Песен за огън и лед
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Високо сърце

3 posters

Go down

Високо сърце Empty Високо сърце

Писане by GOD OF TERROR Чет Сеп 08, 2011 11:10 am

Денят беше прохладен и влажен , което беше типичен пролетен ден в Ланиспорт. Зимата беше свършила от раз и сега времето се затопляше. Както и предстоящите интриги на турнира. Беше му отнело около ден на стареца да се приготви , за пътуването. Първо чакаше гарнизона на Скалата на пристигне в Ланиспорт , за да овладее положението. После пък си избираше дрехи. Няма да споменавам , че цял ден се караше на Джоана и даваше последните инструкции около година. Но тръгването беше факт. Имаше голямо празненство на площада на Лин в центъра на града. Сигурно беше организирано от стареца по случай махането му от града. Всички се бяха събрали на площада , за да отпразнуват изчезването на дъртия мърморко. След като празненството приключи , с бясна скорост потеглихме към Скалата , където стареца се замота около ден , да казва чао , ще се видим след турнира и така нататък. Освен това трябваше да вземат Валарис Ланиспортски. Той щеше да бъде гордостта на Запада. Всички бяха скептично настроени за него , но все пак не е лошо един старец да се опита. Шансовете му бяха един на милион , но все пак беше много добър в турнирите. Старчеството щеше да го убие , ако влезеше в турнир , но все пак …
Останалото време , прекарано в Запада беше СКУКА. Кой да предположи , че изкачването на хълм , само , за да видиш , че трябва да изкачиш друг е толкова скучно. Затова благодарих на боговете , когато разбрах , че вече сме в Речните земи. Беше такова облекчение за горкото ми сърце , потънало в скръб по съпругата в Ланиспорт. Горката трябваше да организира цял бунт. Плюс факта , че майстер Балабар не й даде лунен чай , шанса за бременност е голям. Всичко това се насъбра много за горката Джоана.
А ако хилядите хълмове в Запада бяха гадни , реките в Речните земи бяха направо смехотворни. Прегазваш една река и хоп , потънал си до уши в друга. Идилията беше пълна. А нямаше нищо по-хубаво от това да се къпеш в леденостудени води през пролетта. Навярно затова ги наричаха РЕЧНИТЕ земи. Кой да предположи , че наистина имаха предвид земи , пълни с реки. Всички знаеха за по-големите реки , но по-малките навярно бяха хиляди. Понякога беше невъзможно да откриеш едно сухо място , за бога. Не ни стига и това , ами стария мърморко постоянно се оплакваше , че си е намокрил мантията. Пътуването беше кошмар.
А храната беше … гадна. За един вегетарианец , вкуса на месо в устата беше отвратителен. Осолено говеждо. Гадост! В началото мислех да не ям месо , но гладът ме застигна като чума и се принудих. Понякога намирах плодове или някакви подобни храни , но никога не ме задържаха за дълго. Понякога се налагаше да ловим риба , което беше добре дошло за мен , защото обичах риба. Макар че съм вегетарианец , рибата не е животно , а е риба. Затова по моята логика рибата става за ядене.
А дрехите … Беше неописуем ужас. На всяка открита река ги перяхме , а на следващата пак се окалваха и отново се налагаше да ги перем. А керваните … Беше невъзможно да ги прекараме през големите реки , затова се налагаше да заобикаляме. Много да заобикаляме. А рицарите от почетната гвардия носеха брони и не си цапаха дрехите. Но аз? Понякога изоставах с дни , за да си пера дрехите. Но ужаса свърши. Достигнахме Високо сърце. Оттам само трябва да преминем реката и Божие езеро , идваме.
Лагерът не представляваше кой знае какво. Намираше се малко на запад от Високо сърце. Представляваше няколко палатки , още толкова кервани и коне , пасящи наоколо. Бяхме общо взето 100 човека – 50 от личната гвардия на Джиор , 40 обикновени войника , аз , Джиор и още няколко човека. Проблема беше , че всички бяха доверени хора на Ланистър и бягство беше немислимо. Но винаги можеше да е покрие в горите.
Тази вечер не можах да заспа , затова излязох да подишам чист въздух. Времето беше тихо и спокойно. На практика всичко би могло да се чуе в тази вечерна тишина. И под всичко , имам предвид всичко. Затова подскочих , когато чух стъпки. Помислих , че е часовия , затова се успокоих. Но стъпките се приближиха и отникъде изскочи силуета на младеж , сравнително нисък. Не можах да го огледам добре , защото той веднага подскочи да си тръгва. Явно беше забелязал нещо притеснително. Не се замислих и скочих към него. Младежът изписка и започна да бяга. Не се славех с огромна скорост , но го настигнах сравнително бързо , защото той се спираше всеки път , когато стъпеше в локва с кал. А това се случваше често.
Нахвърлих му се светкавично бързо и го тръшнах на земята. Когато младока се опита да ми се изплъзне , го удрих с юмрук и той се плюсна на земята. Но дотам беше с късмета ми. Отникъде изскочи още един младеж и ми се нахвърли. Скочи ми на гърба и ме стисна за гушата. За момент се паникьосах , че ще умра , но после се съвзех и скочих по гръб на земята. С втория младок на гърба.Той изкрещя от болка след бруталното тръшване и ме пусна. Но първия беше доста по-упорит. Започнахме да се удряме с юмруци , докато не ме цапардоса в главата. Олюлях се. Тогава втория младок ме блъсна с всичка сила към едно дърво. Резултата беше отчайващ. От носа ми потече кръв , размаза ми се картината пред лицето и за момент паднах в несвяст. Последното което чух беше:
-Завържете го! Той отива при господаря!

GOD OF TERROR
Андал

Брой мнения : 84
Join date : 17.07.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by Нимерия Чет Сеп 08, 2011 5:05 pm

