Приключения по вълните

Бях застанал на палубата на Златния дракон. Този кораб се насочваше към Севера. От петнайсет години не бях виждал роднините си Старки. Това беше на път да се промени. Замислих се колко бързо дадох нова задача на крадците си. Едва двадена след като се бяха върнали в Староград , ги взех с кораба. Много от тях се изнервиха , че толкова бързо имат нова задача , но щом им наомних за повишението , очичките им светнаха. Сега минавахме през Ланиспорт. Щяхме да спрем там за провизии , ако не се беше случил инцидента с пиратските кораби.
А този инцидент представляваше атака на три пиратски кораба , които с помоща на боговете и на прага на смъртта отблъснах. Не вярвате. Продължавайте да четете. Първото , което издаде пиратските кораби , бе факлите , които бяха запалили на носовете. Явно беше някакъв начин да алармират други пиратски кораби. Бяха сложили нещо като качулка на факлите , за да ги пазят от дъжда. Но сега не валеше. Реших да не будя екипажа , ако не беше наложително. Разрових се малко на палубата и намерих две бурета с адски огън. Взех едното и го хвърлих по първия кораб.Бурето беше тежко и СПМ* се обади отново. Игнорирах сковаването в движенията и изстрелях една стрела. Докато екипажът се усети какво става , бурето пламна от искра , създадена от стрелата и подпали кораба. Вторият кораб , който беше по-близо до сушата се отдръпна от главния кораб и заседна в плитки води. Ала третия кораб се устреми стремглаво към Златния дракон. Уплаших се , че няма да успеем да заобиколим този кораб. Носът му с факлата беше насочен право към нас. Не знаех како да правя. Бях шокиран. Но ми хрумна идея. Взех второто буре и го запратих по факлата на кораба. То се подпали и прогори носът на пиратския кораб и огънят бързо се разпространи. Засегна рулят , което не ми влизаше в плановете. Адският огън не може да бъде потушен с вода , а горящият кораб се насочи право към нас. Отидох и издърпах котвата , но това вече беше прекалено много за мускулите ми. СПМ се обади и цялото ми тяло се парализира. Проснах се безсилен на пода. Тогава от никъде изникна Аря . Тя хвана руля и успя на косъм да ни измъкне от сблъсък с горящия пиратски кораб.
Изглеждаше много хубава с пусната коса. Направо божествена. Бих я сбъркал с Девицата , ако нощта беше тъмна като рог. Само че сега имаше пълнолуние. Луната свенливо се подаваше иззад облаците. Успях да се изправя с последни сили. Само за да получа един шамар в лицето. Беше Аря и изглеждаше бясна.
-Идиот! За малко да не ни убиеш. - и това което направи после ме изуми още повече. Забележете. Тя ме целуна. Незнам защо , но не ми й пука.
И оттогава седя на палубата и си мисля. Вече подминахме Ланиспорт , няма връщане назад. Всъщност не се самозалъгвах. Някой бог ми беше пратил буретата с адски огън. Защото съм сигурен , че не бяхме взели такива на кораба.

