Дългият път на юг

Старите кули надигаха гордо кокалестите си, пречупени пръсти към стоманените небеса, от където се носеше ромона на сладкия пролетен дъжд. Под струите ледена вода, които кротко се лееха от облаците, покриващи сякаш цялата земя, всичко изглеждаше сиво, хванато в мъртвата прегръдка на блатото. В пелената на дъжда мълчаливо се изправяха, като някакви гигантски, необозрими зверове, блокове черен базалт, големи колкото къща. Северняците бяха разпънали палатките си който където може на сушина – по скални издатини, около блоковете, навсякъде, където светът не бе изпълнен с вода, под тях, над тях, навсякъде около тях. В здрача петте сенки на оцелелите кули зловещо се възправяха срещу небесата. Вълчището на Старките уморено висеше от Порталната кула. Кулата на пияния бе увенчана от одрания мъж, а кулата на чедата носеше великана на Ъмбър. Дори и страшилището изглеждаше безсилно в това време.
За себе си скагосците бяха избрали най-малката кула. Ветровитата й викаха, макар и да беше яка и на завет, задето при всяка силна буря се клатеше сякаш малко й остава да падне. Бе нисичка в сравнение с другите, нисичка, но дебела, квадратна кула, която още бе здрава, макар и основите й да бяха отслабнали. Разбира се, стълбите и подовете вътре бяха рухнали, но покрива още държеше и ги пазеше на сушина.
Уви, същото не можеше да се каже за Трисфър Марш. Старецът бе настоял да вземе с мъжете си Продънената кула, защото знаеше колко лоша бе тя. Някога могъщата бойна кула, държаща южната стена, изглеждаше сдъвкана и изплюта, и после за по-сигурно – стъпкана. Черният базалт на стените й съвсем беше изчезнал, а снагата й бе пречупена през средата сякаш от гневния пестник на някой безсилен южняшки бог. Марш беше добър човек – честен, достоен, стабилен, пък макар и малко горделив. Когато научил, че конвоя идва старият лорд настоял да напусне удобното си селце и удобния си дървен форт, откъдето рода му вече векове надзираваше Рова Кайлин и да дойде тук – сред блатото, за да подготви старите кули за лагер. Нищо че ревматизма му се обаждаше, нищо че имаше четирима сина, които можеха да се справят с това вместо него.
-За Трисфър Марш!
Карт надигна халбата си и я преполови на един дъх. Огънят припукваше весело, на него се въртеше младо сърне, което бяха свалили призори, а в обоза имаше достатъчно провизии, за да изкарат тук цяла година. Лично той не би имал нищо против. Не че обичаше влагата, но това място му бе повече по вкуса от южняшкия турнир. Имаше чувството, че се е отправил към гнездо на оси. И на змии. И на лъвогущери.
-Карт, ще се пробваш ли и ти?
Ерик поред изпитваше мъжете си. Беше закачил на стената кора дърво и всеки трябваше да мята брадва по нея. Който се издънеше, едрият скагосец удряше яката зад врата, а който успееше – получаваше по още едно. Карт можеше да се справи, но реши да не се опитва. Не му се пиеше, а ако пропуснеше умишлено… Какво щеше да прави горкият Ерик? Да шибне един зад врата на лорда си или да се посрами пред хората си?
Вместо наследника на Кралската зала пред кората на дървото с брадва в ръка се изправи Ронел Невестулката. Тъй му викаха заради лицето – или, по-право, заради муцуната. Ронел имаше дълъг нос и искрящи, малки очички, под които си отглеждаше дълги, но тънки и остри мустачки. Същинска невестулка в лице. Обичаше да слухти и да прави дребни пакости, но не беше лош в битка или на маса. А и му беше спасявал живота на няколко пъти.
Брадвата се завъртя трижди и се заби в дървесната кора с шумно припукване. Мъжете се засмяха, старият Морс изсумтя и надигна халбата си, а навън се разнесе гръм. Мислите на Карт неволно полетяха извън кулата. Над триста мъже яздеха на юг и доста бяха на палатки, в дъжда и на студа. Имаше шестдесет гвардееца от Зимен хребет, най-добрите воини на севера. Зад тях яздеха близо сто пиконосци под различни знамена – изгрева на Карстарк, вълчището на Старк, одрания мъж на Болтън, конската глава на Рисуел, лосът на Рогов лес. Между тези сто някои се титулуваха рицари – ратниците на Мандърли, които държаха своите стари, южняшки седемлики богове. От Вълчия лес идваха шестдесетина стрелци, повечето под знака на Глоувър. Карт беше отговорен за остатъка – осемдесет северняци под всякакви знамена, сбирщина с всякакви брони и оръжия. Имаше копиеносци от могилестите земи, бойци с кръвта на железните мъже от крайбрежието, хора от клановете с техните причудливи брони. Но най-много бяха мъжете на Ъмбър – същински великани, прилични на дървосекачи с огромните си брадви и леките брони, повече предвидени да отблъскват студа, отколкото остриета.
Освен това Теон, Ъмбър и Болтън си имаха лична гвардия от десетина души. Той самият също имаше толкова. Не се числеше към бойците на коронния принц. Още на тръгване заяви на Андин, че макар и да има задача да я пази, не възнамерява да язди редом с нея. Оттогава не си говореха. Дали му бе ядосана или не – не го интересуваше. Само жалко, че с Теон така и не можеха да седнат край един огън и да поговорят. Младият лорд Старк бе така зает с подготовките за турнира, че нямаше време за никого. Майстер Айрън го беше натоварил, с разрешението на краля, да изучи цялата южна хералдика и родословните дървета на най-важните родове, техните думи, техните владения и силата им – страховита задача, която Карт не би пожелал и на последния си враг.
-Болтънови ще ми опитат брадвата, кълна се в майчицата си… - изрева някой и секунда след това изсумтя, защото Ерик му заби един зад врата.
Това беше Урс, нетърпимо гласовит, с апетит на див глиган, и с животински темперамент, но страховит в битка. Зад него, както винаги, стоеше брат му, Бỏрис, и го гледаше със светнали очи. Не искаше да взема момчето на това пътуване, но щеше да му трябва верига, за да го отдели от брат му.
-Карт – обади се друг възрастен мъж, на годините на Морс, но по-речовит от него – обясни им на тези момчета кое как е, да не го прави чичо ти от пето коляно по съребрена бащина линия.
Добрият чичо Стерт наистина имаше кръвна връзка с дома Магнар, но така далечна, че само той й обръщаше внимание. Не че се възгордяваше от това. Скагосци имаха лордовете си равни. Извън Зимен хребет едва ли някой щеше да го нарече „милорд”. Той беш просто Карт, в най-добрия случай Карт сина на магнаря. Сред тях само магнарят имаше право на титла, но тя не пречеше на хората да слушат онзи, който им се струва най-достоен – факт, който с готовност доказваха откакто Карт се бе върнал в Кралската зала.
-Задачата е непосилна, чичо от пето коляно по съребрена бащина линия Стерт. – Усмивка озари лицето му за кратко, само за да потъне в замислено изражение. – Но все пак ще се опитам. Знаете къде отиваме. Знаете, че не ми е присърце това пътуване. Не вярвам някому да е присърце. Но знаете добре и какво ни тласка на юг. Кралят го изисква и ние, скагосци, се подчиняваме. Малко от нас харесват Болтън. Малко харесват и Мандърли, предполагам, но това не значи, че не можем да се спогаждаме с тях. Всички вършим делата на краля, нали? – Мъжете му се съгласиха единодушно. –Тогава нека го правим заедно. Болтън могат да вонят на предателство и измама, Мандърли – на лой и южняшка кръв. Но сме се клели на един крал и това е по-важно от всичко.
-Добри думи… - замърмориха мъжете
Въпреки това, щяха да спят на тръни, както спяха досега, с мечове край постелите. Още отсега го виждаше. Донал натягаше лъка си, Лирек си играеше с камата. Това пътуване беше опънало нервите им и сега и най-слабият вятър ги караше да виждат ками навсякъде. А как ли щеше да е като отидат на юг?
Въздъхна и се изправи от мястото си – стар камък, отронил се от стената при някоя буря. Изпъна крака и ги пораздвижи малко. През входа се подаде висока, закачулен фигура. Беше стражът им, младият Дерк, прогизнал до кокали. Трябваше да си помага с копието, за да стои прав, очите му се затваряха от умора.
-Няма лодки в нощта, магнарю. – Младият войн изричаше думите тежко, сякаш едва си спомняше ритуала. – Ни ледът е замръзнал. Днес нито диваците, нито Другите ще стъпят на нашата земя.
-Спи добре, тогава, Дерк от Кралската зала. – Карт го потупа по рамото и му помогна да свали огромното си наметало. – Как е гущеролъва?
Лицето на младежа се пооживи, но пак изглеждаше сънено.
-Там, където го прободох, Карт. Горкото животинче си лежи на метри от входа и не мърда. Викам да го освободим от мъките му.
-Аз до гущеролъв не се приближавам… - в иначе безстрашните очи на Натин, последният от компанията им, премина сянка на див ужас.
На младини един гущеролъв бе убил майката на Натин и сестра му и после бе държал младата си плячка в зъбите си, докато скагосците не го бяха извадили. Това беше при един поход, когато железните мъже бяха слезли малко на север от Шийката. Тогава той се бе заклел на Карт. Младият мъж не знаеше що е страх, освен когато ставаше въпрос за блатните зверове и носеше жестоките белези от зъбите, които едва не бяха откъснали юношеската му десница като белег за голяма храброст.
-Много е мокро навън. – Урс едва си подаде носа извън прага, върна се и поклати глава. – Няма ли да се заледи тая пущина, че да става за ходене?
-Тук е твърде топло, за да падне хубав сняг по това време, за лед да не говорим. – Карт поклати глава. – Ще трябва да се задоволим със студа и влагата. А на юг ще се нагледаме на зелени гори, цъфнали цветя и пищни ливади.
-Ех, а по това време жената ще дълбае тунел в снега, за да стигне до зимника за дърва – замечтано рече Лирек.
-Че сина ти не е ли на години да го свърши вместо нея, бе? – Ерик можеше и да не е най-стария в компанията, но беше едноличен господар на тези мъже, също както Карт бе негов безспорен суверен.
-Детето няма и шест. – Скагосецът зацъка критично с език. – Знаеш, че преди месец говорехме, че смятам като се върнем у дома да му подаря първия дълъг нож.
-У дома… - промърмори някой и всички се умълчаха.
Не че Скагос бе най-уютното място на земята. Левги и левги камениста, жестока, безплодна земя, насечена сякаш с брадва на отделни хълмове, по която растеше гора, сигурно по-гъста и от вълчия лес. Тук нямаше божия гора – целият остров можеше да се счита за такава. Язови дървета имаше навсякъде, и в много от тях бяха издълбани лица. Плячката бе оскъдна и жилава, нивите даваха някакъв плод само през лятото, и то в разгара му. Често само рибата и тлъстото тюленово месо спасяваха скагосци от гладна смърт. И въпреки всичко това, островът беше техен дом, тяхна крепост, и го предпочитаха пред всяко място на света.
-Хайде да пеем – извика изведнъж Урс. – Научих една песен от един от хората на Мандърли. Знаете я, хайде:

Усмивки плъзнаха по всички лица, дори и по това на Карт. Урс изпълняваше песента така нелепо, така подскачаше от крак на крак и ревеше, че можеше да накара и скала да се разсмее. Бавно, нестройно, съвсем в неговия тон, и другите северняци започнаха да се присъединяват към познатите думи.

С последните думи на песента дружината избухна в смях. Всички, до един, се разсмяха тъй, че от очите им потекоха сълзи. Никой в Скагос не пееше тази песен. Беше приумица на Урс. И то добра приумица. С една песен той успя да ги разсее, напълно да ги накара да забравят за налегналата ги носталгия. За това Карт му беше благодарен. И докато всички си лягаха, уморени от дългия път, уморени от пеене, и от влагата, той продължаваше тихичко да си тананика. Най-сетне, и той уморен до смърт, положи глава на навитото си на топка наметало и, заслушан във воя на вълците навън и в тихичкото потропване на ботушите на Донал, който пое следващата стража, се унесе в неспокоен сън.

Тъма. Звука на сиви вълни, разбиващи се в пристан. Лица, тануцващи в мрака, неивидми, но пак на ръба на възприятието, само на метри от ръцете му. Ръка се издигна от водите. Държеше нещо. Пронизаха го, право в корема и той се разтвори, разтвори се като презрял цвят и алени капчици живителен сок се заспускаха от него. Затрепери. Защо беше толкова студено тук, защо трябваше да е така студено? Отчаяно търсеше огън, искаше да го намери, но нямаше нищо, само ледени зъбери, брулени от жестокия вятър.
Над него се беше надвесила черна фигура, загърната в широкопол плащ, и го гледаше право в очите. Ръката му отчаяно затърси меча…
-Карт, аз съм. – Черната фигура отстъпи малко и светлината от умиращия огън я освети. Беше Морс. Наметалото му бе натежало от вода. – Какво има?
Обърса потта от челото си и се огледа. Хората му спяха спокойно. Надигна се на крака и погледна към изхода. През изкорубената арка, където някога бе имало врата не се виждаше нищо. Отвън бе тъмно като в рог.
-Лош сън – разсеяно рече, после пак се обърна към възрастния мъж. – Има някакъв проблем ли?
-Че защо ще те будя иначе?! – Морс си беше такъв – заядлив и вечно намръщен. – Бях на стража. Ужасно време.
-Не си ме събудил за това, нали? – Карт се наведе, грабна колана с меча и се зае да го слага на кръста си. – Какво се е объркало?
-А, нищо. – Морс се смръщи още повече и посочи навън. – Вземи си наметалото и ела с мен. Искам да ти покажа нещо
-Гущеролъвът най-сетне се е спомниал?
-Не – мъжът поклати глава мрачно – не е.
Недоумяваше какво точно е станало, но въпреки това се подготви за излизане. Взе си наметалото с качулка, предвидено за подобно време, провери дали ботушите му са здрави и набързо опипа камата в тях, и си сложи ръкавиците. От броня вероятно нямаше да има нужда, пък и докато си я сложи щяха да минат няколко минути, и си остана с туниката.
Когато излязоха в проливния, спокоен дъжд, Морс го поведе около кулата и навътре в тресавището. Чудно какво беше търсил тук, нали уж трябваше да пази страж. Засега обаче си мълчеше. Водачът му бе обидчив – няколко грешни думи и нищо чудно да откаже да му разкрие какво е научил.
Близо до кулата им имаше малък рид, осеян с хилава гора от разкривени, слаби дървета. В мрака изглеждаха сиви, почти черни, но много отблизо човек можеше да различи нездравия им, мръсно-зеленикав цвят, близък до блатна вода. Морс продължи напред, сред силуетите на болните дървета и след десетина метра го изведе на нещо като поляна – ако тук въобще можеше да има поляни. Беше просто скалиста площадка, от единия край с болнава гора, а от другия – захапана здраво от алчните зъби на блатото. Тук нямаше нищо, което да привлече окото – няколко каменисти купчинки, черни в мрака, и никаква растителност. Въпреки всичко, скагосците спряха точно тук.
-Е? – Карт пак огледа мястото. – Какво искаше да ми покажеш?
-Какво, нямаш ли ми доверие, младеж? – Морс изсумтя. – Разбира се. Кой вярва на стария сърдит Морс?
-Ако не беше толкова сърдит… - понечи да каже нещо, но другият мъж го пресече.
-Да, да, спести ми тези приказки. – Посочи към една купчина камъни. – Ей там.
Карт го изгледа навъсено. После погледна към камънака. Какво толкова имаше там, че да го будят посред нощ? Тръгна предпазливо към камъните, положил длан на помела на меча си.
Камъните се движеха.
Първо помисли че му се привижда и разтри очи, но не – камъните определено се движеха, надигаха се и спадаха бавно и полека. Ускори крачка, но промени пътя си така, че да ги обходи. Когато бе на метри от тях, най-сетне успя да различи формите им.
Беше вълк.
Но не бе вълк като всички останали. Не бе виждал толкова голям, а на Скагос вълците бяха огромни. Това беше вълчище, но какво правеше едно вълчище чак на Шийката? Звярът дишаше бавно и тежко, бе изплезил език, единият му крак беше извит под странен ъгъл под тялото, а муцуната му бе плувнала в кървави рани.
-Чух вой – рече Морс – много близо и много ожесточен, и рекох да прогоня вълците преди да са пощурили конете… или да са ги изяли. Като се върнах, вече нямаше какво да прогонвам. – Възрастният мъж огледа каменистата площадка. – Избили са се всичките. Освен този. – Кимна към вълчището.
-Това не е вълк. – Карт коленичи на безопасно разстояние от ранения звяр. – Вълчище е.
-И какво ще прави толкова на юг, само? – Морс изсумтя. – Не, просто е необичайно голям единак.
-Виждал съм вълчища, Морс, когато посетих Вала, и знам как изглеждат. – Гласът на Карт не търпеше възражения.
Синът на магнаря се загледа замислено във вълчището. Забеляза, че и то го гледа. Беше изплезило уморено език и бе впило зеленикаво-сините си очи в неговите. Не усети заплаха в тях. Само умора и любопитство. Вълчището беше мъжко, голямо колкото пони, с мръсно сива, проскубана козина. Някак муцуната му изглеждаше почти човешка. Карт се приближи много внимателно. Животното не трепна, не се опита да го нападне. Само вълчище, толкова на юг… Предполагаше, че някоя женска би преминала през моста на черепите, в търсене на храна за малките си, но не и мъжки, не и единак. А Нощният страж, дори и в жалкото си състояние, щеше да спре всяка глутница.
-Какво правиш тук, вълчище – прошепна Карт. Звярът само го изгледа тъжно.
Много бавно и внимателно се приближи и прокара длани по козината му. Беше мека, рошава, така рядка и слаба, че ако дръпнеше, щеше сигурно да отскубне цяла туфа косми. Вълчището изглежда бе престаряло, но дори и това не му се струваше достатъчна причина единак да прекоси Вала през Пропастта. Опипа го леко, върховете на пръстите му минаха през десетки, стотици белези, повече отколкото бе виждал и на най-зловещите единаци на Скагос. Изглежда това животно се бе било постоянно за живота си. Огледа най-пресните рани. Единият прасец на вълчището бе разкъсан, друг крак – изкълчен или счупен, не можеше да прецени. Опашката му беше отхапана почти наполовина и кървеше. От корема му бавно сълзеше кръв, а лицето му бе жестоко надрано от вълчи нокти. Ако не станеше чудо и боговете не помогнеха на животното, щеше да умре до няколко дни, от загуба на кръв и глад.
-Ама ти го докосна… - по лицето на Морс се четеше смесица от ужас, изненада и балгоговение. – Никой не пипа живо вълчище, освен ако не е варг.
-Може и да съм варг, тогава – ядосано рече скагосецът. Морс винаги можеше да го разяри, с постоянното му мърморене.
-Не си прави шеги с това! – Гласът на възрастния мъж прогърмя над цялата камениста площадка.
Двамата замлъкнаха тревожно. Морс се чудеше как си бе позволил да се развика на водача си, а Карт просто гледаше безмълвно вълчището. Какво да стори? На Скагос би убил звяра на място. Но това не бе Скагос, и пред него не бе обикновено животно. Едно вълчище толкова на юг… Боговете трябваше да го пазят и напътстват. Съмняваше се да е чиста случайност. Можеше да му дари бърза и безболезнена смърт. Ала погледа в очите на звяра, доверието с което му позволи да го докосне, дори и самият факт, че е вълчище и е така на юг…
-И ти като мен не си на мястото си, приятелю. – Карт разроши звяра с усмивка. – Какво да те правя сега?
Вълчището затвори едното си око, но другото продължи да го гледа. Когато прокара длани през муцуната му, животното подуши ръката му, завирайки си носа в нея. Беше топчест и мокър. Не че целия свят не бе мокър тази нощ, но усети нещо различно, когато звярът докосна него.
-Да си донеса ли лъка – ненадейно попита Морс. – Не е добре да убиеш отблизо такъв звяр. Кой знае какво му минава през главата, когато някой се приближи с нож до него.
-Не – твърдо се възпротиви Карт – не. – Загледа се замислено в очите на вълчището. – Този единак ще живее, ако това зависи от мен. Върни се в лагера и събуди двама от хората ни. Донесете месо колкото за трима мъже и каквото е останало от сърнето. Дамаджаната скоросмъртница, дето никой не може да я пие, също я намерете в обоза и я донесете. Кат резервни завивки и огниво. Трябва да запалим на вълчището огън и да изгорим труповете на другите вълци. Ако плъзне някоя зараза оттук, по водите на блатото, може да я прихванат половината Речни земи.
-Значи искаш да спасиш този звяр – Морс изсумтя, като видя изражението му. – Добре, отивам.
Възрастният мъж се разтвори в мрака, а Карт отново отклони очи към раненото вълчище, глух за мърморенията на Морс, който проклинаше, докато вървеше към кулата. Замислено прокара длани по ребрата на животното. Беше така слабо, че можеше да усети костите под кожата.
-И двамата не сме си на мястото, приятелю. – Бледа усмивка постепенно се плъзна на устните на Карт. – И двамата.
Вълчището не каза нищо, само го погледна с едното си отворено око, в което се преливаха зеленото и синьото. Сетне отново изплези език, още по-дълго, и потръпна.