Метнаха странника в краката на принц Тирис и смръщените му очи се сблъскаха със зеленикавите на неканения гост. Принцът на Дорн забеляза страха примесен с несигурност и леко гарниран с яд, изписал се по лицето на привидно младия мъж. Едва ли имаше още тридесет години, а скоро животът му можеше да свърши.
- Къде го намерихте този? – Лордът на Слънчево копие скръсти ръце на кръста, а малко след това едната му ръка кривна към дръжката на меча, едва ли не готов да свали предпазителя и да нанесе решителния удар.
Съгледвачите, които беше пратил напред по пътя принудиха непознатия да коленичи, използвайки красиви обиди и пристъпиха една крачка към своя владетел. Обясниха, че докато оглеждали района дочули глъчката от лагер. Продължили напред и видели гарнизон около сто човека насядали около огъня, пийвайки и хапвайки, насред бурни разговори. Моментът, в който решили да се оттеглят попаднали на неканения гост и влезли в сблъсък с него. Най-младият от съгледвачите се оплака, че му бил префасонирал лицето и оттоците щели да се превърнат в ужасна гледка още утре. Но гордо щял да ги носи понеже успял да нанесе щета и на опонента си.
Мартел изслуша всичко внимателно и за момент се вгледа в лицето на младежът в краката му. Опита се да познае чертите му, но не го беше виждал. А и да беше, значи го беше забравил.
- Колко годишен си, млади момко? – Хубавото на Тирис беше, че вдъхваше доверие дори и в противниците си, но всеки имал си взимане даване с него знаеше, че не трябва да го подценява. Би те съдил справедливо, но ако заслужаваш, ще ти отреже главата без да му мигне окото. Думите му никога не бяха прекалено и знаеше какво да каже.
- Двадесет и шест години… - започна младежът, но в този миг не позна човекът, към когото се намира. За това пленителите му бързо го сръчкаха в ребрата и му припомниха с кого говори. – Двадесет и шест години, почитаеми принц Тирис.
- А името ти е?
- Редвин. Томен Редвин. – с пресъхнало гърло изрече.
- Хванал си владетеля на Арбор? – един звънлив глас се смеси измежду грубите мъжки гласове. От някъде се появи и сладък парфюм от лилии и мъжете извърнаха глави, накланяйки ги след това.
- Нимерия, какво търсиш тук?! – Баща ѝ сбръчка още повече очите си и осъдително я подкани да си намери друга работа.
- Чух шумотевицата и идвам да видя какво пак са забъркали твоите копия. – Чак тогава Нимерия погледна към младежът, коленичил в твърдата земя. Погледна изтърканата му кафеникава туника, кожените панталони с протрити колена и разбра, че не е водил особено лек живот до срещата им. Видя грозда на син фон на гърдите на туниката му и повдигна вежди.
- Както сама установи моята скъпа дъжеря, явно котката ни е довела владетелят на Арбор, но какво е правил милорд толкова далеч от островът където е неговия дом е история, която само той може да ни разкаже. – Тирис отново погледна Томен и подкани подчинените си да го изправят на двата му крака, но да оставят веригите на ръцете му.
Редвин се почувства сякаш по-добре и увереността му започна да се завръща капка по капка. Сега, когато не гледаше от долу човека пред него, той благоволи да поиска разрешението на принц Редвин и да му обясни свята гледна точка.
- Само заради това, че майка ти те е възпитала ще си спечелиш една часа вино.
- Много е мил принцът. – Редвин благодари с кимване. Явно имаше нужда от тази чаша вино.
- Прекалено мил бих казала. – Нимерия го погледна сърдито и с едно врътване на пета остави мъжете след себе си да дишат сладкия ѝ аромат и да въздишат по изкусителното поклащане на тялото ѝ. Нещо, което не се хареса на баща ѝ, но беше късно да превъзпитава опърничавата девойка, която всъщност беше превърнала в голяма жена и сама можеше да се оправя. Но не беше толкова лесно за един баща да признае това и да свие крилата на своята закрила.
След това поканиха Редвин в шатрата на принцът и двамата с Тирис започнаха своя разговор над чашите дорнско вино и купите с цитрусови плодове.
- Разкажи ми сега… но не ме лъжи. Не искаш да усетиш какво е да си промушен от дорнско копие. – Твърдостта в думите му и погледа беше достатъчен.


Последната промяна е направена от Нимерия на Чет Сеп 08, 2011 10:24 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by GOD OF TERROR Чет Сеп 08, 2011 6:00 pm

Принц Тирис беше идеалният владетел. Вдъхваше страхопочитание и не беше никак глупав. Освен това беше облечен като принц. С дълго , богато окрасено наметало и блестящи скъпоценни камъни по ръкавиците. Верният му меч стоеше до него и чакаше господаря си , да му позволи да се развихри. След като влязохме в шатрата , принца ми предложи вино , която с готовност приех. Макар и виното да беше дорнско – конкурента на златното арборско. Беше неприемливо да пия такова вино , но имах ли избор. Поех чашата и я пресуших набързо. Тирис ми предложи втора , но отказах. Нямах намерение да се напивам и да издавам важни политически тайни. След този неуспех , Тирис стана по-недружелюбен. Намуси се и започна да говори.
-Така , след като ми отказа виното , мисля че е време да продължим по същество. Първо , какво правиш ти тук – Тирис изрече това „ти“ с неприкрита недружеюбност. Може би , защото Предела и Дорн бяха постоянно в конфликт.
-Същото , което и вие правите тук. – нямах намерение да му се дам. Ще мълча до края , дори и да не успея да съюзя преврата в Ланиспорт с дорнците.
-А ти знаеш ли ние какво правим тук? – ясно се виждаше , че лазя по нервите на Тирис , въпреки че той умело го прикриваше. Но може би недостатъчно умело.
-Каквото правят и всички други тук.
-А те какво правят тук?
-Отиват на турнир.
-Стигнахме до същественото. Какво правиш извън Арбор?
-Правя , каквото правиш и ти. Отивам на турнир. – Тирис вече беше видимо ядосан. Въртяхме се в кръг , което явно го изнервяше. А аз точно това исках. Изглеждах видимо миличък , а никой не подозираше на какво съм способен.
-Но защо отиваш на турнира?
-Защото ме поканиха. – този отговор не се понрави на Тирис. Никой лорд не отиваше на място , само защото са го поканили. Освен ако нямаше политическа изгода.
-Може би след като те поизмъчат , ще станеш по-разговорлив. – Тирис се опита да извика нещо , нотогава се вмъкна Нимерия. Лорда веднага фиксира поглед към нея.
-Нимерия , какво правиш тук?
-Искам да огледам госта ни. – и като потвърждение Нимерия започна да ме оглежда. Измърморих нещо , но също фиксирах поглед към нея. Беше красива , забелязах. Освен това беше готова да ме убие , ако се наложи. Това не ми хареса. Тогава тя отново заговори. – Жалка работа. – и тя най-безцеремонно ме заплю. Погледнах я кръвнишки и я замерих с чашата си много несръчно.Все пак кой можеше да мери със завързани ръце. Тя ловко избегна удара и профуча от шатрата. Навярно бих се опитал да я убия , но в момента нямах желанието. Но пък вдигнах голям скандал.
-Това е недопустимо! Как може дъщеря ти да си позволява това! Недопустимо! Няма да говоря , докато не се извини. – Тирис за момент се обърка от бързата смяна на говор, но бързо се окопити и извика стражата , които ме довляоха до едно дърво. А аз през цялото време крещях „Недопустимо!“ На турнира на Божието око , щях да вдигна голям скандал. Ако изобщо стигнех дотам. Но Тирис явно мислеше да ме изостави на някое дърво в Речните земи , защото хората му ме вързаха. Крещях още пет минути недопустимо и най-накрая се отказах.