Врътнах се и отидох от другата страна на палубата - по-близо до носа. Седнах върху дървения леринг от дясната ми страна. Забелязах втрещения поглед на Редвин и изсумтях презрително.
- Ти - посочих го с показалец - си лягай.
Лодрчето ме изгледа недоумяващо. Завъртях очи и повторих по-бавно.
- Ля-гай-си.
Очите на обичания ни благородник светнаха ядосано, но когато заговори гласът му бе равен и твърд - нещо, което признавам, че ме изненада.
- Ти си лягай. Ще стоя тук и ще пазя кораба.
Изсмях се. Звукът прозвуча глухо в ноща.
- Както го опази преди малко? Ако не бях аз, вече всички щяхме да се носим в открито море към бог знае къде!
Редвин се подсмихна
- Всъщност не е един бог, а са седем.
Изръмжах ядно.
- Просто си отиди в каютата и ме остави. Аз ще пазя кораба, щом толкова настоява милорд.
Очите на Томен все още пламтяха, но след малко той въздъхна и се обърна, готов да си тръгне. Преди да започвне да върви, обаче чух гласът му - все така стегнат и равен.
- За целувката преди малко...
Въздъхнах. Вътрешно знаех, че ще ме попита за това. За щастие отникъде изникна Кира, която заговори игриво.
- О, това е просто нейният начин да каже благодаря. Но виж, мисля че си заслужи и шамара. - русокоската размаха пръст пред него.
Редвин махна с ръка и слезе към каютата си.
Кира стигна с подскоци до мен и седна на леринга. Явно очите са ме издали или съм била твърде мълчалива, защото след минута мълчание, чух гласът на Кира, изпълнен със съчувствие.
- Мислиш за него, нали?
Въздъхнах и и се усмихнах печално. Единственият мъж в живота ми, който ми бе станал повече от приятел. Който ми бе обещавал света и чийто очи винаги светваха при споменаването на името ми... Сякаш беше вчера, когато за последно видях усмихнатото му лице. Свих се и загледах унило пода. Бих дала всичко, само за още една възможност да погледна в очите му и да видя, че ме гледа с любов. Но, уви, това нямаше да се случи. Никога. Когато младото момиче до мен заговори, гласът и бе предпазлив.
- Знам че го обичаше много, Аря. Той беше един от малкото добри хора, които съм срещала. Та той те боготвореше. Би направил всичко за теб.
- Вече го направи веднъж. - гласът ми прозвуча неестествено пълен с болка. - И това ми костваше много.
Потръпнах, когато изви студен вятър и ме блъсна в лицето. Нека. Това ще е още едно нещо, което ще ми напомня за всичките грешки, които съм направила. За всичките хора които не можах да спася. ЗА всичко, което съм изгубила. Погледнах Кира и се насилих да се усмихна.
- Лягай си. Няма смисъл да се простудиш заради мен. - момичето понечи да започне спор, но погледът в очите и я спря. - Моля те.
Моля те бяха единствените думи, които рядко излизаха от устата ми. Благодаря май бяха другите. Гордостта ми не ми позволяваше да ги кажа. За мен тези две думи бяха признак на пълна слабост, а аз не обичах да изглеждам слаба. Не ги изричах, ако не бях под някакви изключителни обстоятелства. И Кира знаеше това. Очите и се разшириха и станаха като чинии, след което кимна бавно.
- Добре. Внимавай да не паднеш в морето.
Кимнах и проследих с поглед как изчезва под палубата.
След това очите ми се върна обратно на вълните. Сетих се, че в момента никой не оправляваше кораба. С нежелание станах и се насочих към руля. Хванах го с две ръце и погледът ми се зарея в далечината. Тази нощ нямаше да спя. Щях да размишлявам.

Ако Аря си мислеше , че ще си легна и че ще заспя , беше в пълна грешка. Но наистина слязох в каютата си. И извадих от никъде статуйте на Седемте , естествено миниатюрни , няма да се заминавам с разрушаване на септа я. Запалих една свещичка на Девата и една на Война. После отново се качих на палубата. Аря управляваше кораба , което си е самоубийство ако питате мен. Тя сигурноо се е качвала на коаб около 4 пъти. А аз бях управлявал кораб. Но за щастие не ми обърна внимание.
Погледнах вълните и се замислих за Анн Тарли. Бях откачил по нея , а тя ме отблъсна като първия идиот. Дори не си направи труда да ми обясни. В крайна сметка тя загуби. Ожени се без любов и умря без любов. Тогава Черната лилия най-накрая си направи труда да ме погледне. Ясно се изписваше на лицето й тъга и болка , но също и гняв.
-Защо по дяволите не спиш. Лордският ти задник трябва да си почива. - това много ме ядоса , но реших да й го върна.
-А с твоето управляване , няма да ни са нужни пирати , за да умрем.
-Можеш по-добре?
-Роден съм на остров. Как мислиш? - Аря изсумтя няколко пъти , но ми отстъпи управлението. След няколко минути бяхме на прав път. Реших да не се занимавам повече с кораба и затова хвърлих котва. - Ако не ти се караше , можеше да хвърлиш котва. - дори и да я харесвах , реших да се държа грубо с нея. Нежният подход не сработи при Тарли , затова и тук нямаше да е нужен.
-Понякога се държиш като истински джентълмен , а понякога си голям грубиян. Не те разбирам - истината беше , че и сам не се разбирах , но реших да не й го казвам. Вместо това смених темата.
-Някога влюбвала ли си се? - въпросът я хвана неподготвен , но вместо да ме затапи , ми отговори честно.
-Имаше един мъж. Той беше всичко за мен. - сълзи започнаха да капят от бузите й - Не беше просто приятел. Беше нещо повече. Той ме обичаше искрено и искаше да направи всичко за мен. - вече започна да плаче сериозно. Сълзите валяха като дъжд. Опитах се да я утеша , но получих само втори шамар.
-Ауу , това за какво беше.
-Затова , че се опита да ме утешиш.
-И какво , сама ли ще се утешаваш. - Аря посегна да ми удари нов шамар , но я спрях - Вече и двете ми бузи са червени. А нямам трета - Аря ми се усмихна с онези усмивки „Ще си изпатиш“ . После реши че е време да си ляга. Това ми дойде като успокоение. Нейното присъствие ме притесняваше. Все пак се бях влюбил в нея , а тя също щеше да ме отблъсне. Помислих си кой бог ми изпрати буретата с адски огън . „Не е бил бога на любовта , в това съм сигурен“ . Само че не заех колко жестоко се лъжа.

Седнах на леглото си и се загледах през прозореца. Започваше да се зазорява - което пък значеше, че ми е време да си лягам. Мелара и Кара спяха спокойно на другите две легла в стаята. Изтрих фалшивите сълзи от бузите си. Имах вътрешното чувство, че трябва да се преструвам пред всички - дори пред двете момичета, които спяха в каютата. Не бяха плакала истински от.... десет години? Всъщност откакто намерих главите на братята си, забучени пред къщата ни. Проливането на сълзи също бе признак на слабост. Вече рядко изкарвах истинската Аря на показ - непрестанно се криех под изкуствени маски и хората виждаха само това, което исках да видят. Усмихнах се. Това ми даваше чувството за контрол, а ми харесваше нещата да се развиват по моя начин. Не бях мислила за Джерен Арин от много дълго време...
Тръснах глава и прогоних всякакви мисли. Бях погребала спомена за дълго мъртвият мъж, който едва не ми бе станал съпруг много дълбоко. Направо се учудих, че днес се сетих за наследника на Орлово гнездо. Челото ми се сбръчка и веждите ми образуваха малка бръчица, която се появяваше, когато не разбирах нещо. Мъжете бяха такива идиоти - поне повечето от тях. Затова ги презирах - никой не можеше да бъде толкова силен, колкото една жена. Тогава забелязах писмото.
Беше скрито добре под възглавницата на Мелара и всеки друг изобщо не би го видял. Но аз отдавна се научих наистина да гледам с очите си и малкият къс хартия не ми убягна. Станах и го измъкнах внимателно изпод главата на спящата ми спътница. След това се върнах при леглото си и видях че бе изпратено от Дъскъндейл и на него пишеше моето име. По всяко друго време бих била бясна, че двете крадли са отворили писмото без мое знание, но в момента не ми пукаше. В ума ми гореше единствено пламъка на безграничното любопитство. разтворих хартията и се зачетох.
Писмото не бе нищо особено, но две думи ми направиха впечатление. Дракон и валирианци. Лейди Алис Райкър от Дъскъндейл ме уведомяваше, че наскоро огромен червен ужас надвиснал над града, но не атакувал, а изчезнал отвъд морето.
Това ме заинтригува. Дракон? Това не беше ли просто мит? Въздъхнах и реших да мисля за това на сутринта - поправка на вечерта.
Легнах си и се завъртях на една страна. Опитах се да не заспивам бързо, но това не проработи и скоро вече спях дълбоко.

