Пътят напред

Продължение от "Мъжът с веригата".
Наложи им се да преплуват около три мили, преди да стигнат брега. И двамата бяха добри плувци, особено Юмир. Смесваха интензивното плуване с почивки по гръб. Слънцето отдавна беше залязло, докато стигнат и луната беше осветила последната част от плуването им в безоблачната нощ. Когато излязоха на каменистия бряг, зъзнеха и бяха изнемогнали.
– Какво ще правим сега? - попита Юмир. Нямаха нищичко, дори дрехите си бяха съблекли, за да не ги дърпат към дъното.
– Като за начало, ще оцелеем - отвърна мрачно Векара. - А после ще видим.
– После... после ще си отмъстя - каза си Юмир и се вкопчи в мисълта. Тя му даде сили.
Тази нощ не запалиха огън. Страхуваха се да не ги видят и намерят, въпреки че едва ли се интересуваха от тях. Юмир едва заспа. Когато се събуди на другата сутрин, усети че е огладнял. Чувството му се струваше някак ново. Изненадващо, самият той беше невероятно спокоен. Сякаш беше друг човек.
Макар че би предпочел мекия пясък пред твърдите камъни, Юмир пак беше благодарен на мястото. Оказа се лесно да намери раци и миди, с които да закусят.
– Трябват ни дрехи - отбеляза Юмир.
– Трябва ни оръжие - добави Векара.
Не им беше нужно да говорят повече. И двамата се познаваха от няколко години. Отидоха в гората, която се намираше до брега и Юмир започна да бере по-едрите листа. Векара си хареса един клон, откъсна го и се захвана да го точи. През това време Юмир се опита да си припомни уроците по плетене, които майка му бе давала на сестра му. Мисълта за семейството му навя носталгия. "Ами ако някой от тях умре също?". Прогони мисълта по-бързо. И може би все пак щеше някой път да се върне на Летните острови. Само колкото да ги види.
Когато приключиха поеха на път. Морски страж трябваше да е някъде на север от тях. Този ден не обядваха. Привечер брегът започна да се издига. Дърветата се качиха високо над камъните по плажа.
– Насам трябва да има питейна вода - каза Векара, гледайки на изток.
Поеха натам. След близо две мили стигнаха до поток.
– Мисля, че това ставаше голяма река надолу по течението - отбеляза Векара. – Един от притоците на Тризъбеца.
– Бил ли си тук преди? - поинтересува се Юмир.
– Не - отрече Векара. – Но съм гледал карти.
Юмир реши да не губи повече от времето си в приказки, понеже устата му така и така беше пресъхнала. Залочи жадно от бистрата, хладна вода. Векара дори се изми, но Юмир реши да не го прави. Да усеща солта по кожата си му харесваше.
– Нека пренощуваме тук, така че на сутринта също да се напием - предложи той.
Векара кимна.
– Ти събери дърво. Аз ще се опитам да хвана нещо.
Речено - сторено. Огънят припукваше докато Векара се върна с две речни риби. Изглеждаха крайно странни на Юмир. Векара изрови дупка в жаравата, уви рибите в листа и ги пъхна. През това време Юмир се захвана да дълбае с камък един по-дебел клон, който беше запазил от огъня. След няколко часа щеше да става за съд за вода.
– Чудех се дали да не се върнем - каза Векара докато ядяха рибата. Ядяха я цялата, наред с вътрешностите. Въпреки това се струваше на Юмир невероятно вкусна. – Не си представям да са вдигнали котвата на "Слънчев дъжд", а не могат да са толкова глупави, че да запалят огън в морето. - Наистина, никой нормален човек, който се занимаваше с корабоплаване, не би направил подобно нещо. Една малка грешка и собственият ти кораб можеше да се превърне в горящия ти ковчег. А в морето нямаше къде да се спасиш.
– Не бива да се връщаме назад - каза Юмир. Усещаше го неправилно. – Трябва да вървим напред. А и как ще се върна на кораба, чиято палуба е пропита с кръвта на скъпи спътници? Не, приятелю - поклати глава Юмир. – Един ден с теб ще си направим чисто нов кораб и ще кръстосваме моретата от Асшаи до Вестерос.
Векара кимна.

Мъжът срещу тях носеше леко ръждив нагръдник с табард, изобразяващ сребърен орел. Гледаше ги скептично.
– Защо да ви пускам?
Юмир и векара се намираха пред портите на Морски страж.
– Не сме въоръжени - изтъкна Юмир. Векара беше хвърлил "копието" си, когато наближиха, въпреки че то можеше да мине по-скоро за тояга. – Не представляваме заплаха за местните.
– Нямате коне - отбеляза мъжът. Късата му кестенява коса не беше покрита от шлем. – Не сте си вчесали косите и не сте хващали бръснач от поне седмица - добави той. Юмир не бе виждал отражението си от известно време, но съдейки по Векара можеше да добие известна представа. – Нямате близки или приятели вътре. В името на Седемте, та вие нямате дори дрехи! - Все още носеха онези "поли" от листа, които Юмир беше скалъпил. – Какво ще правите, ако ви пусна?
– Обясних ви вече, сполетя ни голямо нещастие - продължи Юмир. – Проявете капка милосърдие, моля ви!
– Поне за хан можете ли да си платите? - попита той съмнително.
Те не отговориха.
– Няма да влизате и точка по въпроса - отсече стражарят. – Само ще създавате проблеми. Като нищо ще започнете да ограбвате хората - каза той, присвивайки очи към Юмир. Защо точно към него? Не му беше хрумвало да ограби който и да е. Векара го бе предложил.
– Няма да мръднем оттук, докато не ни пуснете. - И без това нямаше какво толкова да правят.
– Голяма работа - изпръхтя мъжът насреща им. – Стойте си тук колкото щете, не ми пука, стига да сте отвън. - И с тези думи се върна на поста си.
Юмир и Векара се подпряха на каменната стена встрани и зачакаха.
– Сега какво ще правим? - попита Юмир след известно време. Векара сви рамене.
По пътя се зададе момиченце. Спря се пред портите и се вгледа в Юмир и Векара. Извика пронизително, обърна се и побягна.
– Хей, чакай, момиче! - провикна се стражарят. – Те не са опасни!
Не проработи.
– Добре! - вдигна ръце мъжът в бронята. – Хайде с мен при лорд Малистър. - Един от другарите му изпъшка. – Той ще реши какво да ви прави.
Юмир и Векара поеха покорно след стражаря. По пътя до цитаделата хората ги зяпаха през цялото време. Стражите там също ги изгледаха, но не спряха своя човек. След една двукрила порта, гравирана с орела на Малистър, влязоха в голяма зала. Зад едно писалище, срещу тях, седеше мъж на средна възраст с къса тъмна коса, тъмни очи и гладко обръснат. Носеше дрехи в същите цветове, които бе виждал да се веят по знамената на цитаделата и стената - виолетово и сребърно. Отначало Юмир реши, че това трябва да е въпросният лорд Малистър, но не, дрехите му приличаха по-скоро на униформа.
– Дъстин? Какво ми водиш? - изсъска той.
– Тези двамата цъфнаха пред...
– Шшт! - прекъсна го мъжът на писалището. – Старият тъкмо си легна - обясни той, шепнейки.
– Тези двамата цъфнаха пред портите - повтори Дъстин, този път по-тихо - искаха да влязат. Не ги пуснах разбира се...
– Така ли? А какво правят тук? - сряза го събеседникът му.
– Ами не искаха да се махнат - заоправдава се Дъстин. – Стояха пред портите и изплашиха едно дете...
– Вие езици нямате ли си? - обърна се към тях мъжът на писалището. – Как се казвате и какво правите тук?
– Аз съм Юмир Гота, от Летните острови - представи се Юмир. – Това е Векара, мой приятел. Работихме на кораб, който се беше запътил насам, но... - Дори сега, буца заседна в гърлото му. – Нападнаха ни железните хора. Само ние се спасихме.
– Къде и кога се случи това? - продължи да го разпитва мъжът във виолетово и сребърно.
– Преди три дни, на около десет мили югоизточно оттук - отговори Юмир.
– Ще проучим нещата - увери го той, след което топна перото си в мастилницата и драсна нещо. – Дъстин, вземи това. Ще им достави храна и малко пари. А, и да не забравя, - добави той - говори с Герда, да им даде някакви дрехи.
Чу се цъкане с език. Юмир видя как от десния край на залата се появи един старец във виолетов кадифен халат. Темето му беше плешиво, а косата около него - бяла. Очите му бяха светло сини. Беше трудно да се прецени с този халат, но Юмир реши че е по-скоро слаб.
– И таз добра, Ронел! - възкликна той. – А си мислех, че за толкова време си научил как се постъпва с просяците.
– Лорд Малистър... - каза слисано Ронел. – Простете, ако съм ви събудил.
