не й трябваше повече. С известна доза усилия успя да се повдигне и да се озове върху замръзналия зид, където хлъзгавият скреж и снежец сякаш й обещаваха всеки момент да я пратят да полети. Междувременно тя проклинаше на ум всеки, за който можеше да се сети, най-вече си, че е облякла гадната рокля. Със сигурност не беше приятно да се движиш върху леда, опитвайки се да запазиш равновесие, като междувременно внимаваш да не си настъпиш полите. Но сега не можеше да се преоблича, а и умът й беше достатъчно зает от мисълта за това как да не завърши приключението си трагично. Крачките й бяха ситни и внимателно премерени. С помощта на ръцете си поддържаше нужния баланс. Беше си опитен катерач. не й отне повече от няколко минути, които обаче й се сториха цяла вечност, за да достигне покрива на Голямата зала. За свое щастие не успя да целуне земята, когато се примъкна и на него, а и след това, докато внимателно се влачеше по замръзналата повърхност. Явно боговете я закриляха, защото да се катери с тези ужасни поли беше повече от опасно и кошмарно.
Когато най-накрая успя да се смъкне в близост до прозореца, на стаята, където се бяха събрали мъжете, съвещанието беше започнало.Присъстващите лордове се опитваха да се надговорят за нещо, докато баща й мълчеше. Дочу превзетото гласче на господаря на Мормон, който предлагаше примирие с Таргариен и Валирия, защото бил чувал, че били опасни противници. Особено с драконите на своя страна. Ха, как ли пък не! Кралят на Севера да направи компромис с някакви натрапници още преди да предявили някакви претенции за каквото и да е било. Андин присви очи и се усмихна доволно при последвалата фраза:
- Няма да търпим някакви си превзети южняци с техните проклети заплахи! Имали дракон?! Да ми дойде гадният гущер, да видим дали няма да му светя маслото, пък ако ще на печено да ме направи след това!
- А що не потанцуваме, а? - дядо Мандърли явно се беше върнал към живите. Кой знае кой слуга го беше домъкнал. И как го беше заварил преди това. Дори не й се мислеше как старецът се е вкопчил в дървото, обяснявайки, че е любимата му жена, докато прислугата се опитва да го отдели от него, принуждавайки го да отиде на съвета.
- Млъкни, пръч такъв! - Андин потвърди подозренията си, че ревящият е Ъмбър, - Ще им одера кожата на тези Таргариен, после ще ги накарам да ми танцуват без нея!
- Е, аз какво ти казах, а? - Маркъс хлъцна и се захили доволно.
Чу се прокашляне, което явно трябваше да мине за дискретно, но всъщност огласи цялата стая:
- Кралят трябва да изпрати хора, на които може да разчита, че няма да са пълни идиоти.
Безизразният и чудесно премерен глас трябваше да принадлежи на Болтън.
- Кой е идиот, Другите те взели, прасе мръсно?! - отново изкрещя като побъркан лорд Ъмбър.
Андин чу просвистяване на метал, но глъчката стана толкова оглушителна, че не можа да разбере какво е прекъснало нападението на великана. Беше сигурна, че надутият Болтън ще се окаже като парче масло за звярът Ъмбър, но Валарис не обичаше да се пролива кръв в дома му. Сигурно бе дал знак на останалите и те бяха успели да ги разтърват, защото отново се възцари тишина. Този път я наруши ... може би Карстарк, тъмнокосата не беше много сигурна? Гласът на човека не беше особено силен или сигурен, но определено заставяше другите да се вслушат в него:
- Вместо да се дразним като недорасли глупаци, защо не вземем да решим кой ще иде. Аз предлагам личната си защита и най-добрите си хора на младия принц Рикард.
Залата зажужа като кошер, всеки на свой ред предлагайки своите услуги на втория син на Валарис. Някъде в промеждутъците се чу дядо Мандърли, който май мучеше, опитвайки се да изпее някаква песен за крави и принцове. Андин присви вежди. Нямаше ли най-накрая да кажат нещо смислено тези хора?
- Що пък не вземем да отидем всички, а? - изхъхри ... вероятно Глоувър? Беше солидно пийнал, но явно все още не беше достигнал фазата, в която Маркъс се намираше в момента, - Така поне намеренията ни ще са ясни.
За момент настъпи неловко мълчание. Явно разбираха, че няма да могат да отидат всички. Андин можеше да се обзаложи, че се гледат подозрително, преценявайки кой има най-големи шансове да бъде избран за придружител. От тук-там се чуваха шушукания, но нищо особено. Оставаше баща й само да реши дали да приеме предложението и да избере кои домове ще са част от делегацията, която трябваше да се преструва на заинтересована от турнира, а не от присъстващите Таргариен. Тя се придърпа по-близо до ръба, още повече съсипвайки чудесния плат. Студът и влагата не влияеха добре на тези тъкани, но не й пукаше - сега важно беше да чуе последната дума на баща си, но вместо спокойния глас на Валарис да понижи напрежението, каменните стени на стаята се разтресоха от мощния глас на дядо Мандърли:
- ИИИИ тя си хрупаше трева,
му, му, му
в отсрещната гора,
му му му
аз по пътя я видях
му му му
и направо онемях.
муууууууу.
Красива беше тя
му му му
цялата в черни петна
му му му
аз бързо при нея отлетях
му му му
и с всички сили ...
Мъжете се развикаха, за да запушат устата на дядо Мандърли, който явно беше успял да хвърли всички в смут с песничката си за кравата. Беше му една от любимите. Той започна да вика нещо, което наподобяваше оправдание, че щял да завърши с "аз запях", а не нещо твърде вулгарно. Другите лордове очевидно не му повярваха, защото се чу отваряне на врата, недоволното мърморене на Маркъс и затръшването й. Андин неволно се изкиска. Искаше й се сега да види лицата на тези хора, докато дядо й пееше песента.
Сигурно израженията им бяха безценни.
- Нагледах се на достатъчно глупости тази вечер. - изведнъж Валарис накара групичката лордове да се обърнат към него. Дъщеря му не можеше да го види, но се обзалагаше, че очите му пронизваха всекиго - един по един, - След два дни Коронованият принц Теон, Карт Скагоски, лорд Болтън и Ъмбър ще се отправят на юг. И не искам да чувам и думичка за провал. Можете да напуснете всички.
Мъжете отново се развълнуваха, но строгият глас и наставленията на майстер Айрън съвсем скоро си свършиха работата и залата бавно утихна. Значи щяха да пратят Теон. Едва ли имаше по-подходящ човек в случая. Той щеше да се справи много по-добре в преговорите. Тя обичаше Рикард, но той беше припрян, избухлив и не особено дипломатичен. Качества, които можеха да се окажат пагубни при евентуална среща с Таргариен. Но от друга страна коронованият принц беше спокоен, търпелив, дипломатичен и здравомислещ - все неща, които щяха да работят в тяхна полза. Тъмнокосата понечи внимателно да се завърти, за да може да се махне от това проклето място, когато чу нечий дълбок глас:
- Да, милорд?
Да не би Валарис да беше дал знак на магнаря да остане? Можеше да се обзаложи, че гласът е негов. И таз добра, какво имаше толкова да си каже с него, че да го прави насаме? Не стига, че вероятно беше изумил останалите лордове, вкарвайки мечокът в делегацията, ами и това. Някъде до прозореца се чу тежка въздишка. Тази на баща й?
- Малко ... твърде малко останаха тези, които биха служили първо на мен преди да задоволят собствените си интереси. - последва кратка пауза, - Знам, че това, което ще поискам от теб е много, Карт, но не виждам кой друг би се съгласил. Кой друг би могъл да се справи.
Тайна мисия?! Баща й щеше да даде тайна мисия на мечокът?! Андин изсумтя и присви заплашително очи. Щеше да се радва да му възложат всичко, което го праща някъде на стотици левги разстояние от Речните земи и Божието око, защото иначе този дразнещо спокоен човек можеше да обърка плановете й. Тя се опита да се понаведе още малко, за да може да чуе всичко, дори диханието на двамата мъже, но хлъзгавата повърхност изпълни заканата си и Андин залитна напред. Единствено някакъв безумен късмет и леко извитият ръб на покрива я спасиха от сигурно тупване на земята, което при всички случаи щеше да е доста болезнено, ако не и фатално. В този миг, обаче, тъмнокосата не се притесняваше, че виси от покрива. Беше стиснала устни, очаквайки Карт да подаде глава от прозореца и да се засмее гадно, докато баща й цъка разочаровано с език. Много отдавна, още преди да замине за нос Кракен беше обещала, че повече няма да се катери по покривите като дивачка и досега стриктно спазваше ограничението. Тя присви очи при звука на приближаващи се стъпки, но вместо да чуе подигравателния глас на магнаря прозорецът се хлопна най-безцеремонно. Оставяха я да виси просто така? Андин направи усилие да се огледа и да се набере. Последваха няколко неуспешни опита, докато най-накрая не успя да стъпи в един малък процеп в каменната стена и да се оттласне нагоре. Когато най-накрая се върна на мястото си, младата жена вече беше сериозно ядосана и раздразнена. Подозираше какво ще поиска Валарис от мечока, но не искаше дори да си го помисля. Хлопна ядно с ръка по покрива и се зае със слизането.