Аря толкова сладко си спеше , че сигурно щеше да бъде грях да я събудя. Това направи събуждането още по-сладко. НЕ знам как и защо , но вече вместо да я харесвам , имах нуждата да я дразня и да й отвръщам със сарказъм. „Един човек винаги трябва да има много маски , ако иска да оцелее в Играта на Тронове“ . Не знам откъде се пръкнаха тези думи в главата ми , но знаех чий са „ Благодаря ти мамо. Винаги ми казваш правилните думи в правилното време“ . Концентрирах се върху Аря. Вдигнах кофата с вода бавно и внимателно и излях цялото количество вода върху нея. Тя изпищя , защото водата беше ледено студена и ми зашлеви един шамар.
-Хайде ставай , нямаме цял ден - докоснах си внимателно бузата. Тя винаги имаше навик да ми удря шамари. Тя бавно стана от леглото. Погледна ме кръвнишки и ми заби още един шамар. - Хей , знам че си зла , но това вече е прекалено - Аря не се церемонеше с мен и ми заби поредния шамар. Отново съжалих , че я бях наел. Проклех Церсей около стотина пъти и се качихме на палубата. От кораба можеше да се види залеза , но навярно в Орлово гнездо , вече беше тъмно като рог.
Тогава сякаш от нищото изникнаха пет Ланистърски кораба. Бяхме подминали Ланиспорт преди около пет дена , но още бяхме в океана до владенията на Краля на Запада. Развяхме флага на мира , но той беше брутално продупчен на няколко места. „Краля на Запада иска да си играе на котка и мишка с мен. Добре , така да бъде.“
-Пригответе се за абордаж. Всеки да вземе което оръжие да му попадне , защото битката ще бъде тежка. - и точно така стана. На всеки кораб имаше около двадесет въоражени Ланистърски мечоносци , с метални брони и щитове. Сякаш се бяха подготвяли за тази схватка. А моята „армия“ се състоеше от около двадесет крадеца с ками и още толкова моряци с всякакви оръжия. Само че мойте хора имаха предимството. Мечоносците бяха тежки и бавни. Със сигурност щяха да бъдат уязвими , докато се прехвърлят от кораб на кораб. Погледнах Аря и й казах саркастично - Ако никога повече не се видим , да знаеш , ти си най-нахалният човек , който някога съм виждал. - в отговор тя ми заби четвърти шамар.

От много време насам бях леко уплашена. Очите ми се стрелкаха из морската шир, търсейки път за бягство, но вътрешно знаех, че това е безполезно. Бяхме доста далеч от брега, а плуването бе изключено. Затова поех дълбоко дъх и се изправих с гордо вдигната глава. Винаги, когато се чувствах неуверена се опитвах да си придам невъзмутим вид и по този начин да си вдъхна сили. Бях облечена с панталони и риза - за което бях искренно благодарна на всички богове, които ме слушаха в момента. Щях да изтичам навън, за да видя какво се случва, но се спрях на прага.
Не трябваше да бързам. Търпението бе една черта, която така и не бях усвоила добре през годините. Изсумтях и се върнах в каютата, където Кара и Мелара ме гледаха в очакване - вече се бяха облякли и бяха взели оръжията си в ръце. Кира предпочиташе да хвърля ножове,а Мелара беше добра с меча. Кимнах им бавно и нарамих лъка си. След това се обърнах и изскочих през вратата.
Първото нещо, което видях, бяха огнените стрели. Изглеждаха като малки светулки в ноща - само че летяха към кораба ни с заплашителна скорост. Удариха се в палубата и не след дълго - от всичкият алкохол излят на дървеният под по-рано днес - огънят лумна. Претърколих се и избегнах на косъм една стрела, която щеше да е смъртоностна. Скоро Ланистър хвърлиха огнени куки, с които се закачиха за кораба ни и започнаха да го дърпат към себе си. Огледах се, дишайки тежко и по някакъв начин в точно такива ситуации ми бе най-лесно да мисля.
- На оръжие! – крясъкът дойде от самосебе си. Крадците ми грабнаха кой каквото види и зачакахме тревожно неизбежният сблъсък. Не можех да видя Редвин. Позволих си малка усмивка.
„Сигурно се е покрил някъде.”
Когато ланистърският кораб бе близо, забелязах млад мъж, който ми се усмихваше от съседната палуба. Гледаше ме с неприкрита омраза и не се изненадах, че когато проговори и гласът му бе лишен от капка веселост и доброта.
- Убийте я. Убийте и Редвин, той само ще се пречка в плановете ни.
Мечоносците се стовариха тежко на дървения под при сблъсъка. Крадците и моряците изреваха войнствено, но първите няколко бързо бяха посечени. Оставих битката около мен и забелязах двама войници да ме гледат изпитателно. Извадиха мечовете си и закрачиха към мен. Свалих лъка си и поставих стрела на тетивата. Втора усмивка се разля по лицето ми.
„Ще е забавно.”
Скочих във въздуха в същият момент, в който по-близкият до мен мъж замахна с меча си. Във въздуха се прицелих в слабо място, което забелязах под брънките на ризницата му. Отпуснах бързо тетивата, а когато паднах, стъпих на краката си и бързо се изправих. Мечоносецът бе паднал мъртъв в черните води. Трета усмивка. Другият войник ме гледаше мълчаливо и хич не обръщаше внимание на това, че приятелят му туко-що бе запратен в морето. Пристъпи бавно и предпазливо, но аз измъкнах кинжала от ботуша си и отново отскочих, избегвайки смъртоносен удар. След това се претърколих, минавайки зад Ланистър и с умело движение съборих шлема от главата му. Объркан, мъжът се огледа, но вече бях скочила и кинжалът ми летеше към лицето му.
Забих острието в челото на мъжа и го оставих да стърчи там. Не ми трябваше вече. Изправих се и се огледах наололо. За няколко секунди корабът се бе превърнал в истински ад. Чуваше се звън на мечове, огънят се разпростираше бързо, а платното се бе запалило. Изведнъж, под мен се чу чупене и за секунди се озовах в каютите на моряците отдолу. Изругах тихо и се втурнах обратно горе. Тичах бързо и избягвах падащите от тавана дървета с лекота. Ланистър обаче ни бяха подготвили изненада. От никъде носът на противниковия кораб се заби в стената пред мен и всичко около мен започна да се пълни с вода.
„Мамка му.”
Скоро целият кораб беше в пламъци отгоре и под вода отдолу. Беше въпрос на време нещо да се обърка и корабът да поддаде. И не след дълго не се учудих, че мачтата падна и корабът изведнъж като че ли експодира. Озовах се под водата и първото нещо, което ми мина през главата бяха образите на Кира и Мелара. Затърсих приятелките си, но от падащите отломни и размътената вода нищо не успях да видя. Изскочих от ледената вода, борейки се за въздух и се хванах за близкият къс дърво. Не виждах друг от екипажа. Така и не разбрах, кой беше онзи мрачен мъж, който ни нападна. Но това в момента нямаше значение. Бях сама в открито море, а това не предвещаваше нищо добро.


-----------------------------

Не ми харесва, но никога не съм можела да описвам битки като хората. Нещо като огромно слабо ямсто са ми.

В началото си мислех , че Ланистърите са на лов за онези пирати , около Ланиспорт. Но след онези думи , че ме познаха , не бях толкова сигурен. След като кораба ми гръмна „Заклевам се , че ще те убия , Ланистърско лайно такова“ , се озовах в океана. Буквално. Борих се да се издигна на повърхността за въздух , само че сковаавнето се обади и скоро нямаше да мога да плувам. Насилих се в последния момент и излязох на повърхността.
Поех си въздуш и се опипах. Колана с ножове за хвърляне , тук. Валирианската кама за спешен случай , тук. Кесията с пари , тук. Манерката с вино , тук. Нищо не бях загубил в океана. Тогава се огледах. „Ланистърски кучи синове“ . Буквално се намирах до един от корабите на Краля на Запада. И той завиваше. Право към мен. Изведнъж ме заля паника. Не можех да помръдна. И това не беше , заради парализа. Окопитих се навреме и се махнах от пътя на гиганта.
Изведнъж ме обсеби идея. Корабът беше така конструиран , че навярно можех да се покатеря на палубата на кораба. Бавно започнах да се катеря. И старият ми приятел СПМ се обади и се сковах. По средата на катеренето. За щастие се държах. Но това нямаше да помогне , ако някой ме видеше. Защо направо не ми нарисуваха мишена на гърба. Проклех се около стотина пъти. Явно трябваше да чакам. „До полунощ. Дотогава всички ще хъркат доволно в каютите си. А аз ще се кача на кораба и ще го насоча към брега. Стигна ли суша , отпрашвам към Севера.“ Изглеждаше ми приемлив план , но не знаех колко се лъжа.