– Че аз не съм заспивал, момче! - сряза го той. – Може и да съм стар, но не съм глух, впрочем. Няма нужда да шепнеш като идиот. Ти, Дъстин ли беше? - Дъстин кимна. – Откъде накъде си ги довел при мен? На практика си направил точно това, което те са искали.
– Нямах избор, милорд! - каза Дъстин нервно. – Те създаваха проблеми!
– Тъй ли? Щом създават проблеми им кръцни гърлата и толкова. Защо ги водиш на Ронел да им дава милостиня?
– Не създаваха чак такива проблеми... - промърмори Дъстин.
– Некадърен младеж! - изплющя гласът на стареца. – Освободен си от длъжност.
– Но... но... – запелтечи Дъстин. – Лорд Малистър, та вие ме назначихте вчера!
– О, така ли? - отвърна старецът. – Не ме интересува! - извика той. – Марш навън! Да те няма!
Дъстин се обърна като опарен и излезе.
– Така... да видим сега вас двамата. – Очите му се забиха в тях. – Ронел, какво беше наказанието за нарушаване на реда? Бесилка?
Юмир изстина.
– Тъмница, милорд - поправи го Ронел.
– А, така ли било. - Лордът прозвуча леко разочарован. – Винаги съм мислел, че трябва да се промени. Да, навремето, когато си беше бесилка, да видиш дали някой посмяваше да наруши реда. Е, - въздъхна лорда – какво да се прави. Тъмница тогава.
Това беше много лошо. Трябваше да измисли някакъв начин да се измъкнат.
– Милорд, - започна Юмир. – ако по...
– Милорд Малистър? - Вратата зад тях се беше открехнала и надничаше един от пазачите. – Пристигна гостенин.
Лорд Малистър се намръщи.
– Да влезе! - нареди той.
През двукрилата врата прекрачи средно висок, пълничък мъж. Въпреки че не изглеждаше много стар, косато му беше оредяла. Очите му бяха тъмни. Носеше прости дрехи - кафява вълнена риза и малко по-тъмни панталони, сиво наметало.
– Уолдо Фрей! - възкликна Малистър – Каква изненада!
– Лорд Съливан - поздрави го новодошлият с лек поклон. Очите му се стрелнаха към Юмир и Векара и се разшириха. – Надявам се не съм ви прекъснал?
– Съвсем не - махна с ръка Малистър. – Те тъкмо отиваха в тъмницата. - Отново се обърна към Уолдо. – Та какво те води насам? Да не е...
– Стига толкова - каза Юмир.
Усети как всички впериха погледи в него.
– Моля? - заплашително попита Малистър.
– Стига толкова - повтори Юмир, този път по-силно. – Няма да ходим в никаква тъмница! Корабът ни плаваше насам, за да търгува, а ни нападнаха. И какво направихте вие? - настоя той. – Морски страж опази ли ни? Другарите ни бяха заклани. Ние едва се спасихме! И щом дойдохме да търсим помощ, вие ни предлагате тъмница? - Юмир срещна погледа на стареца. Да, при такъв тип човек молбите нямаха да минат, колкото и да се стараеше. Дано да успееше да го накара да се почувства виновен. Донякъде беше. – Къде е благородството в това?
Лицето на лорд Малистър почервеня, а ръцете му се разтрепериха.
– Значи все пак сте за бесилото!... - процеди старецът. Изглежда Юмир не беше получил търсения ефект.
– Лорд Съливан, - намеси се Уолдо – аз просто минавам оттук напът за турнира. Възнамерявах само да си почина в някоя гостоприемница и пак да тръгна. Трябва да призная, обаче, че историята на тези нещастни моряци ми се струва интересна и бих я изслушал с удоволствие. Какво ще кажеш да ги взема със себе си? Няма да ти създават повече неприятности.
Лорд Малистър постоя така, гледайки Уолдо. Един мускул на челюстта му заигра.
– Добре - каза той най-сетне. Юмир си отдъхна.
– С твое позволение ще откупя два коня от конюшните ти - продължи Уолдо.
– Няма нужда - каза Малистър мрачно. – Подарявам им ги. - Хвърли един навъсен поглед на Юмир. – Само не ги изяждайте, проклетници такива! А сега, ако ме извиниш, лорд Уолдо, трябва да си взема следобедния сън. Много поздрави на баща ти.
– Ще му предам - увери го Уолдо.
– И успех на турнира!
– Благодаря, но едва ли ще спечеля - ухили се той. Лорд Малистър кимна и се оттегли.

Около час по-късно бяха в едно заведение. Векара и Юмир седяха на една маса с Уолдо и някакъв далечен негов братовчед, Джон Кервин. Вече бяха облечени в нормални дрехи. Останалите двадесетина души ескорт бяха запълнили заведението догоре, съединявайки маси. Оказа се, че Уолдо е наследникът на някой по-влиятелен лорд от това кралство, което наричаха Речните земи. Джон Кервин, който се занимавал с обучението на мъжете, служещи им, бе решил да се присъедини към братовчеда си и да се пробва в турнира.
– Разбирам - каза Уолдо, след като им разказаха за нападението и клането на "Слънчев дъжд". – Доста гадно. Такива са си железните хора.
Юмир отхапа лакомо. Печеното свинско му се струваше по-вкусно от всичко, което беше ял някога. С Векара лапаха като невидели.
– Вие срещали ли сте се с тях? - попита той, след което се нахвърли обратно на яденето.
– Преди няколко години – отвърна Уолдо, след което отпи от голямата си халба ейл. – Два кораба дебаркираха малко на север оттук. Запалиха две села, едното от които вярно на баща ми. Беззащитни селяни, заклани. - Уолдо въздъхна. – Да... Вестерос сигурно щеше да е по-добро място без тях. Но не можеш просто да ги накараш да си тръгнат, нали?
– Всъщност не би трябвало да е толкова трудно да се отървете от тях – намеси се Векара. Досега през целия ден беше оставял Юмир да говори, но вече нямаше нужда. – Знае се, че нападат всички чужди кораби, а понякога и свои. Затова никой не търгува с тях.
– Речните земи и Северът със сигурност не търгуват с тях - съгласи се Уолдо. – А за другите... може и да има някой алчен западняк, но нищо мащабно. Трябва да си доста смел, за да търгуваш с Железните острови.
Векара кимна.
– Затова правят тези набези. Имат нужда от ресурси. – Векара повдигна вилицата си и заби очи в Уолдо и Джон. – Ако увеличите защитите си по бреговете, ако не им давате нищо... дори да ви изтласкат, ако палите след себе си, те няма да получат нищо. – Векара си отряза малко от свинското и се вгледа в него. – И ето че стигаме до големия въпрос... Как ще се изхранват?
– "Ние не сеем". Не е като да са големи земеделци. – Уолдо се ухили.
– Ако е толкова лесно, защо никой не го е сторил досега? - попита скептично Джон.
– Не знам - каза Векара. – Но винаги ми се е струвало, че има нещо гнило в този ваш Вестерос.
Сега всички се засмяха. С изключение на Векара, де. Той само се усмихна. Юмир беше изненадан от демонстрацията на стратегически знания на другаря си. Точно когато беше решил, че го е опознал, той демонстрираше своя нова страна. Странен човек.

Юмир и Векара продължиха да пътуват с лорд Уолдо Фрей. Всъщност нямаха избор - неговата свита споделяше провизиите си с тях. Колкото и да им беше неудобно, това беше единственият възможен начин за момента. Юмир не пропусна да поблагодари на лорд Уолдо и изказа съжаление, че не може да си позволи да издържа себе си и другаря си.
– Не се тревожи - отвърна безгрижно благородникът, махвайки с ръка. – Това е нищо в сравнение с разноските по гарнизона на баща ми. - Той направи гримаса. - Веднъж майстер Чепарело ме накара да се грижа за тях в продължение на месец, като обучение за бъдещето ми управление на Близнаците. Прищя ми се да екзекутирам половината хора! - довърши лорд Уолдо през смях. - И занапред ми викай просто Уолдо - добави той.
От него сякаш струеше добродушие и спокойствие, което се отразяваше и на цялата свита. Изключение правеха само Джон Кервин и Векара - единият беше вечно мрачен, докато изражението на другия не се променяше.

Една вечер край лагерния огън започнаха приказки за предстоящия турнир. Юмир разбра нещо любопитно и провери дали е чул правилно, след което отиде при Векара. Спътникът му беше решил да си легне по-рано, завит с одеяло при заслона на един дънер. Гледайки го, Юмир усети умората от пътя и на него самия му се приспа. Двамата не бяха свикнали да пътуват на кон като мъжете от Речните земи.
– Векара! - Очите на другаря му се отвориха и се взряха в него. – Научих интересни подробности относно този турнир, към който сме се запътили. Изглежда състезанията няма да са само бойни. Ще има и стрелба с лък, съчиняване на песни... плуване! И доколкото разбирам, наградите ще са щедри.
Векара се изправи на лакти и се облегна на дънера, след което погледна замислено Юмир.
– За другите не съм сигурен, но плуването... Наградата би трябвало да ни е в кърпа вързана. А в момента имаме голяма нужда от пари, каквито и да са.
Юмир кимна.
– И аз си помислих същото. Значи е решено?
– Да - отвърна Векара.
На другата сутрин Юмир сподели с Уолдо, че двамата възнамеряват да го придружат на турнира.

В денят след като напуснаха Речен пад, Юмир беше готов да слезе от седлото, пък да върви пеш ако трябва. За пръв път в живота си изпитваше такава болка в задните си части. Баща му му беше разказвал как краката са му изтръпвали, докато плува, но на Юмир подобно нещо никога не му се беше случвало в морето. И ето че сега, надвечер, разбираше за какво бе говорил той. Поне с изтръпването си беше отишла и част от болката.
С голяма доза облекчение посрещна отбиването от пътя и разполагането на лагера. Един от хората на Уолдо бе така добър да му предложи от мазилата, които майстерът им беше предоставил за турнира - някаква зеленикава смес със силен мирис на лавандула. Беше предназначено за охлузвания и дихателни проблеми. Юмир не усети мигновен ефект, но се надяваше скоро да се получи. Дотогава възнамеряваше да не движи долната част на тялото си. Предложи и на Векара, който несъмнено страдаше по същия начин, но той великодушно отказа. Изглежда му бяха останали достатъчно сили и да помогне на останалите с полагането на лагера.
Докато другите шетаха, той забеляза една закачулена фигура да се задава по пътя от Речен пад. Човекът яздеше кон, който изглеждаше слаб дори в очите на Юмир, при положение че той си нямаше понятие от коне. Щом ги забеляза, фигурата спря на известно разстояние зад тях и отби от противоположната страна на пътя, след което откачи впрегнатата двуколка. Хората на Уолдо вече бяха наклали огън и разпънали палатки, а Векара се беше проснал по гръб. Той хвърли само бегъл поглед на непознатия. Другите обаче го следяха с внимание.
– Да отида ли да го проверя? - попита Джон Кервин, галейки дръжката на меча си.
– Не - отвърна Уолдо. – Само един е. Не представлява опасност.
– Може да има приятели - изтъкна Кервин. Закачуленият ги изгледа и се вмъкна в гората.
– Добре тогава - отвърна Уолдо. – Ще стоя буден и ще ви вдигна ако дойдат.
– Прощавай, милорд - обади се един беловлас мечоносец с няколко липсващи зъба. – Аз ще стоя. Ти трябва да спиш.
Уолдо отвори уста да отвърне нещо, но слугата му го изпревари.
– Харолд е прав, милорд. Трябва да останете свеж за турнира.
Уолдо направи гримаса.
– Добре, добре... - отвърна примирено той.
През това време качулатият се беше върнал и отново прикова вниманието на всички. Беше събрал дърво, което постави встрани от дисагите и започна да се опитва да го запали с кремък, който извади от джоба си. Мъжете в лагера постепенно загубиха интерес и започнаха да си разказват обичайните истории и приказки. И все пак отвреме-навреме някой се обаждаше:
– Още ли е запалил огън? - ще се учуди един.
– Ама че глупак! - ще се обади друг.
– Горкото момче! Ще спи на студено - ще го съжали трети.
Мракът вече се беше спуснал и Юмир имаше чувството, че може да усети погледа на закачуления от сенките от другата страна на пътя, втренчен в техния огън. Ударите на кремъка все още продължаваха и току блесваше някоя искра, но нищо не пламваше. Уолдо се изправи и се приближи към пътя.
– Недей - каза му Джон Кервин, предусещайки какво си е наумил братовчедът му. Той обаче не му обърна внимание.
– Страннико! - извика Уолдо. Звукът от кремъка спря. – Добре си дошъл да споделиш огъня ни! – Последва напрегната тишина, в която Юмир имаше чувството, че долавя колебание.
В края на краищата ударите на кремъка се подновиха. Край техния огън се промърмориха доста ругатни поради това неуважение. Уолдо се върна леко омърлушен, докато Джон Кервин изглеждаше донякъде доволен.
Юмир се помъчи да заспи, но нещо му пречеше. Щом затвореше очи, в ума му изплуваха картини. Закачулени мъже нападаха лагера и избиваха хората. "Харолд ще бъде на стража", уверяваше се той. В края на краищата умората надделя и Юмир заспа.