Което със сигурност щеше да се окаже сто пъти по-опасно от качването.
avatar
Андин Старк
Пръв човек

Брой мнения : 44
Join date : 20.07.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Карт on Вто Авг 30, 2011 2:50 pm

-…Можете да напуснете всички.
Ако беше магаре, щеше да зареве. От безсилие, от отчаяние, от инат може би. Срещата се бе развила както и очакваше. Глутница пияни хиени, сиреч лордове, се ядяха и безумстваха заедно. Валарис бе постъпил разумно да не обръща внимание на думите им. Ако беше на негово място, Карт нямаше въобще и да ги слуша – би ги поканил само от учтивост. И тъкмо когато разбра доволен, че кралят няма да послуша съвета им, тъкмо тогава, Валарис произнесе неговото име.
Той на турнир? Абсурд! Най-напред, искаше да се прибере у дома. У дома. Да запали огнището, да нагледа ковача, да навика началника на стражата, да поговори с хората си. Не искаше никакъв дял в игрите, които се водеха извън Скагос. Беше участвал достатъчно в тях преди години, за да му стигне за два живота. Сетне, и това Валарис го знаеше добре, той презираше южните обичаи. Не бе подходящ за тази задача. Майка му го бе научила как да говори на преговори, но на северняшки преговори, където знаеш, че мъжа срещу теб най-вероятно ще спази клетвата си. С андалите беше обратното.
Майстер Айрън подвикваше повелително да се махат час по-скоро. Карт се сепна и се огледа. Беше останал най-назад. Още стоеше на мястото си, изправен до една стена, удобно облегнат на топъл гоблен, и допреди малко беше зяпал в нищото. Стегна се и се отправи към изхода с твърда крачка.
Спря.
Валарис му махна да се приближи. Карт отвори уста да протестира, но въпреки това от нея излезе обичайното:
-Да, милорд?
Кралят стоеше замислен пред камината, дал гръб на знаменосците си. Бавно и методично слагаше от натрупаните дърва във весело припукващия, алчен огън. Работа, която слугите обикновено вършеха, но изглежда, достойна и за крал. Все пак, разликата между някои крале и някои слуги беше само една титла.
-Карт скагоски… - Валарис въздъхна и се обърна, опирайки се морно на камината. – Малко ... твърде малко останаха тези, които биха служили първо на мен преди да задоволят собствените си интереси. - последва кратка пауза, - Знам, че това, което ще поискам от теб е много, Карт, но не виждам кой друг би се съгласил. Кой друг би могъл да се справи.
Изсумтя. Кой друг? Защо не прати Рикард, сина си? Дъщеря си? Тя без съмнение имаше повече боен дух и по-добро око за интригите от повечето пияни дръвници, които вече бяха напуснали банкетната зала. Собствените му интереси… Как да обясни, че единственото, което иска, е да го оставят на мира?
Рояк снежинки се извиха отвън и минаха през прозореца. Валарис разсеяно кимна към стъклото. Той беше по-близо и побърза да го затръшне. Какъв смисъл да горят дърва, когато топлината излизаше така лесно навън? По това поне бяха на едно мнение с краля.
-Седни, Карт. – Валарис му посочи един стол. Отново, скагосецът се подчини безропотно. Нека първо чуе краля си, после да се опитва да му откаже. – Знаеш ли къде се намираме, каква е тази стая?
Огледа стените. Гоблени ги покриваха всичките, пазеха топло. Над камината бе разпънато знамето на кралете на Севера, вратата беше от дебел, стар дъб. В центъра на залата имаше дълга маса с груби столове около нея. Светлината в момента идваше от огнището, но знаеше, че ако огледа стените, ще открие ниши, където можеше да се поставят свещи.
-Това е гербовата зала, ваше величество – рече Карт и посочи стените. – На тези гоблени са изобразени гербовете на знаменосците на Старк, а също и главите на домовете, които са присвили коляно пред краля на Севера. Гобленът на дома Магнар е в дъното на залата и на него няма изобразен владетел, ваше величество.
-Да. – Валарис кимна. – Четиридесет и пет гоблена, четиридесет и пет амбиции. Ей там – той посочи към един гоблен в дъното, вече изтънял и прояден от молци. – Бойната мечка на дома Мормон, черна, голяма и страшна. Тази мечка ще се преклони от страх пред дракона. Лорд Мормон е уплашен до мозъка на костите си. А там? – Посочи друг гоблен, стар колкото Мормоновия. – Великанът на Ъмбър. Чудя се, всички мъже от рода ли мислят с мечовете си? Този великан ще тръгне на война срещу света, ако му заповядам… А и ако не му заповядам. Ако зависи от него, още сега ще сляза с цялата си войска в Речните земи и ще си направя клада от Речен пад… - Валарис пак кимна към друг гоблен, този път по-нов и лъскав. – Мандърли. Андали са Мандърли, андали от Предела, от бреговете на река Мандър. Знаеше, нали? – Карт кимна. Знаеше. – Почитат Седемте. Когато лорд Мандърли не е пиян, е приятен старец с ум в главата, но с повече „ако” и „да кажем”, отколкото ми се ще… - Кралят въздъхна, кимвайки към друг гоблен, съвсем нов и чист на вид, но пък окачен близо до камината. – Болтън. Одраният мъж. Одраният Старк. Болтънови са воювали с кралете на Севера с векове. Лорд Болтън познава предателството, познава дипломацията, познава интригите. Въпросът е, че мога да му вярвам колкото на змия. Болтън е полезен, докато не реши, че лоялността му към неговият крал вече не му е от полза. В момента, в който загубим позиции, той ще обърне плаща си. Карстарк – Валарис посочи следващия гоблен, сигурно един от най-старите в залата. – Карстарк е лоялен, умен… и си мечтае как един ден Рикард ще стане крал, а той ще го управлява като кукла на конци. Глоувър? – Кралят насочи пръста си към друг престарял гоблен. – Лорд Глоувър е верен и силен, но не е по-разумен от Ъмбър. А Рогов лес? – Той се усмихна накриво. – Рогов лес бе така уплашен, че само кимаше. Кому да вярвам? На някой от малките? Мога да ти ги изредя всичките. Някои от тях са верни и подходящи за тази задача, други – не чак толкова. Но всички имат свои амбиции. На Тръстиките? Не съм виждал някой от тях извън блатото им от години. Касел, Кервин, Флинт, Дъстин, Високо сърце. Верни хора, някои от тях дори до смърт, други – не чак толкова. И всички копнеят гербовете им да са по-близо до моят. Магнар. Магнар са верни, наследникът им е разумен и… - Кралят замълча, но се усмихна широко.
-Намеквате, че нямам амбиции, ваше величество? – Карт се помъчи да не изглежда раздразнен, но не бе сигурен че се получи.
-Нищо не намеквам. – Валарис поклати глава. – Ти имаш амбиции, Карт, но те нямат нищо общо със Старките, нали? Ти презираш южншките обичаи и не би ни предал за злато, за земи, или за слава. Не искаш да местим герба ви напред – ще си изключително доволен, ако въобще го изнесем от залата. Искаш просто да си живееш спокойно, Карт скагоски. Е, и аз искам това. Но не мога да го направя, ако поверя Теон на Ъмбър и Болтън. Затова заповядвам… - Кралят въздъхна и свали короната от главата си, оставяйки я безразлично на масата. – Не, моля те, да отидеш с тях. Синът ми има добро око за политика, но не е голям интригант. Ти, от друга страна… Познаваш Болтън, нали? – Карт неволно прокара длан по дръжката на меча си. О, да, познаваше старата невестулка. – Спокойствието ти ще спре гнева на Ъмбър, а Болтън постоянно ще се страхува, че някой ден ще се събуди и ти ще си там, надвиснал над ложето му, с меч в ръка. Теон има нужда от помощ.
Валарис беше прав. Синът му имаше нужда от помощ. Но защо неговата, богове? Можеше да предложи поне петима лордове, които ще дадат мило и драго, за да са на негово място и които няма да предадат Старк, ако ще Болтънови да им одерат кожите. Високо сърце, на първо място. Някой от планинските кланове, Флинт, но онези от Вдовишки страж, или Стаут. Но защо него? Защо най-презрения и маловажен знаменосец получаваше такава важна задача….
Хвана се за идеята като за спасително въже.
-Ваше величество, в качеството ми на какъв ще ме пратите на юг? Ще е огромна обида за вашите знаменосци да изпратите наследника на магнаря на Кралската зала наместо тях. Нашият дом е малък, ваше величество, и сме слаби.
-Помислих и за това. – Валарис въздъхна. – Отново казвам, че ще поискам много от теб. Теон има лична гвардия и ще е подозрително, ако те включим в нея на момента, нищо че ти я водеше преди години. Андин обаче… - Карт изтръпна. – Опърничавото момиче поиска да я пратя на юг. Е, добре тогава. Андин е изкусна, Карт. Знае много за политиката, а и играта на тронове ще се окаже лесна за нея, помни ми думата. Не би ни предала, не – ние сме семейството й и тя ни обича… - Сенки затанцуваха по лицето на Валарис. – По свой си начин. Но… знаеш как е. Момичето повече мълчи, отколкото говори и смята, че даже и с нас трябва да се държи почти като с враговете си. Действа на своя глава, никога не би се допитала до мен или до Теон. Ако й забраня да отиде на турнира, ще се облече в мъжки дрехи и ще замине със свитата ви. Правила го е и преди. Тя смята, че може да се оправи с всичко сама. А аз се притеснявам, че ще си строши главата, ако се опита. Трябва й някой, който да я спира.
-И това ще съм аз – гробовно попита Карт.
-Помислих си за Рикард, но… - Валарис поклати глава. – Той е добро момче, ала сестра му може да го върти на малкия си пръст. И сетне, кръвта му е гореща и нищо чудно да се претрепе в опит да се покаже смел и силен пред южняците. Вие двамата с Андин, видях, поговорихте на пира. Как ти се стори?
Карт премери много внимателно думите си преди да проговори:
-Красива млада дама. С остър език и още по-остър ум. Не мисля, че е много подходяща за масата за преговори, ваше величество – ще оскърбява събеседниците си, ако не на глас, то на ум.
-Настина… - Валарис потри замислено брадичката си. – Значи и теб ужили, а?
-Имахте съмнение? – Много бледа и малка усмивка се появи на устните на Карт.
-Предположих че… - Кралят въздъхна. – Няма значение. Изглежда вече ме обзема старческа глупост, щом смятам че приятни спомени от едно забравено детство ще изтрият случилото се.
-Приятни спомени? – Беше ред на Карт да въздъхне. – Милорд, два пъти съм бил близо до Андин. Единият път ми напълни яката със сняг. Вторият танцувахме. Мен ме накара Теон, нея – не знам кой. Мисля, че дъщеря ви дори и не ме позна тогава.
-Може би да, може би не… - Валарис гледаше замислено стената нейде зад гърба на Карт. – Ако тогава бях малко по-разумен. Ако я бях питал тогава, можеше и да научим. Сега вече е забравено. Мога само да се надявам, че някой южняк ще я накара да забрави нос Кракен.
-Някой южняк? – Лицето на Карт застина в гримаса на отвращение.
-Предпочиташ да е северняк ли? – Валарис се усмихна дяволито.
-Ваше величество си играе с верния си знаменосец. – Карт запази маската на спокойствие, но вътрещно му се дощя да изкрещи думите, не да ги каже спокойно.
-Наистина. – Кралят кимна. – Съжалявам. Опитвам се да отвлека мислите ти от отказа, който ми готвиш, Карт скагоски.
Скагосецът се замисли. Молеха го да слезе в преддверието на ада, когато той искаше само да се върне у дома. Но… молеха го. Кралят го молеше, сякаш той не бе негов васал, а човек, равен нему. Теон, Андин… Дължеше и на тях лоялност, и те бяха от кралската кръв. С Болтън ли да ги остави? Не му се и мислеше какво може да се случи.
-А защо не отидете вие, ваше величество – ненадейно избърбори Карт.
-Винаги трябва да има Старк в Зимен хребет – твърдо рече кралят. – А и те знаят – знаят, речните крале, че ние не ходим на турнирите им. Ако и аз отида там, ще изглеждаме уплашени. Не мога да отида аз.
-Тогава… - Карт коленичи. – Мечът ми е ваш.
И макар и да се обричаше на мъки и несгоди, той осъзнаваше, че тези думи бяха сериозни, че с тях се обвързваше може би за цял живот. Щеше да стори каквото Старк искаха от него, както те го искаха. Защото те единствени го приемаха като човек на Старите богове, а не като жалък полудивак.

_________________
Щом си решен на бой, целта ти не трябва да е да нараниш врага си. Защото раните могат да зараснат и ранените - да отмъстят. Ако си решил да се бориш с врага, винаги цели да го убиеш, никога - само да го раниш.
avatar
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

Вижте профила на потребителя http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Зимен хребет - Вълчи времена

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите