Попътен вятър

Палубата се люлееше под краката ми. За добрия моряк люлеенето на кораба е като любима жена – мека, нежна, незабравима. Притворих очи и си поех дълбоко въздух. Свежият морски бриз напълни дробовете ми. Издишах с удоволствие и отворих очи. Няколко немирни пръски солена вода скочиха към лицето ми и се наложи да разтрия очи. Когато най-сетне можех да виждам, гледката не се беше изменила много от онази преди секунди. На хоризонта, на стрела и половина от „Кръвта на кракена” бавно се полюваше някакво жалко подобие на кораб. Галери, така ги наричаха, но тромавите им телеса не бяха нищо в сравнение с добрия дълъг кораб. Корабът гордо вееше два флага. Не намирах никакъв повод за гордост в изображенията на знамената и екипажът май споделяше мнението ми.
-Тези синковци ще ни попречат май, а? – Сингвар се опря на парапета до мен и погледна, почти разсеяно, към вражеската галера.
-Малистър са по-смели от повечето от рибите из тея земи, Сингвар. – Дори и това признание беше много за тях, разбира се. – Но както всички останали речни домове, и орелът коленичи пред една пъстърва. Няма да нападнат. Зад кърмата им са меките им жени и розовичките им бебета. Няма да посмеят да рискуват.
-Можем да ги смажем, капитане!
Сингвар определено не се държеше подобаващо за сивите си коси. И цялото време на света би било пропиляно по тази твърда глава.
-Можем да прекараме дни в този залив, гонени от галерите на Малистър. – Обърнах се към палубата, докато говорех. – Турнирът започва скоро и чичо ми иска да присъствам.
Старият моряк не каза нищо повече. Така бе по-добре за него. Нямах славата на жесток водач, но дори и най-мекушавият капитан не може да си позволи да не накаже екипажа си за открито неподчинение. На палубата цареше оживление. Повечето от мъжете очакваха битка с нетърпение, но все пак си вършеха безукорно работата. Платното беше изпънато до пръсване от северния вятър, а към това се прибавяха и извитите гърбове на гребците. Скоро щяхме да стигнем сушата.
Не се чувствах много удобно без палуба под краката си, но обещанието си е обещание. Бях казал на краля, че ще присъствам, щом така желае, и се канех да изпълня обещанието си. Въпреки това северняците ме забавиха. Чичо ми каза да донеса дарове. Не бях очаквал, че Флинт ще са така добре подготвени. Няколкото селца, които ограбихме бяха пусти и се наложи да организирам малко нападение над жалкото подобие на замък, където живееше лорда. Не загубих много мъже, а дружината, изпратена в избите успя да плячкоса доста провизии и няколко ката платове. Когато се промъкнах в замъка, успях да си взема солена жена. Подозирам, че беше някоя от дъщерите на лорда. Бе хубаво момиче, младичко, и носеше скъпи накити. По право всичко това беше мое. Бях платил желязната цена.
Целта ми вече беше съвсем близо, когато кораба на Малистър се появи. Щяхме да акостираме при Стар камък, да скрием кораба в някой забравен залив и оттам да тръгнем с лодки на юг до Тризъбеца. Проклетите риби можеха да провалят всичко, ако им се дадях да ме привлекат в битка.
-Не им обръщайте внимание, момчета! – Стараех се да звуча напълно незаинтересован от появата на кораба на Малистър. – Това не са нищо повече от едни меки мъже, които няма да посмеят да се приближат. Трябва да стигнем час по-скоро Божието око.
Екипажът, на пръв поглед, не ми обърна особено внимание, но знаех, че са чули и разбрали думите ми. Оставаше да видя дали ще ме послушат…
-Дано да ви потопят, копеле!
Устатият син на Флинт. Втори син, доколкото разбрах. Вървеше в комплект с дъщерята. Замалко да се откажа от нея заради този идиот. Не можеше да върти меч достатъчно добре, нито да се бие с юмруци, но пък беше гласовит за трима и май дори и като го сложихме с другите пленници на веслата, не беше разбрал намека.
-Момче… - запътих се към него, сваляйки ръкавиците си. – Кажи ми, наистина ли обичаш болката?
-Копеле – изкрещя онзи.
Изпитвах съжаление към този младеж. На негово място сигурно щях да съм същия. Разбира се, никога не бих се оставил да попадна на негово място. По-скоро бих се убил, отколкото да се оставя да пленят мен и сестра ми.
Слязох в редиците на гребците. Младият Флинт продължаваше да обижда като последен глупак. Предполагам, че знаеше какво щеше да последва. Може би даже го искаше. Трябваше някак да го накарам да млъкне. Когато юмрукът ми се заби в челюстта му, усетих колко е мека плътта му. Това не бе мъж за битки, а момченце, което си играе на мъж.
Главата на пленника се люшна и той се свлече по пейката. Другите гребци трепнаха и ритъмът им се наруши. Мигом камшика на боцмана изплющя във въздуха и солените мъже трескаво започнаха да гребат. Не бих оставил боцмана да пребие гребците, но заплахата, че може да го направя ми беше от полза.
-Стрели – обади се някой.
Неколцина глупаци се свиха, но не и аз. Невъзмутимо се качих обратно на палубата. Високо в небето летеше рояк черни стрели. Може би бяха две дузини. Опасната им дъга бе насочена право към кораба. Въздъхнах. Стрелите преминаха най-високата си точка и паднаха безвредно много далеч от борда.
-Вдига ли платна галерата – обърнах се към Сингвар. Старият моряк поклати глава. – Тогава защо въобще имаше викове? Няма да ни гонят само с гребла.
Малистър не бяха страхливци, но и смели не бяха. Нямаше да мръднат. Слънцето клонеше към залеза си зад гърба ни. Не, днес нямаше да има битка. Щях да се прибера под палубата и да поговоря с новата си солена жена. Още не й бях сторил нищо. Момичето беше толкова наплашено, че ако отидех на три крачки от нея, щеше да припадне, а не бях от онези глупаци, които пребиваха за нищо солените си жени. С времето щеше да се научи. Беше ми втората. И с първата имах такива проблеми, но и тя привикна. Времето лекуваше всичко.
-Курс на югоизток. – Сингвар кимна. – Ако има някакви проблеми, ме събудете. – Подсмихнах се фалшиво и се провикнах. – Въпреки, че надали ще има спане тази нощ!
Откъслечни смехове избухнаха тук-там по палубата. Така. Имах се за честен човек, но дори и глупакът знаеше, че реномето винаги трябва да е преди честността.