GOD OF TERROR
Андал

Брой мнения : 84
Join date : 17.07.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by Нимерия Чет Сеп 08, 2011 6:43 pm

Нимерия стоеше в покоите си и опъваше тетивата на лъка, подготвяйки го за стрелба, когато чу крясъците му. За миг се заслуша, за да разбере за какво толкова викаше неканеният им гост и веднага разбра, че тя има вина в цялата ситуация. Не, че определяше поведението си за неправилно към Редвин, без значение, че беше видна личност. Лошото му отношение я бе разгневило и тя веднагически го бе зачеркнала и пробола мислено няколко пъти с камата. А с удоволствие би пуснала и няколко стрели на ключови места.
След пет минути непрестанно крещене Ним не издържа. Грабна една стрела и разярена излезе от шатрата си. От пред хората ѝ, които играеха със зарове и пиеха последните си чаши вино я проследиха объркано.
- Нам, какво става? – подвикна Нис Синия, заклел ѝ се рицар да умре за нея, но да опази живота й. С най-близките си от личната ѝ гвардия се държеше като с приятели и им беше забранила излишните официалности. Те бяха от малкото, които си позволяваха да я наричат така и да не отнесат по някой удар от десницата ѝ
Но Нимерия беше прекалено разгневена, за да му отговори. Продължи, с походка бърза като вятъра и мъжете около нея видяха как в движение прикачи стрелата за тетивата и сведе лъка, готов за изстрел. Отиде при дървото, където Редвин беше завързан и вече се беше отказал от крещенето, но това не я спря. Появи се като падаща звезда, само дето не изчезна така бързо. Застана пред него и светкавично вдигна лъка и се прицели в главата му, а Редвин не си и беше представял, че очите ѝ могат да бъдат толкова заплашителни.
- Ако повториш това пищене, ще ти раздробя сърцето на малки парченца, без да ме интересува чии владетел си и дали това ще доведе до война с Дорн. Защото и да доведе, аз лично ще водя войската си и ще помета всеки изпречил ми се. Разбираш ли ме?
Редвин можеше да чуе дишането ѝ, умерено и спокойно, сякаш му предлага нектар от Летните острови, а не заплашваше живота му. Докато тя очакваше отговора му той имаше време да огледа за секунда цялото ѝ тяло и да разбере някой неща за нея, които едва ли щяха да спасят задника му в този момент. Здравите и високи ботуши бяха по черни от сегашната нощ, а кафявият ѝ панталон както обикновено беше прилепнал по нея, докато не се появеше ленената ѝ бяла риза, която свободно се вееше около тялото ѝ и прикриваше малката талия и женствените ѝ гърди. А разплетената черна коса се спускаше на големи вълни около раменете. Лесно можеше да бъде сбъркана за някоя дивачка с този откачен поглед.


Последната промяна е направена от Нимерия на Чет Сеп 08, 2011 10:24 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by GOD OF TERROR Чет Сеп 08, 2011 8:27 pm

-Не , не те разбирам. Би ли обяснила пак? - Нимерия едвам се стърпя да не изстреля стрелата. - Впрочем , красив лък.
-Не бягай от темата. Ще пищиш ли? - погледнах я ядосано и поклатих глава. - И да , лъкът е красив. Истинско бижу.
-О нима. Виждал съм и по-хубави. - Нимерия ме погледна злобно , но явно беше задълбочена в нещо. После изненанващо продума:
-Виж и двамата се мразим. Защо просто не спрем да говорим.Или ето това - и тя прокара пръст по стрелата - ще се озове в гърлото ти.
-Много смело говориш на вързан човек. Развържи ме и тогава ще те видим.
-Това аз не мога да направя. Не искам проблеми с татенцето , заради теб. Не съм добричката подчинителна дъщеря , но все пак ...
-Жалко. А аз си мислех , че си падаш по мен. - тези думи бяха казани нарочно и създадоха нужния ефект. Нимерия се вбеси и ме ритна в слабините. Извих от болка. Хората , насъбрали се около дървото , прихнаха от смях. Нимерия ме погледна победоносно.
-Ще млъкнеш ли или искаш още?
-Да видим дали ще ме накараш да млъкна - тези думи бяха казани с много самоувереност за гарнитура , но всъщност такава нямаше. Нимерия ме погледна дяволито и ми изпука един в лицето. А войниците около Нимерия отново прихнаха от смях. – Само това ли можеш? Не можеш да ми причиниш болка. – което си беше пълна лъжа , но трябваше да поддържам заблудата. Нимерия се възползва и след няколко минути бях окаяна гледка. Тогава тя най-накрая вдигна лъка си и се прицели в гърлото ми.
-Стига ли ти или да продължа – и под продължа тя имаше предвид да стреля в гърлото ми. За момент се поколебах. Искам ли да живея или не. Избора беше труден , но в крайна сметка избрах … да умра. Прошепнах едно „Продължи“ и затворих очи. Очаквах изведнъж да се озова на различно място. Място , което не мога дори да опиша. Усещах как живота се изплъзва покрай пръстите ми , докато изричах тази дума. Но нямаше място за съмнение. Аз бях направил своя избор. И тогава …
Не се случи нищо. Просто си стоях , вързан за дървото. О да , замалко да забравя, имаше стрела забита в дървото , на сантиметри от гушата ми. Нимерия ме погледна злобно.
-Доста си опърничав – и след тези думи започна да разпръсква тълпата. А аз си стоях на дървото и гледах стрелата , забучена на сантиметри от мен и благодарих на боговете , че ме спасиха.

GOD OF TERROR
Андал

Брой мнения : 84
Join date : 17.07.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by Нимерия Чет Сеп 08, 2011 9:19 pm

Нимерия се върна и рязко изтръгна стрелата от дървото.
- Не заслужаваш стрелите ми, владетелю на Арбор. Правосъдието на баща ми ще те застигне, ако не си изпееш песента. Ако той не те пречупи, ще се постарая аз да те пречупя.
Както преди танцувално се завъртя и се върна при хората си. Някой от мъжете я поздравиха за това как е сплашила малкото лордче. Други я окуражиха, че още една такава среща и момчето ще ѝ се моли да ѝ разкаже всичко. Нимерия ги дари с усмивката си и им пожела лека вечер. Искаше да се прибере в покоите си и да забрави за Редвин. Предстояха и още няколко дни преход и трябваше да се наспи, за да бъде пълноценна в съветите си и решенията, които ѝ предстоеше да вземе.
Вечерта остана тиха и никой повече не посмя да наруши спокойствието. Нимерия свали камата и я пъхна под възглавницата си с гъши пух, а мечът постави до леглото на земята. Лъкът я чакаш в готовност до входът на шатрата, но се надяваше за тази нощ да не ѝ трябва повече.
Време беше за отдих. Свали дрехите си и се вмъкна в копринената нощница, която беше получила като подарък от майка си, специално ушита за нея. Беше приятна на допир и Ним обичаш да спи с нея. Вчеса набързо косите си, докато не станаха идеално подредени и изми лицето си с хладна вода, която остави да се стича по врата ѝ. Обичаше свежестта и това ѝ напомняше за дните на брега на Браавос, когато лицето ѝ постоянно беше мокро. Отпусна се уморено в леглото си и една дълбока въздишка се откъсна, изхвърляйки всеки един спомен от деня.
А по-скоро от колкото ѝ се искаше Нис донесе поднос със закуска и я събуди внимателно. Както винаги тя му се усмихна и потърси ръката му. Усети, че е чакал с нетърпение за този момент и сграбчи нейната по-силно от колкото искаше.
- Намерих ти зрели смокини за закуска. Беше си цяло премеждие. – Рицарят, поднесе една половинка към устните ѝ и Нимерия му позволи да я сложи на езика ѝ.
- Но си е заслужавало. Ужасно вкусни са.
Той се наведе към нея и целуна устните, а вкусът на смокинята още трептеше по тях. Двамата си отделиха онези сутрешни минути, които обичаха да споделят и които споделяха от известно време насам. Минутки на наслада, в които животът изглеждаше по-хубаво място от това, което е всъщност.
Когато приключиха Нимерия навлече една тъмно зелена кожена туника, под която черната риза омекотяваше допира на по-твърдата материя. Черните панталони бяха от по-тънка кожа, защото денят се очакваше да бъде по-топъл от предния. С удоволствие би облякла една от летните си рокли, но тук нямаше място за такива, а и сред толкова много мъже, ако искаше да я вземат на сериозно, не можеш да си позволя някой неща.
Нис лежеше полугол на леглото и с ръце под главата си примижаваше в сладка дрямка. Нимерия се усмихна на това.
- Рицарю, време е да заемете поста си. Дрямката ви приключи. – Гласът беше този на принцеса Нимерия, но Нис беше свикнал с нея и я познаваше добре. Разбира се, подчини се, но не се почувства като куче, което се канеше да изхвърли, както беше карала други мъже да се чувстват.
Когато закопча и плаща си, Нимерия беше до него. Целуна го за последно, продължително, страстно и като някоя влюбена девойка се усмихна, а после се вгледа в очите му както обичаше да прави. След което излезе и единствено мириса на лилии и мента остана след нея.
- Онзи още ли е там? – Преглътна неприязънта си и посочи към дървото.
- Баща ви нареди да го качим на кон и да го отведем с нас. – Маркъс, друг мъж от личната ѝ гвардия ѝ предаде и остатъка от заповедите на Тирис.
- Така и предполагах. Тогава да събираме и да потегляме.

Скоро всичко беше готово и Нимерия яхна Слънчев лъч и както обикновено, потегли с мъжете си начело на редицата. Баща ѝ беше наблизо на своя кон и гордо гледаше напред, но Ним забеляза, че е замислен. По-късно щеше да говори с него, сега искаше да язди.
Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by GOD OF TERROR Пет Сеп 09, 2011 9:19 am

След като ме отвързаха тази сутрин , с много подигравки , заради снощния бой , който Нимерия ми хвърли , се заклех , че ще й го върна. Та днес ме вързаха за коня и се наложи да подкарам с гвардията на милата принцеска. И естествено , още ме подиграваха. Но нямаше да ги оставя да ме оплюват безнаказано.
-Вчера Нимерия те наби здраво. Какво е да те пребие момиче?
-А какво е жена да ви върши мръсната работа? – рицарите на Нимерия се нацупиха и повече не ми проговориха. А аз благодарих на боговете , че Нимерия не го чу , иначе ме чакаше нов тупаник.
-Хей ти , лордче. Принц Тирис те вика. – и рицаря започна да дърпа коня ми към този на принца. А аз си придадох замислен вид. И то не случайно. Обмислях как да избягам от пясъчните хора. Тогава отникъде до мен поникна принца. Той също изглеждаше замислен , но не толкова , колкото мен. Все пак не замисляше грандиозен план за бягство от двеста разгневени дорнци.
-Готов ли си да говориш след вчерашния побой – след като не отговорих , Тирис се изнерви. – Мълчанието няма да ти помогне. Говори или умри. – и много показно извади меча си.
-Съжалявам , не те чух. Все пак замислям грандиозен план за бягство. – и най-неочаквано , дорнеца се засмя. Това не го бях очаквал от лорда , но все пак имах малка надежда.
-Значи трябва да ти попреча да избягаш. – гласът на принца на Дорн отново стана строг. – Искам постоянна стража за нашия лорд. Не искам да избяга. Може да се окаже полезен все пак. – и Тирис профуча напред към началото на колоната , където беше Нимерия.
И за жалост деня ми се влоши още повече. След като упорито мълчах по време на втория разпит на Тирис за деня , той заповяда да ме вържат за дървото.И на всичкото отгоре заваля. Дорнците се бяха скрили на сухо под палатките си , а аз се превръщах във водопад на дъждовна вода. И отново не можах да заспя. Капнал то умора , бях готов да се моля да ме проснат на земята. Макар да беше кална , със сигурност беше по-удобна от едно мокро дърво. Но не ми се отдаде тази възможност. И въпреки това бях готов да мълча , дори да ме заплашат , че ще умра. Просто беше толкова изтъркана тази заплаха. Ако исаш информация от информатор , никога не го заплашвай , че ще го убиеш , защото ти няма да го направиш , ако отчаяно ти трябва информация. А Тирис беше доста любопитен как съм се озовал тук. И общо взето така мина втория ми ден в пленничество на дорнците.
Третия не беше чак толкова зле , но процедурата с връзването се повтори. Отново. И въпреки това аз твърдо мълчах. Колкото и да ми се спеше , колкото и да ме болеше , те нямаше да ме пречупят. В това , аз бях сигурен. На моменти мислех да се откажа и да изпея историята , но тази идея бързо отлиташе от главата ми. Все пак и аз не бях вчерашен. Ако Тирис си подобреше отношението , може би щях да си изпея песента. Но задето ме върза за дървото и нахалното поведение на дъщеря му , бях твърдо решен да мълча.


GOD OF TERROR
Андал

Брой мнения : 84
Join date : 17.07.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by Нимерия Пет Сеп 09, 2011 5:05 pm

Тирис Мартел настигна единствената си дъщеря и се изравни със Слънчев лъч.
- Не знам какво крие, но явно е прекалено важно за него, за да го сподели с нас. – Тирис я погледна за миг и видя, че Нимерия не беше изненадана. – Едва ли ще имаме някаква полза от него, освен ако не научим къде е бил преди това и с кого.
- Тогава да го убием? – дръзко отвърна Нимерия.
- И какво ще спечелиш с това? Да не би Дорн да има нужда от убийството на владетеля на Арбор? – Беше по-рязък от обикновено и Ним разбра, че пленникът им измъчваше мислите му.
- Дорн не печели нищо от интригите на останалите кралства. Ние сме неподвластни пред тях и не се интересуваме от съдбата им, стига делата им да не ни засегнат по някакъв начин. – Гласът на принцеса Нимерия, с която Тирис Мартел се гордееше. Когато заговореше за кралството Дорн, всеки човек можеше да разбере, че тя е наследницата. Лицето ѝ се изопваше и се стягаше от сериозността. Ним никога не подхождаше подигравателно към дълга и семейството си и не си позволяваше да проявява несъобразителност, нетактичност и лекомислие. Можеше да бъде непокорна като млада кобила и да проявява своеволие, но не по отношение на Дорн.
- Именно. Така че няма причина да искаме смъртта му... все още. – Тирис забави коня и Нимерия го последва. Мъжете пред тях продължиха напред и така двамата останаха сами. Имаха няколко минути преди останалите да ги настигнат. – Но не можем да го водим с нас. А не смятам да му отделям повече внимание, не е толкова важен. Ще го предадем на турнира, като искам от теб, когато пристигнем да разучиш дали някой го издирва, дали е нечии пленник и какво е търсил в Речните земи. Ще го направиш ли, дъще? – Погледът му ясно показваше, че знае, че ще го направи.
- Не би трябвало да се съмняваш в мен. Не само ще го направя, но ще разбера каква му е работата на това смешно лордче с голяма уста. – не прикри неприязънта си към него. – Поне устата му да вършеше някаква работа, не да е още едно гърло за изхранване. Хленчещо бебенце.
- Разбрах какво си направила вчера... – гласът му се стегна и Нимерия спря коня си. Непоколебима като истинска наследница на Дорн се взря в очите на Тирис. – Няма да те съдя, но опитай се да намериш друг подход към него. Този явно няма да свърши работа.
- Да, другия път трябва да пусна стрелата няколко сантиметра по навътре. – Ним тръсна глава и сви устни, преглътвайки ругатните, които й идваха на ум по адрес на Редвин.
- Като моя наследница, така ли ще се разправяш когато седнеш на престола? Ще разстрелваш виновните и грешните със стрели?
Нимерия вдиша дълбоко, разкарвайки яда си. Знаеше, че той има право. Но кръвта ѝ кипваше толкова бързо, когато беше просто дъщерята на Тирис, когато се отпуснеше и дадеше свобода на характера си.
- Понякога си прекалено добър.
- Понякога си прекалено лоша.
Нимерия сграбчи юздите.
- Стрелите са най-нежното оръжие, което притежавам. Сам най-добре трябва да знаеш това. Както и отговора на въпроса ви, почитаеми татко.
Дръпна юздите и Слънчев лъч изцвили, а Нимерия се впусна диво напред, връщайки се при мъжете си.
Тристан Мартел въздъхна тежко. Понякога му се искаше да избяга със своя кон и да можеше просто да язди, оставяйки всичко зад себе си, точно като нея. Но цената беше прекалено висока и той нямаше намерение да я плаща.
Усмихна се на дъщеря си, гледайки черната ѝ грива, развявана като платно на кораб от морския попътен вятър. След малко хората му се появиха и подхванаха разговор с него.


Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by GOD OF TERROR Съб Сеп 10, 2011 6:03 pm

Единственото предимство на това , че бях вързан , беше факта , че имах много време за мислене. Като например как да отмъстя на Нимерия , как да избягам от дорнците , кака да не позволявам Крал Ланистър да ме хване и прочие. В главата ми се въртяха хиляди мисли , всяка от тях по-откачена от предишната. Тях бързо ги пропъждах , но те оставяха някакво необяснимо чувство на безнадежност. То се скътаваше в дъното на съзнанието ми , като уплашен звяр в клетка. Но уплашените зверове бяха най-опасните. Това го доказваха мигновенните вълни на скръб и безнадежност , които идваха като приливи и се махаха като отливи. Тази безнадежност приличаше като река. Колкото по-надалеч е от дома си , извора си на сила , толкова по-спокойна беше тя. Но вървиш ли нагоре по течението , силата й се увеличава. Тя става бърза и могъща , готова да помете всичко по пътя си. Независимо колко време ще отнеме. И така вървиш срещу течението и колкото повече се доближаваш до извора й , толкова по-силна става реката. Течението те понася , пречи ти да стигнеш до центъра на силата й. А когато го стигнеш , разбираш , че всъщност реката е най-слаба , най-уязвима в центъра на силата си. И ако пресушиш този извор на мощ , реката ще изчезне. Където й другаде да пресушиш реката , независимо дали ще е в горното или долното течение , тя рано или късно пак ще се възстанови. Пак ще продължи да тече. Отново ще наводни пресушените си части и отноов ще ги напълни с вода , с енергия.
СЪщото и е при тревата. Където й да откъснеш малкото й стръкче , то пак ще се възстанови. Единствения начин да унищожиш тревата е да извадиш корените й , тези , които й доставят нужното , за да порасне отново. Защото невинаги е нужно да унищожиш центъра на силата , на енергията , на животоподдържащата мощ. Понякога трябва да прекъснеш връзката между почвата , центъра на енергията , източника на живот за тревата и самата трева. Защото този център на живота , за тревата това е почвата , а за реката това е извора й , невинаги е част от предметите или съществата , на които дава сила да живеят или възстановява унищожената им мощ.
И аз в момента точно това опитвах да направя. Опитвах да дръпна корените на малката тревичка безнадежност , скътана в главаат ми , преди тя да стане поле. Преди тя да обладае мислите ми , преди тя да ме отрови. И същевременно се опитвах да пресуша извора на скръб по близките , който създаваше мощна река , която заплашваше да наводни съзнанието ми и да даде пресни сили на безнадежността. Това беше битка в мен самия , битка между сърцето , ума и мислите. Усещах как реката от скръб бавно наводнява съзнанието ми , как е безнадежно да опитвам да я спра. Как е невъзможно да попреча на безнадежността да ме обгърне като воал. Като плаща , носен от Нощния страж. Защо в главата ми нощта се спуска и започва моя страж.
Дотук с плана за бягство. Ако не мога да овладея напиращите емоции , как ще овладея двеста дорнци дотолкова , колкото ми е нужно да отпраша оттук. И все още остава проблема с Ланистър. Ако се засечаха , което беше , да не кажа , задължително в тази речна местност. А нощта наистина се започваше. Разбрах това по големия огън , запален по средата на лагера. Още преди да започнат да правят лагер, ме бяха вързали доста грубо и навярно чак на сутринта щяха да се сетят за мен. Освен ако на Тирис не му беше писнало от мълчанието ми. Това нямаше особено значение в момента , защото сигурно щеше да бъде по-трудно да избягаш от двеста дорнци , отколкото от една поляна , намираща се на около три дни път от Божието око. А всичко това ми се отразяваше зле. Вече приличаш на хибрид между скелет и човек , предвид недоспиването и оскъдната храна , която ми даваха. Дори няма да споменавам присмеха на рицарите , които явно обичаха да се подиграват с лордове. Имаха късмет , че гарнизона ми от хиляда добре обучени войници не беше тук , иначе щяха да си просят боя. А когато им го споменах , те паднаха от конете от смях. Буквално. Това забавяне не се хареса на Тирис и затова днес нищо не ядох. Иначе обилно ми даваха вода , което беше разбираемо , предвид всичките реки в Речните земи. Но водата не утоляваше глада , само жаждата. Но най-лошото от деня не беше почнало още. Когато войниците докопаха малко вино , ставаше истински кошмар. Тирис добре пазеше бутилките , но все се намираше някой жаден за алкохол. А идилията беше пълна снощи , когато случайно попаднаха на хан. Мисля , че се казваше Коленичещия мъж , не си спомням много добре. И така , имаше масово напиване и това не доведе донищо добро. За мен. Първо , рицарите на Нимерия , полу-мъртви от пиенето , решиха да се изгаврят с мен и започнаха да ме оплюват и подритват като проклето псе. Макар че бях вързан за дърво. Но това дори не беше близо до най-лошото. Войниците на Нимерия се опитаха да ме напият. Не се поддадох и те се ядосаха и изляха прилично количество СТУДЕНА вода. Но дори и това не се доближаваше до най-лошото. А най-лошото беше , че ме караха да ям лайна. Уф! На петия ден от залавянето ми повръщах постоянно. Веднъж даже повърнах така че един кон се подхлъзна на повърнята и направи „Туп“ върху нея. Естествено , за това аз бях наказан. НО стига съм се оплаквал от живота си. Има по-важни работи от едно хилаво лордче. Поне според рицарите на Нимерия …

GOD OF TERROR
Андал

Брой мнения : 84
Join date : 17.07.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by Нимерия Нед Сеп 11, 2011 11:12 am

Оставаше им по-малко от половин ден и щяха да пристигнат на Божието око. Мъжете на Дорн видимо бяха в по-добро настроение и пътят вървеше още по-леко. Всички нямаха търпение да приключат с този двуседмичен преход, който колкото и спокоен и лек да беше си беше преход.
Красотата на Речен пад започваше малко по малко дa се разкрива пред тях и Нимерия не можеше да я отрече. Яздеше начело с Нис Синия и говореха за предстоящия турнир. Нис сподели, че имал желание да се включи първия ден в боя с пики. Не бяха силната му страна и с меча беше двойно по-добър, но искал да се позабавлява, не да печели. Докато Нимерия желаеше да участва в състезанието с лъкове и смяташе да победи.
- Нали знаеш, че гордите лордове и рицари няма да ти позволят да победиш. – Нис се усмихна закачливо и се вгледа в тъмните ѝ очи, които така обичаше.
- Добре, че не искам тяхното разрешение. Не смятам да им оставям избор. Просто ще им покажа, че предразсъдъците могат само да им навредят. Ако ме гледаш, ще видиш сам. – Ним тръсна черните си коси и гордото ѝ лице не издаде и грам съмнение в думите ѝ.
- Познавам те. Но и ти не подценявай никого. – Нис едва ли не настояваше да я подготви за загуба или поне така Нимерия го разбра.
- Защо си мислиш, че съм подценила някого? – Звучеше обидено или поне Нимерия се постара да звучи така.
- Добре, де. Знам, че принцеса Нимерия не подценява никого. – войнът от личната ѝ гвардия се видя принуден да сложи край на тази тема, съгласявайки се с вироглавата си господарка. – А принц Мартел взе ли крайно решение по отношение на Редвин?
За миг челото на Ним се набръчка и отново го заплю в ума си. Откакто Редвин пътуваше с тях само проблеми създаваше и той беше единствената причина пътуването да беше станало тягостно и досадно.
- Ще го предаде на турнира. – отговорът ѝ бе прекалено сдържан и Нис разбра, че не трябва да говорят за това повече. Поради тази причина реши да я предизвика и двамата направиха едно кратко състезание с конете, в което Нимерия го обвини, че е използвал чара си, за да я победи.

Малко по-късно, когато слънцето за последно се показваше, Нимерия се върна и разбра, че баща ѝ я вика.
- Скъпи ми татко… търсили сте ме. – Нимерия скочи от коня и се спря до дървото, където Тирис сресваше гривата на своя дорест жребец.
- Скоро ще пристигнем. Трябва да поговоря с теб. - направи кратка пауза и се усмихна на топлото ѝ лице. - Взех окончателно решение за Томен Редвин. Когато пристигнем ще го пуснем.
- Какво?! – Нимерия не очакваше това. – Но нали щеше да го предадеш?
- На кого да го предам?
- Нали искаше да разпитам на турнира и…
- Размислих. Този човек не ми трябва и не искам повече да се свързва с нас. Ще му дадем чисти дрехи, малко пари и ще го пуснем да върви където знаем за добре. Не ни трябва. А сега ще отидеш и ще му се извиниш.
- Да му се извиня за какво? – Нимерия не можеше да повярва на това, което чуваше. Как беше възможно баща ѝ да я молеше да се извини, а на всичкото отгоре да остави Томен да си тръгне, без да изкопчи информация от него.
- За дръзкото си държание, с което го посрещна. Знаеш, че не беше права…
- Но той е пленник! – прекъсна го Ним. – За какво въобще трябва да имам каквото и да е отношение към него?
- Той е владетел на Арбор и заслужава нужното уважение. Тирис Мартел беше непреклонен.
- Ревливо бебе, бих казала аз. – Нимерия не отстъпваше.
- Няма значение какво мислиш. Отиди и го освободи и му предложи нужното уважение и удобства, които заслужава. Успях да открия някой неща за него и по това, което разбрах не е направил нищо, което да заслужи нашето лошо гостоприемство. Това е последната ми дума.
Обърна ѝ гръб и възседна здравия си жребец , оставяйки я зад себе си, ядосана и невярваща.
Нимерия Мартел беше бясна, но трябваше да се стегне. Вдиша дълбоко свежия въздух и освободи напрежението си, поне до колкото можа. Завърза Слънчев лъч за дървото и преметна лъка на гърба си. Назад в колоната беше Томен Редвин вързан за коня на Червения пясък.
- Червен пясък. - Ним кимна с глава.
- Принцесо Нимерия. – мъжът спря коня си и побърза да слезе, за да ѝ отдаде заслужената почит.
- Изправи се и освободи Томен Редвин. Дай му чисти дрехи, храна и вино и някой от по-слабите ни коне. От тук насетне ще язди като наш гост до турнира.
- Но принцесо… - рицарят беше също толкова изненадан, както самата нея по-рано. – Сигурна ли сте?
- Нареждане на принц Тирис.
Томен слушаше до тях и една доволна и лукава усмивка се изписа на лицето му.
- Да, сетихте се кога да ме приветствате като свой гост… след като първо ме накарахте да изтърпя какво ли не. Лицемери гадни… - усети, че прекалява, но вече беше късно.
Нимерия издърпа стрелата с лекота както винаги правеше. Закрепи я стабилно на тетивата и полетът ѝ беше кратък, но точно в целта.
- Трябва да бъдеш благодарен, жалки ми лорде на Арбор. - Томен извика от болка. Стрелата беше минала в страни на бедрото му и след себе си остави дълбока кървава следа, разкъсвайки кожения му панталон. – Защото наистина ми омръзна от твоето ревливо поведение и някой ден стрелите ми ще се забиват в теб, не просто да те одраскат.
Червен пясък до нея го вдигна на крака и свали веригите му. Задържа го за ръката, приканвайки го да си затвори проклетата уста и да говори с нужното уважение към принцесата на Дорн.
- А сега, с ваше разрешение, лорд Редвин, ще ви оставя да ви настанят удобно. – Нямаше искреност в привидните ѝ мили думи, а само сарказъм, граничещ с неприязънта, която изпитваше към Томен.
С бавна стъпка Нимерия тръгна към своя кон, поклащайки леко бедрата си и намествайки лъка на гърба си.
- О, и още нещо. - спря се тя. - Извинете ме, ако съм ви обидила. - за първи път Томен видя от нея усмивка, било то и фалшива. А на ум, Ним добави ругатните, които биха накарали и един мъж да се изчерви.
Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by GOD OF TERROR Нед Сеп 11, 2011 1:40 pm

Бях … шокиран. Освобождаваха ме просто ей така. Не че се оплаквах де , но все пак това беше обезпокоително. Или Тирис най-накрая беше откачил или вече нямаше полза от мен. И в двата случая бях свободен. И само това имаше значение. През първите пет секунди. Тогава си припомних онази стрела и извиках от болка. Ако имах късмет , раната не беше сериозна , но щях да имам огромен проблем с вървенето. Камо ли с бягането. А това не ме устройваше. Погледнах кисело Нимерия , докато с коня си отпрашваше начело на колоната. Изгледах я как бързо подкара коня си по протежето на колоната и се изгуби в нея. Но не ми беше до това сега. Исках информация. И бях готов да убия за нея. Затова бавно подкарах към центъра на колоната , където би трябвало да е Тирис. Но него го нямаше.
Започнах да разпитвам недружелюбните дорнци къде е принца. Повечето ме поглеждаха гадно , сякаш одвобождаването ми не ми даваше правото да ги питам и продължаваха напред. Други ме подиграваха , а трети се направиха , че не съществувам. Беше депресиращо. Най-накрая един войник склони да ми каже къде е. По-скоро ми показа , но почти няма разлика. Та така , Тирис се намираше в самот начало на колоната , малко зад Нимерия , която беше потънала в разговор с един рицар. Самия принц също не си губеше времето и обсъждаше нещо със съгледвачите , които го бяха довлякли тук. И аз естествено веднага подадох ухо:
-Намерихте ли нещо друго? Тази информация не ми стига! – Тирис явно беше развълнуван за нещо. Един от съгледвачите му подшушна някакви думи и принца направи същото. После се обади и втория съгледвач.
-Имаме голяма оскъдица от информация. Засега сме претърсили само половината шатри , като изключим тази на Крал Ланистър. – сърцето ми заби лудо в гърдите. Канчици пот избиха по челото ми , а лицето ми пребледня. - Там няма нищо интересно. Някой си водят записки , но те са много противоречиви. Засега единственото , за което те са единодушни , е че лорда на Арбор е пътувал с Джиор Ланистър. – Тирис прошепна още нещо и втория съгледвач отпраши нанякъде. Но първия не беше съгласен с казаното:
-Не биваше да пращаш Филдър там през деня. Чисто самоубийство е!
-Не , не е. Трябва ми информация. Извън Дорн са се случили прекалено много неща , на които не съм обърнал внимание. И в лагера на Ланистърите ще открия нужната информация. Освен това имам още няколко задачи за теб. Така че ще има време да се тревожиш за Филдър по-късно. Първо , готов ли е доклада ти за намереното в лагера? – гневът на съгледвача беше бързо заменен с сериозността на възложена задача.
-Да сър , всичко което запомнихме с Филдър е записано.
-Добре , искам довечера да ми ги предадеш , след като Филдър попълни това , което е намерил. И освен това … - останалото го чух на откъси - … трябва да го следиш … нещо сериозно … трябва да разбера … , защото той е забъркан в … - Единственото , което чух от разговора , ме наведе на мисълта , че и на мен ми трябва информация. И то спешно. Ако Тирис научеше нещо , което не биваше да узнава , ако разбереше за тайните на Арбор , които бих могъл случайно да съм изпуснал или намекнал по време на разговор. Ами ако имаше записани някой от слуховете около събитията в Предела. И макар само да подозирах , че нещо подобно е записано , Тирис търсеше информация за мен и моето пътуване дотук. А това значеше съгледвачите да записват всяка думичка , която беше свързана по някакъв начин с мен. А всяка дума би могла да бъде смъртоносно оръжие в ръцете на точния човек. А Тирис беше точния човек според мен. Освен това все щеше да се опита да изкопчи още нещо от мен , след извинението на Нимерия. Това , което първия съгледвач трябваше да следи , също ме уплаши. Може би този съгледвач щеше да трупа информация за мен на турнира. Защото често имаше пияници по такива турнири. А често пияниците изпускаха клюки , които не е трябвало да бъдат запомняни. За тяхно собствено добро. Но от всичко най ме плашеше доклада. След известни попълнения , може би щеше да бъде полезен на Тирис. Но не и на мен. Трябваше да го набарам някакси. И въпреки че шансовете ми бяха минимални , трябваше да опитам. Идеята ми за разговор с Тирис се изпари на мига , в който чух Ланистър , но все пак можех по заобиколен път да дам на Тирис това което му трябва , в замяна на това което на мен ми трябва. Докато бях задълбочен в мисли , един не чак толкова приятен женски глас извести една от много време очаквана дума:
-Пристигнахме! …


GOD OF TERROR
Андал

Брой мнения : 84
Join date : 17.07.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by Адам Хънтър Нед Ное 27, 2011 8:57 pm

Беше обикновена, дъждовна нощ в покрайнините на Високо Сърце. Капките се сипеха от часове, превръщайки пътя в истинско тресавище. Повечето пътници в момента бяха на топло в някое ханче, пийваха си ейлче и си бъбреха за Турнира. Но не и Адам. Защото на него не му се говореше за Турнира. Той искаше да бъде част от Турнира. И то най-важната. Частта, която щеше да съсипе всичко. Ама абсолютно всичко. Защото смъртта на организатора определено щеше да разбуни гнездото с оси, които пък, от своя страна, щяха да започнат политическите си машинации и ходове, за да установят трайно властта си в различни части от Речните земи. Или поне така се надяваше убиеца. Защото за такива като него се намираше най-много работа по време на война. Или нещо от този сорт …
Но за да изкорени движещата сила зад Турнира изцяло, убиеца трябваше да бъде на уговореното място предварително, за да има време да изпипа убийството. Защото това, което щяха да направят на Адам, ако го заловяха, навярно щеше да е нечовешко. Буквално … Затова се налагаше Хънтър постоянно да е в движение, особено защото беше пеш. Конят му беше издъхнал преди ден, когато и последните му сили бяха източени за някакъв си километър. Поне беше вкусен … Но тази непредвидена смърт щеше да загуби на Адам няколко ценни дни, през които щеше да наблюдава подготовката и пристигането на самия лорд Тъли. Но това не беше нещо непоправимо.
Но дъждът също беше спънка. Пътищата бяха толкова кални, че за изминаване на метри просто не можеше да се мисли. Камо ли за километри. И на всичкото отгоре, пречеха на един мъж да се наспи добре, за да е свеж като краставичка. Поне имаше гора наблизо …
И тъкмо убиеца да се отдаде на сладки сънища, когато се чуха гласове:
-Сигурен ли си, че е тук някъде? – този глас звучеше леко раздразнено, все едно някой беше взел последният комат хляб под носа му.
-Ханджиите казаха така. Бил пеш. Трябва да е някъде наблизо! -изрече вторият мъж. Неговият глас звучеше мощно и на фона на капките дъжд – малко зловещо.
-Ами ако са излъгали? – предположи третия глас, този път женски.
-Не биха ни излъгали. Не и след като видяха кралския печат и не им заплатихме с пари! –отсече втория мъж. Явно беше лидера на тази банда. Банда, която явно търсеше Адам поради някаква причина.
-И все пак, онова копеле претрепа Капитана на Кралската гвардия Джон! – възрази жената- Ако са разбрали кой е, навярно биха излъгали. Просто за да си спасят кожите! - добави троснато тя. Явно тя беше мозъка на тази банда „кралски“ хора, които бяха на лов за убиец.
-Голяма работа! И аз мога да отровя стария Елбърт, да го нацапам с малко кръв и да кажа, че съм го убил, нали?
- Джон, ти по рождение ли си тъп или си прихванал болестта от Боуен?
-Хей! – обади се отново първия, вече доста по-раздразнено.
-Млъквай Боуен! Въпроса е, че Елбърт беше пронизан десет пъти. Докато носеше броня. Посред бял ден. Като не беше ял или пил от векове! Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш Джон! – изфуча злобно жената и след това се чу един звук, отчасти заглушен от капките дъжд, който много наподобяваше плесник.
Най-накрая вграденото любопитство на Адам се активира и той си взе лъка и камата и се приближи към гонителите си. Една крачка, две крачки.Ромоленето на капките по листата прикриваше този бавен напредък. Още една-две крачки и на Адам му се разкри една комична картина: една ниска и мургава жена носеше колчан със стрели на гърба си, който беше почти колкото нея, един мъж, който си разтриваше бузата, навярно прословутия Джон, един друг преследвач, който яростно унищожаваше запасите от месо на бандата и един мълчалив младеж, някъде около двадесетгодишен. Интересна дружинка.
-Знаеш ли какво? Писна ми от остроумниченето ти! Затова смятам да потърся убиеца на Елбърт сам! – най-накрая вкара промяна във фоновия шум на гората, която беше атакувана от дъжда все по-ожесточено, Джон. И явно никой нямаше да се противопостави на това негово решение, защото той безпроблемно стигна коня си, който по чудо още не беше скочил подивяло да избие славната дружина. Интересното бе, че имаше само три коня. Или четвъртия беше скътан някъде, или такъв не съществуваше. То беше цяло чудо, че са намерили достатъчно широко пространство за три коня, камо ли за четири. Тогава дори Седмината биха се затруднили.
Джон стигна коня си, отвърза го и тъкмо щеше да тръгва, когато една черна фигура се стрелна от нищото и опря кама в гърлото му.
-Ти никъде няма да ходиш! – просъска най-младия от дружината, който явно беше и най-умният и пъргавият.
-Ти ли ще им казваш бе, конско лайно? – сепна се мъжа с гръмкия глас и си придаде насмешлива физиономия, примесена с малко злоба.
-Ако пак ме обидиш, ще ядеш конски лайна до края на живота си, аз лично ще се погрижа за това!- просъска като истинска змия младежа, ритна безумеца в слабините и трясна камата си в рамото му, след което последва един такъв силен вой, че дори личното вълчище на лорд Валарис Старк, ако изобщо имаше такова, щеше да се напикае от страх. – Вие си мислите, че това е едно обикновено преследване, но не е!Аз съм живял под един покрив с убиеца, делил съм храна и вода с него, познавам го по-добре, отколкото Джейни знае какво е курварство. – при тези думи нисичката жена, Джейни, се изчерви ненужно.- Трябва да ви кажа, че това не е един обикновен безумец, решил да си играе с Тълитата. Това е умен човек, с ясно откроена цел. И той за нищо на света не би се спрял, ако знае, че може да си изпълни задачата. Той е в сянката ни, наблюдава всяко наше движение и постоянно обмисля как да ни убие, в това съм сигурен! – тези думи зачудиха Адам. Откъде пък този младок го познаваше? И как, за бога, той можеше да ги преследва, да ги наблюдава постоянно и да се чуди как да ги убие? Беше безмислено. Той беше разбрал за съществуването им едва преди пет секунди за бога! Но отчасти момчето беше право, няколко мисли как да се отърве от тези нахалници, които искаха да го одерат жив, се бяха промъквали в главата му неколкократно. Но откъде пък младежа щеше да знае? Бабини деветини! Но тези думи явно имаха различен оттенък за другите, които пребледняха като платна. – А сега, ако ме извините, искам да поспя малко! – завърши спора младока, като извади камата си от рамото на Джон, взе си едно одеяло, и се просна на най-сухото място, което можеше да намери. Скоро и съмишлениците последваха примера му, с което оставиха един объркан Адам да мисли. И да мисли. И да мисли, докато не реши да последва примера на новите си врагове …


Адам Хънтър
Андал

Брой мнения : 38
Join date : 15.11.2011

Върнете се в началото Go down

Високо сърце Empty Re: Високо сърце

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите