Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

- Не, аз благодаря. – Двуликия огледа човека пред себе си, който приглади кафявата си рошава коса назад с елегантен жест. Тъмнозелените му очи оглеждаха Двуликия с недоверие. „Да. Всички така ме гледат.” В този момент ръката на зеленоокия полетя напред и камата се насочи към лицето на Двуликия…

***
Срещата с дванайсетимата вървеше по-добре от очакваното. Всички вече оживено разговаряха. Кой за бъдещите планове, кой за жени, кой за пари. А участниците в турнира разказваха впечатленията си и гръмък смях показваха раните си.
Но едно странно чувство го човъркаше, чувството че нещо не е наред.”Много хубаво, не е на хубаво.” Додолиън „Двуликия” Ланистарк огледа поизпразнилата се страноприемница. Имаше още около трийсетина души. Повечето седяха около масите си и тихо си говореха. Повечето бяха от железните острови. Явно оплакваха краля си, който вероятно вече беше мъртъв, ако се съди по удара който получи на турнира. Един от тях стана и тръгна към масата на Двуликия…
Всичко стана много бързо. Приближаващия държеше кама. Беше на две крачки от Двуликия, който стисна дръжката на „Рев”, но преди да успее да извади меча, една кама преряза гърлото на „железния”, който се трополи върху масата и откри зад себе си висок зеленоок младеж с кама в ръка, от която капеше кръв.” Другите „железни” наскачаха и наизвадиха всевъзможни оръжия – основно брадви, мечове, бойни чукове и няколко арбалета. Зеленоокият с камата хукна на ляво, за да избегне срелите, които сега летяха към Двуликия. Най съобразителен се оказа Джулиъс „Фокс“ Росби, който с един замах обърна масата и всички залегнаха зад нея.
- Хайде да ви видя сега какво можете. – Двуликия огледа дванайсетимата, които като по команда се ухилиха до уши, извадиха оръжията си и се впуснаха в боя.
Двуликия извади „Вой”, показа се над масата и пусна три стрели по посока на скупчилите се „железни”. „Тия идиоти си мислят, че са на кораб и стоят скупчени на едно място.” Още няколко стрели се забиха с невероятна точност в телата на „железните. „”Мухите” не си поплюват.” Додолиън извади „Рев” и се втурна в мелето от чукове, брадви и мечове. Пред него стоеше с гръб червендалест дебелак, който замахваше с брадва. Двуликия заби „Рев” в гърба му до дръжката.

***
…Рев беше в корема дебелака и единственото, което му оставаше бе да отклони глава в дясно. Камата на зеленоокия се плъзна покрай него и се заби в очната ябълка на един „железен” с чук в ръка.
- Адам Хънтър на вашите услуги.
- Додолиън Ланитарк от Кархолд. – Двуликия протегна стисна протегнатата към него ръка. – но всички ме наричат Двуликия.
Малцината останали „железни” се разбягаха и опразниха страноприемницата.
- Момчета, да се изнасяме от тук преди войниците на Тъли да са разбрали, че тук е имало сбиване. Пю, Дю съберете стрелите за да не оставяме следи.
-Какво ти сбиване, тия някой ги е пратил да те очистят. - Адам го гледаше с крива усмивка на уста. – Тия тук твои хора ли са? Не ми изглежда да са от Кархолд.
- Не са. Момчета поздравете Адам Хънтър, човека който тази вечер ми спаси живота.- Дванайсетимата закимаха одобрително. – Сега вървете, а утре ще ви чакам там където се разбрахме. А ти, Адам, ела с мен, да те почерпя арборско вино и да ми кажеш как да ти се отблагодаря.

– Сега вървете, а утре ще ви чакам там където се разбрахме. А ти, Адам, ела с мен, да те почерпя арборско вино и да ми кажеш как да ти се отблагодаря. – „Хммм, хитър е този Двуликия, искрен е донякъде, но това го каза направо. И това с пиенето …“ Адам сковано прие и срита един от мечовете, който беше паднал на пода. Наистина, кой би искал смъртта на Двуликия? Не беше нито престижен лорд, нито някакъв богаташ. И пак остана въпроса – кой искаше смъртта му? Тъли едва ли изобщо знаеше, че съществува. Освен ако някой брат не искаше да се отърве от предполагаеми противници за някакъв замък или пост …
Адам седна на стола бавно, като се опитваше да си спомни кой седеше там преди него. Май беше онзи, едноокия? Всъщност нямаше значение. Сега му предстоеше разговор с Двуликия …
-Арборско златно и за двамата. – каза Двуликия на едно момиче, може би единственото, което не беше избягало с писъци или припаднало. То беше малко, с поруменели бузи, но не по-голямо от четиринайсет години, може би едва наскоро разцъфтяло. Беше сладко, но нищо повече. Детето изприпка да донесе виното, а междувременно мъжете започнаха да говорят:
-Така, Господин Хънтър – „Държи официален тон, явно не е за подценяване“ –предполагам, че не сте ми помогнали просто ей така, нали?Вероятно искате нещо? – „Постави ме в деликатна ситуация. И си го бива с думите. Остави ме натясно.Е, така да бъде, ще играем по неговите правила“
-Да кажем, че не исках да има убийства в любимата ми кръчма … - и Адам придружи тези думи с мистериозна усмивка, която за момент шашна събеседника му. „Очаквал е да му кажа направо!“ осъзна миг след това Адам „Е, явно отново ще се води битка, но този път- на езици“
-Хммм, необичайна сантименталност … за човек като вас, разбира се.
-Някой неща веднага ми стават близки на сърцето. Като това … нещо- тогава момиченцето донесе виното и Двуликия отпи дълга глътка. „Продължавай в същия дух и скоро ще ми паднеш, Двулики приятелю“ окуражи тази постъпка безмълвно Адам. –Както и да е, говорехме за отплата май? – добави „между другото“ Хънтър, с което отново подкара разговора в посоката, желана от Ланистъра … или май беше Старк?
-Дам, би искал да знам каква … „Иска да свърши бързо.Е, другарю мой, няма да ти се получи.“
-Да, за отплатата … не съм сигурен, че твоите хора са подщодящи за тази задача …
-Защо? – попита Двуликия, доизпи виното си и поиска още „Никой не е достатъчно добър, за да ми помогне да убия крал Тъли“ „А наистина ли искаш да го убиеш?“ „Да, искам!“ „Нямаш нищо лично против него … не го прави.Не знаеш в какво ще превърнеш Речните земи след убийството му.“ „Следващия крал ще е по-добър от предишния.“ „Но дали ще има слудващ крал?“ – тези малки думички оставиха Адам за миг разколебан. И най-лошото беше, че гласчето беше право – Речните земи и без това си бяха разклатени. Убийството на краля още повече щеше да обърка положението – и тогава железнитенаистина щяха да нападнат. Ноо … една идея блесна в съзнанието на Адам и той най-после удостои Двуликия, който нервничеше, с отговор:
-Хорта ти са воини, това е доказано с кръвта по пода, но …
-Но? – дойде и втората чаша арборско и Двурикий веднага я пресуши.- Ще пиеш ли това?
-Да, ще го пия- „Само още малко и ще ми падне в лапите“ помисли си с удоволство Адам и отпи малка глътка от виното. –Та, докъде бях стигнал … а, да. Хората ти са воини, но … също така са и варвари. Не мислят. Бият се ожесточено в битка, без да мислят. Можеха спокйоно да оставят поне един жив, за да го разпитаме- допълни небрежно Адам и отпи още една глътка, докато Двуликия си поръчваше още една чаша. След това стана мрачен и замислен, макар че с две чаши арборско сигурно му беше доста трудно.
-Хората ми не са варвари – някой даже са истински рицари. И това, кото направиха на онези си беше доста справедливо, ако питате мен …
-Справедливо –да. Но мъдро … някой са казали, че знанието е сила, че там, където силата не може да пробие, знанието ще. А мъдростта … тя се придобива впосредством знанието и житейския опит и е доста полезна.Макар че на твоите хора не им личи да са житейски мъдри, поправете ме ако греша. – това остави Додолиън толкова потресен, че той успя само да си изпие и третата чаша арборско. –И, предполагам, си нямате идея кой ви иска главата? – игра Хънтър на сляпо с надеждата, че ще намери възможност. И я уцели. Джакпота. Златната монета.Валирианската кама и прочие …
-Аз знам кой иска да ме убие! – каза величествено доста подпийналия Додолиън. „Идеално. Само трябва да го убедя да остави отмъщението на мен, ако после ми стане длъжник. И дори ще го накарам са каже клетва, че ще си изплати дълга. Идеално. Може в бъдещето да имам нужда от тия приятелчета“ …

Мъжа се забавляваше. Бе толкова лесно... винаги бе лесно. Той протегна поредната чаша дорнско вино, и се прокле, защото бе взел само една бутилка. Обичаше дорнското вино...
"Не, успокой се... Трябва ти бистра глава. Не се знае каква ще е реакцията на малката когато и кажеш какво искаш за помоща си...", гласът в главата му бе прав. Определено малката можеше да направи някоя глупост, а наемникът я харесваше. Имаше доста сила в нея, и щеше да се увеличава. Щеше да стане прекрасна кралица...
- Принцесо...признавам, цената която ще поискам няма да бъде ниска. Но... услугите на Нередовните, ще си струват. Ние искаме следните три неща... Първо: плащане на издръжка на войните които ще се бият за вас. Естествено това за сега са две-три хиляди копия... но кой знае. Второ: известни търговски облекчения за търговските ни гилдии. Няколко големи и малки гилдии са под наш контрол и ние извличаме полза от тях. Естествено те ще плащат мита и налози, както всички други. Просто в дадени моменти може да ни потрябва... "плащ" който да бъде поставен върху дадена доставка...
Пъг замълча и отпи от виното с леко уморено изражение... пое дълбоко въздух и се приготви за последният напън. Ако приемеше това...
- Ох и за малко щях да забравя. Маршал Дриймър иска от вас лична услуга. Той моли да му бъде поверен Призрачен хълм за срок от 5 години, с произтичащите от това привилегии и задължения. Уверявам ви че той ще бъде съвсетен васал...
Мъжа постоянно я наблюдаваше. Лицето и просветна когато чу първите две условия. Явно мислеше че се оттърва лесно, но когато чу третото, на лицето и се появи гримаса която вещаеше гибел...

Втори турнирен ден, по обяд

Не обичаше много да закусва така, по никое време. Уви, след нощта на двубоите трудно можеше да накара хората си да легнат рано, камоли да станат рано. Така че в крайна сметка седнаха да закусват почти по пладне.
Хранеха се на открито, по средата на малкия си бивак. Сигурно привличаха погледи. Той нямаше нищо против. Можеше да устои на чуждите погледи. Особено с дебела наденица в чинията пред себе си. Днес бе ден на Лирек да се грижи за храната. Беше измъкнал няколко парчета наденица и бе разменил сребърен елен за питки хляб. Цените напоследък бяха ужасни. Скромната им трапеза бе щедро полята с гъста, тъмна бира. На вкус бе горчива, на пипане – малко като масло. Би предпочел вода, но тук бе изключено да се намери вода, годна за пиене, така че оставаше само бирата.
-Е? – Обърна се разсеяно към Ронел Невестулката. – Какво имаш да ми разправяш?
Ронел стоеше на другия край на масата. Добре подбрана стратегически позиция за човек, който се опитваше да убеди някого да играе комар с него. Изглежда Ронел беше забравил, че му бе забранено да мами на карти на самия остров Скагос, както и жителите му, независимо къде се намираха.
-Вчера лагерът е бил страшен кошер, Карт. – Ронел се ухили и тупна краката си на масата. Наложи се бързо да ги дръпне, когато Морс мрачно започна да го рънчи в подметките на ботушите с ножчето си за маса. – Много неща са се случили.
-Например…
Отхапа с дърпане голямо парче наденица. Беше твърда и вкусна. Би я опекъл, но никому не му се занимаваше с огън толкова рано, и в тази жега. Придружи хапката си с юнашко надигане на халбата масло, сиреч бира, и пак фокусира вниманието си на Ронел. Невестулката чоплеше ноктите си с нещо като нож. Нещо като, защото май нямаше дръжка и приличаше повече на откъснато от броня парче метал.
-Ами, да вземем например, смъртта на Томен Редвин.
Погледна въпросително Ронел и грозноватият мъж кимна. Тъй… Не че кипеше от положителни чувства към лорда на Арбор, но той имаше северняшка кръв и не бе лошо момче, пък макар и малко разглезено. Още повече, беше братовчед на Андин. Би отишъл да поднесе съболезнования, но, доколкото знаеше, нямаше на кого. Нямаше никаква представа дали дъщерята на краля беше говорила с Томен или дали въобще знаеше за него, а пък покойника нямаше никакви живи преки роднини, освен една Сняг, Церсей Сняг, по-точно, ако си спомняше правилно.
-За пари или за любов? – Това бяха двата най-често срещани мотива за убийство.
-От глупост. – Ронел изсумтя. – Наквасил се и се сборичкал с някакъв рицар от Дорн. Бил го победил, но после Нимерия Мартел пуснала стрела в гърба му.
Изпухтя тъй, че ноздрите му се разшириха. Стрела в гърба! Не бе достоен край и за крадец, камоли за лорд, независимо дали от юга или от севера. Още повече, тази Нимерия се беше намесила в нещо, което звучеше като честен двубой. На какво основание? Ако не знаеше повече за нея, щеше да отиде да й каже няколко приказки. Само че убийцата на Томен беше бъдещата принцеса на Дорн, а с тези хора не подхождаш директно, ако харесваш мястото, на което стои главата ти.
-Друго? – Не знаеше дали останалите забелязваха гнева му. Стараеше се да го крие.
-Шампионът от пиките. – Невестулката не вдигаше очи от ноктите си. – Голяма мистерия. Едни твърдят, че е жена, други, че вече бил отпаднал, трети че е преродения Лан Умника. Предполагам, че само онези, които са му дали наградата знаят със сигурност, освен ако и пред тях не е отказал да свали шлема си.
Малко го интересуваха подобни странности. Принципно въобще и турнира не харесваше. Все пак кимна на Ронел да продължи.
-Останалото са пълни слухове. – Гронзичкият мъж сви рамене. – Нимерия Мартел тъчала на два стана и единият бил градинарски, дотракски наемник с високо реноме се появил в един лагер, валирианците жертвали всяка сутрин сто девствени младенеца на клада… Такива работи.
-Сто младенеца? – Натин потръпна.
-Намирам това за много малко вероятно. – Карт се усмихна на погнусата в очите на инак безстрашния си скагосец.
-И все пак не го изключваш, а, Карт? – Урс се ухили. Беше неприятна гледка, с половин наденица в устата.
-Не, не бих го изключил напълно.
-‘Сигур първо ги скопяват и после им пълнят стомасите с жито, за да се усладят на боговете им. – Едрият скагосец се захили на реакцията на Натин, който позеленя.
-Какви са боговете на тези хора? – Стерт се постара да обърне разговора към по-безопасна тема.
-Казвам ти, трябва да са дракони. – Дерк потропа по масата. – Един сребърен елен за това.
-Покривам този залог! – Донал удари една монета на масата. – Не може тези хора да почитат зверове, които убиват каквото им падне.
Разговорът бързо се разби в безпредметно наддаване за боговете на валирианците. Не че имаше някакъв смисъл. Щяха да обсъждат, да залагат… И в крайна сметка нямаше да има кого да попитат. Валирианците бяха изключително потайни. Говореха с удоволствие за силата и красотата на империята си, но когато ги попитаха в какво се изразява това, тревожно замлъкваха. Не казваха и дума за боговете си, нито пък за драконите. Беше чувал, че доста от валирианците почитаха други богове. Р’хлор, някакво изгорено божество, било много популярно сред тях. Не разбираше почитането на огъня. Беше като да молиш къщата да ти изгори. Разбираше Р’хлор дори по-малко отколкото разбираше Седемте.
-Какво мислиш? – Хелман Блакууд се приближи до него.
-Мисля, че ни липсва божия горичка и язово дърво, това мисля. – Въздъхна. – С южняците е лесно. Могат да си вдигнат септа за няколко дни, часа дори. За да направиш божия гора, трябва да чакаш с години. Язовите дървета растат бавно.
-Искаш да се помолиш? – Хелман го погледна учудено.
-Не точно. – Усмихна се. – Да постоя сам. Да помисля. Божията горичка на Гарваново дърво не е много подходяща да усетиш това. Твърде е малка, виждаш отвсякъде замъка. На север обаче… По целия Скагос има язови дървета. Там боговете са навсякъде. Чувството е като да гледаш собственото си отражение в дълбок вир. Усещаш се единен със себе си, спокоен. Можеш да си сам с боговете си или сам със себе си колкото искаш. Божиите гори са свети места, напълно отделни от света. Те са като друг свят сами по себе си… - Погледна към младежа. – Объркващо е.
-Аха. – Младият Блакууд кимна замислено.
-Няма да го разбереш, преди да стъпиш в Зимен хребет. – Посочи на север. – Или някъде още по-северно. Във Вдовишки страж имат стара божия гора от по-южните домове. Могилино също, макар тя никога да не ми е харесвала заради всички тези хълмове. Най-голяма обаче е гората на Скагос. Там можеш да разбереш копнежа ми.
-Би било хубаво – смутено промърмори Хелман. После внезапно се оживи, сетил се за нещо. – Днес ще тренираме, нали?
Кимна и видя как лицето на младежа се озари. Учуди се. След вчера очакваше Хелман да се откаже поне за няколко дни. Изглежда Блакууд имаше войнско сърце. Нямаше нищо против да подложи това на тест.

- Аз знам кой иска да ме убие! - Додолиън пресуши третата кана арборско вино и пред лицето му заиграха тъмни петна. „Този за какъв ме взима.””За пияница с развързан език.””Май не е наясно, колко могат да носят на пиене северняците.””И това с варварите… май не е гледал турнира.””То пък все едно има какво да се види.”
- Явно не ви липсват врагове. – На Додолион му се стори, че този Адам му прелива от своето вино.
- Не ви ли харесва виното. – Двуликия отпи солидна глътка е се облиза. - Това е единственото свястно нещо в тази дупка.
Последвалата мощна оригня, която явно отказа Адам от отговор.
- Знаете ли какъв е проблемът ми, Хънтър? Ние северняците не се съобразяваме с превилата, но има едно нещо, по което се различаваме от всички южняци. Бих направил много неща… но не мога да убия брат си. Е явно брат ми има същите предразсъдъци, щом е пратил тази шайка железни да му свършат мръсната работа. А като се замисля, че снощи бях опрял камата в гърлото му надявайки се, че ланистърската кръв във вените ми ще надделее, но уви… Но пък нямаше да среща вас Адам. Да пием за срещите… – Додолиън надигна каната си и установи, че е празна.
Двуликия метна празната чаша към момичето, което се опитваше да завлече труповете към някаква врата. Чашата се разби на две педи от главата и.
- Остави ги тия мърши, моме! Донеси вино, че моят приятел тук май ми е изпил моето. – Момичето припна към бара, а Двуликия свойски прегърна човека който му бе спасил живота.
- Но стига за мен! Ти, Адам, нямаш ли някой по-голям брат, който да е убил баща ти по време на лов, за да заеме мястото му като кастелан на смрадливия му замък, и след това да те е изгонил, защото със вида си го злепоставяш пред всички напомняйки им, че сте с нечиста кръв. И ти, и брат ти, и другия ти брат, и баща ти и дядо ти и… - Силна кашлица задави плеадата на Двуликия.
- Всъщност нямам братя, и като те слушам май се радвам, че е така. – Адам потупа Двуликия по гърба.
- Адам… ти не ме познаваш, но виждам че ме уважаваш… затова те уважавам и аз. И ще ти призная нещо. Копелето което ме отърве от брат ми, ще съм му задължен до гроб… Не мога, разбираш ли… Старите богове да го вземат дано, не мога да го убия… искам конят му да се подхлъзне и да падне… и да се нанижа на меча си… и така няколко пъти… докато… Извинявай, че те занимавам с глупости… Наздраве! – Додолиън вдигна каната която му донесе кръшната мома. Адам също вдигна своята.
- Наздраве!… За глупостите!
Двуликия залитна и се строполи на земята, блажено похърквайки.

Следобеда на същия (втория) ден от началото на турнира.

-Какво е сторила? – Обърна се рязко и едва не събори Натин.
-Карт, не бих се изненадал, че момичката…
-Чакай, чакай. – Синът на магнаря изгледа хладно Ерик. – Помолих те да повториш историята.
Около него хората му тревожно пристъпваха от крак на крак. Карт не прекъсваше често тренировките. Всъщност, не позволяваше почти на нищо да ги прекъсне. Така че всички се страхуваха, че ще стане нещо страшно. Когато Карт се ядосаше, ставаше непредсказуем.
-Ами… - Ерик, въпреки годините си, приличаше на малко момченце, което е навиквано от баща си. – Лейди Старк е влязла в състезанието с конете. Не е голяма работа. Този следобед, надбягване на няколко левги, оттук до селце на изток на брега на езерото и обратно. Спечелила го е. Тя е много добра ездачка, Карт, трябва да й го отдадеш. А и конят й е прекрасен. Дар от краля, доколкото знам. Всички са се захласнали по студената севернячка, която е невероятно умела и още по-красива.
-И ужасно неразумна – пророни мрачно скагосецът. – Защо не ме е уведомила?
-От толкова отдавна не сте се виждали, че е сметнала, че е ненужно – отвърна дясната му ръка.
-Значи май трябва да променим това. – Тръсна гневно глава и едри капки пот се отрониха от челото му. Свали шлема и го подаде на Хелман. – Дръж, Блакууд.
-Милорд, накъде? – Момчето изглеждаше напълно объркано.
-Трябва да говоря с Андин Старк.
-В този вид? – Челюстта на Блакууд само дето не падна на гърдите му.
Огледа се критично. Е, момчето май беше право. Бе потен като пиян ковач, лицето му бе оцапано с кал, а на гърба си носеше гамбезон, раздран на места от тренировъчните оръжия. Неподходящ вид за светска компания. Не че принцесата заслужаваше да се конти заради нея. Глупачка! Да се впусне в такава опасност, без дори да го предупреди. Той й беше закрилник, мътните да я вземат! Ако нещо беше станало, нямаше да може да се яви пред краля. Би предпочел директно да отпътува за Вала, вместо да обяснява на Валарис Старк как точно е допуснал някой да навреди на дъщеря му.
-Добре тогава. – Поогледа момчето и кимна сам на себе си. – Преобличай се и ти. Ще дойдеш с мен. Ерик. – Мъжът изправи рамене, като чу името си. – И ти идваш.
Трима щяха да са по-представителна група. Освен това, не бе сигурен какво ще стори, ако бе сам. Можеше случайно да се опита да й изтръгне главата от раменете. По-добре да има и други с него. А и Хелман сигурно щеше да се справи по-добре от него с дворцовите обноски… Замисли се, че могат да срещнат и Болтън. Бе подозрително, че и двамата с лейди Старк често отсъстваха. Ако Андин се беше сдушила с това животно, щеше да е сторила невъзможното и да влоши мнението му за нея още повече.
Влезе в палатката си. Ако не бе проклетия турнир, щеше да се изкъпе в езерото. Вместо това, понеже използваха водите на Божието око като бунище, трябваше да се задоволи с корито, пълно с ледено студена вода от близък кладенец. Бе се научил по трудния начин, че преди среща с определени особи трябва да се изкъпеш. А и след тъмниците на Болтън… Никога не си бе давал сметка как може да вони човешкото тяло.

Идния половин час Карт се занимаваше с нещо, което не бе правил от много време – погрижи се за външния си вид. Поокастри брадата си, там където имаше твърде много и същото стори с косата. Изкъпа се в ледената вода, сложи си чисти дрехи и дори за момент се замисли дали да не изпере табарда си. Сетне се отказа. Каква полза? Като падне мръсотията нямаше да има какво да държи старите, проядени конци заедно. Знаеше, че отива сред приятели, но навлече бронята и табарда и сложи колана с меча. Не знаеше с кого ще се срещне, преди да достигне приятелите. Вече се бе засякъл с един опасен младеж – Хънтър май се казваше. Може би следващата им среща нямаше да е толкова спокойна.
Ерик и Хелман го чакаха готови пред палатката му. Ерик бе както винаги. Изплакнал си беше лицето, вярно, но иначе си носеше старата броня, старите панталони, дори и изражението му си беше същото. Младият Блакууд обаче сякаш беше тръгнал за бал. До двамата въоръжени мъже Хелман съвсем нямаше да е на място. Носеше жакет с герба на дома Блакууд на гърдите си, вместо пътните ботуши си беше нахлузил меки чизми, а панталоните му май бяха от кадифе. Момчето поне беше имало далновидността все пак да си сложи колана с меча. Приличаше обаче на наконтено богаташко синче от юга, а не на пръв човек. Карт се насили да не казва нищо. Нямаше да има никакво значение, в крайна сметка. Хелман щеше да се преоблече, разбира се, младокът беше изпълнителен, и щеше да отиде още половин час. По-добре да идат така. Може би Андин Старк щеше да хареса младежа. Вероятно трима въоръжени мъже щяха да изглеждат малко заплашителни. Вероятно… Нямаше смисъл да го мисли повече. Махна им да вървят.
-Да видим как си мисли тя, че нещата ще стават… - просъска, докато крачеха напред.
Вироглавата принцеска най-сетне трябваше да разбере, че понякога и другите около нея имат значение. Знаела да го бе преди и сега някой трябваше просто да й го напомни.

Беше мрачен ден. Облаци покриваха небосвода, а слънцето едва успяваше да пробива тук-там, като неканен и неочакван гост. Не валеше, но вятърът брулеше неприятно лицето на Карт. Нямаше нищо против. Тук вятърът беше топъл, не режеше плътта до кокал.
Околните обаче май не бяха на същото мнение. Хелман не се беше сетил да върже косата си, а и изглежда наскоро се беше къпал и сега космите му влизаха в очите. Ерик нямаше такива проблеми с късата си четина, която минаваше за коса. Много от хората, които подминаваха проклинаха горчиво вятъра. Той вееше коси, дърпаше палатки и разтуряше огньове. Неприятна история.
Тримата крачеха по калната пътечка между два реда палатки, когато към тях се зададе голяма компания. Карт се смръщи. Познаваше човека начело на групата. Не бе разменял с него повече от две приказки, но за сметка на това му беше оставил няколко белега. Огледа дали има накъде да свърнат. Не искаше проблеми точно сега. Уви, и отляво и отдясно ги обграждаха палатки, а да се обърне назад щеше да е жалко. Затова просто поразхлаби малко ножницата си и тръгна уверено напред.
-Познавам го този – провикна се един от мъжете в групата пред тях.
-И аз. – Водачът им пристъпи напред. – Карт, ако не се лъжа?
-А вие сте Геролд Пайк. – Застана на почтително разстояние от него и скръсти ръце на гърдите си.
-Виноват. – Другият мъж се усмихна и наподоби стойката му. – Защо сте толкова мрачен, милорд? Нещо против мен?
Карт премери железния мъж от глава до пети. Беше по-нисък от него, и косата му вече оредяваше и беше прошарена по слепоочията. На кръста му висеше едноръчна бойна брадва. Поне не беше в броня. Носеше черен жакет и високи ботуши. Нямаше нито един накит по себе си. Дори и само по това можеше да се различи от повечето южняшки благородници, които пъплеха из лагера.
-Не съм особено спокоен около хора, които съм ранявал – отвърна Карт, спокойно и премерено.
-А, да. – Геролд се усмихна широко. Май му беше навик. Сигурно жените го харесваха, изглеждаше такъв тип мъж. – Оставихте ми това.
Железният мъж разтвори жакета си. Малко под яката имаше резка. Карт си спомни удара. Беше пълзнал меча си над ръба на щита на Геролд. Фина работа. Но недовършена. Трябваше да удари малко по-високо.
-Уви, не аз съм ви оставил това. – Събеседникът му посочи лицето му и Карт неволно усети нуждата да прекара длан по собствения си белег. Въздържа се с малко усилие. – Можем ли да се запознаем формално, все пак? Не знам нищо за вас, освен че бяхте сред командирите на Старк при Пречупен камък.
-Има ли значение?
-Това е пример за цивилизованост, все пак. – Геролд се поклони леко. – Аз съм Геролд Пайк, копеле на Гвин Хоар, племенник на краля Балон Хоар и първи капитан на железния флот.
-А аз съм Карт Скагоски – изръмжа в отговор северняка. – Баща ми е магнар на Кралската зала и на цял Скагос.
-И на цяла орда еднорози? – Шегата предизвика необуздан смях сред хората на Геролд.
Карт прецени шансовете им. Можеха да се опитат да пробият през малката тълпа и да продължат пътя си. Но бяха три пъти по-малко, а Хелман не можеше да върти меч както трябва, в случай че нещата се закучат. Можеха и да тръгнат наобратно, но това щеше да е отстъпление, а той не отстъпваше. А не искаше да продължава дълго разговора си с Геролд.
-А аз съм Хелман Блакууд. – И двамата мъже спряха погледите си на младежа, който видимо се смути. – Наследник на Гарваново дърво.
-Блакууд. От рибните хора. – Усмивката на лицето на Геролд помръкна. Нямаше много високо мнение за тях.
-Не бих обиждал така дома ми на ваше място. – Младият Блакууд се чудеше как едновременно да изглежда смел и да не се вкара в неприятности.
-Коленичили сте пред една пъстърва, а преди векове сте били крале в земите си. – Геролд се изплю в ботушите на Хелман. – Това мисля за рибните хора.
Блакууд посегна за меча си, но металната лапа на Карт се сключи около десницата му. Севернякът изсъска в ухото му:
-Той може да те изкорми като пъстърва, ако пожелае.
-Не бих го сторил, Карт Скагоски. – Геролд пак се усмихна. – А и вие ще имате нещо против, предполагам.
-Момчето е мой повереник.
-Научи го тогава кога да говори и кога – не. Не отричам, че има пламък в гърдите. Може и да излезе читав мъж от него.
-Може би. – Карт тръсна гневно ръката на Хелман. Младежът предвидливо отстъпи малко назад.
-Може би. – Железният мъж пристъпи напред и подаде ръка. – Надявам се, че няма да сме врагове?
-Засега. – Карт тръгна към него. Здрависването им беше крепко.
-Разбира се. Не бихме искали да нарушим кралския мир.
Беше спорен въпрос доколко правилата на крал Тъли се отнасят до чуждестранните му посетители, дори и по средата на територията му. Геролд щеше да ги спазва, докато не му заповядат да спре. Само една заповед от истинския крал и кралският мир на рибоците щеше да остане в историята.
-Научихме, че имаме любопитни посетители. – Пайк не спомена нищо за даровете, които им носят. По-добре да не информира този мрачен северняк, че е ограбил земите на суверена му.
-Не са си показвали носа извън шатрите си – изръмжа в отговор Карт. Нямаше високо мнение за валирианците. – Направили са си стан малко настрани, от източния край на лагера. Пазачите им са наемници от Лис и Кохор, струва ми се. Сигурно само Таргариен и придоврните им въобще са валирианци в тази пасмина.
-Не са довели дракони, надявам се? – Въпросът глождеше Геролд. Да види дракон беше една детска мечта, която напоследък беше почти забравил.
-Не, разбира се. – Севернякът свали ръцете си. – Това би било като да обявят война.
-Разбира се. – По лицето на Геролд премина мимолетна сянка на недоволство. – Сега пристигаме. Знаете ли къде е лагерът на краля ни?
Карт се огледа. Дважди го канеха на вечеря в лагера на Балон, щеше да е глупаво от негова страна да не научи къде са намира. Прецени къде се намираха и посочи на югоизток.
-Край водите на езерото, някъде към центъра – каза севернякът. – Доста голям лагер, и сред най-шумните.
-Железните мъже обичат да са край водата, дори и когато тя не е солена. – Геролд махна. – Хайде, да тръгваме.
Карт си пое дълбоко въздух. Беше очаквал неприятности. Разговорът се оказа доста мирен. Щяха да изчакат деветимата да ги подминат и щяха да се отправят към лагера на Андин Старк. Дали щеше да изтърпи да не й се разкрещи?
-Не казах ли нещо? – Геролд все още стоеше неподвижен, с крива усмивка на устните си.
-Каза. – Карт отстъпи леко и посегна за меча си. Ето, че беше прав. Проблеми. Чу как Ерик проклина, а Хелман се препъва в калта в усилието си да отстъпи.
-Не бъди глупав, скагосецо. – Железният мъж посочи хората си. – Деветима на двама и половина. Не бих броял момчето за цял войн.
Севернякът хвана дръжката на меча, стисна я здраво и после я пусна. Махна на Хелман да прибере своето оръжие. Ерик дори не беше изтеглил брадвата си. Старият войн виждаше нещата, също като него. Проклетникът беше прав. Нямаха никакъв шанс. Тук нямаше кой да им се притече на помощ, а железните мъже бяха твърде много, за да им избягат.
-Какво искате от нас? – Явно нямаше да ги убиват.
-Чичо ми заповяда да му нося дарове. А за нашите хора няма по-мил дар от скъпите гости.
Геролд не възнамеряваше да пленява северняка, но щеше да го сплаши. А и Балон наистина щеше да се зарадва на подобен гост. Кралят харесваше такива хора.
Карт не каза нищо в отговор, просто отпусна ръце и се подготви да върви. В крайна сметка наистина щеше да посети крал Балон Хоар. Независимо от желанията си.

Постът е на Карт. Аз само помогнах.

Не са много случаите, в които съм се чувствал така. Някъде в главата ми тънко звънеше предупредителна камбана и въпреки това се усмихвах. Но усмивката ми беше нездрава. Нещо нередно ставаше тук, можех да го усетя, но не и да направя нещо, за да го предотвратя.
Северянкът стоеше като някой гигантски прилеп в ъгъла си, целият настръхнал. Поне неговата враждебност беше нормална сред веселието, което ме обграждаше. Този Карт не беше лош мъж. Истинските северняци струваха почти колко железните мъже. А това беше хвалба, недостойна за повечето вестеросци. Скагосецът не пиеше. Просто седеше и гледаше. Сурово, пресметливо, готов да скочи на крака и да размаха меча си при първа възможност.
При това положение можех само да се радвам на присъствието на Албърт Код. Севернякът беше опасен, но бих заложил на железния рицар, ако нещата се стигнеха дотам. Не се познавахме лично с Код. Той беше странник сред собствените си хора. Не беше капитан на кораб, не говореше много, ядосваше се лесно. Често пътуваше из сушата, далеч от дома. Въпреки това, беше успокояващо да знаеш, че краля си е избрал такъв защитник.
С което стигнах до същината на проблема. Балон не изглеждаше добре. Беше трескав. Лицето му лъщеше на светлината на факлите и той често се превиваше. Това не значеше, че го боли. Беше нагълтал такова количество вино, че сигурно и удар с ковашки чук по главата нямаше да го смути. Знаех, че Балон не е глупак. Тогава защо не беше повикал за маестер?
-Защо не се храниш, Геролд? – Майка ми се обърна към мен и ми смигна.
Не разбирах защо Балон е взел и Гвин на това пътуване. Дните й на боец бяха отминали отдавна. Беше жилава, кокалеста старица, волева, пламенна натура. Но не й беше мястото сред всички тези мъже. Ако кралят беше благоволил, отдавна щях да се погрижа да стане каменна жена на някой добър вдовец. Чичото на настоящия лорд Харлоу беше популярен мъж и сигурно щеше да е добра партия за старините й…
-Пак ли плануваш да ме ожениш за някой пречупен старец? – Гвин разроши косата му. – Добро момче, но без капчица ум в главата. – И както го рошеше, майка му го чукна леко по темето.
-Разбира се, че не – излъгах и леко се наклоних към нея.
Естествено, кокалчетата на десницата на майка ми пак изтрополиха по главата ми. Не можеш да излъжеш жената, която те е родила в очите и тя да ти повярва. Освен ако не иска наистина силно да ти вярва.
-Намерих си жена, мамо. – Пак се дръпнах назад, за да не получа нов удар.
-Солена жена, предполагам. – Внезапно доброто настроение на Гвин се изпари. – Кога ще си вземеш истинска каменна жена? Във вените ти тече кралска кръв, Геролд, не го забравяй. Твой дълг е…
-Във вените ми не тече само кралска кръв, майко. – Отпуснах се на пейката и отново я погледнах в очите. – Ще ми кажеш ли името на баща ми?
-Не. – Тя продължаваше да изглежда раздразнена. – Както винаги.
-Вече съм твърде голям, за да си представям, че е някой крал от далечни земи, майко. – Въздъхнах, после рязко смених темата. – Друго ме тормози. Защо Балон те иска тук?
-Не може ли един брат да покаже обичта към сестра си с покана за забавление? – Тя се опита да изглежда невинно, но се провали, разбира се. В Гвин Хоар нямаше нищо невинно. Изгледах я строго. Беше неин ред да въздъхне. – Добре тогава. Балон искаше втора глава, която може да мисли в тази пасмина. Въпреки че не знам защо избра мен. Пък и трябва да има поне една жена, която да се грижи за всички тези момчета. – Някой спомена името й и Гвин надигна халбата в ръката си и в наздравица и после отпи здравата. – Със същия успех може да те попитам ти какво правиш тук.
-Кралят пожела – отговорих, без даже да се замисля.
-Наистина – мрачно кимна майка ми. – А какво става в ума на краля, никой не знае. Балон беше толкова мълчаливо дете. Дондуркала съм го на краката си. Другите да ги вземат, дондуркала съм двама крале на краката си. – Гвин въздъхна. – Както е тръгнало, може да се окаже, че съм дондуркала и четвърти.
-Какво искаш да кажеш, майко? – Погледнах я косо. Надали имаше предвид, че…
-Точно така. – Майка ми посочи към Балон. В момента кралят се хилеше бясно на някаква шега, подхвърлена от един от гостите му, дебел мъж от Ессос. – Какво му става? Разбирам да не повика маестер, въпреки че маестер е израждал и теб, и братята ти и не помня докосването му да е било отрова. Но да излезе да пирува с такава рана? Нещо наистина трябва да го тревожи.
-Фатална ли е раната – рекох, колкото се може по-тихо. Кралският гняв беше страшно нещо, а няма по-ядосващо нещо от това някой да обсъжда слабостта ти зад гърба ти.
-Не. – Гвин завъртя енергично глава. – Получи пика в корема, отдясно, докато се правеше на рицар. Част от бронята влезе навътре и му остави доста дълбоки рани. Въпреки това ги превързахме навреме и трябва да се възстановява. Не си помага с този пир обаче.
-Какво въобще правим тук? – Положих лакти на маста и хванах в тях главата си. Това не беше място за нас. Трябваше да грабим отслабените защити на крайбрежието, не да се чудим как да се оплетем в мрежите на меките мъже.
-Оглеждаме земята. – Думите на Гвин ме стреснаха. Погледнах я изпитателно. Беше напълно сериозна. – Онзи ден Балон си избра място, където да вдигне замъка си, край водите на езерото.
-Значи е истина? – Ако можех, щях да погледна извън огромната шатра и към палатките на краля-пъстърва. – Толкова са слаби?
-Цялата земя на юг от Шийката е готова да изригне, сине. Бурен край ври, Предела кипи, а Речните земи са като отворена градина. Ако слезем при Морски страж и тръгнем на юг, няма да ни отнеме повече от година да подчиним всичко от морето до Каменна септа.
-Не не и по-нататък?
-Дарклин е наплашен от драконите, така че трупа войски в столицата си, доколкото съм чула. Това явно не е опция. – Майка ми надигна халбата си и отпи бавно. – Джиор Ланистър е напаст, но от типа, с която не искаш да се биеш. Пък и ако продължава в същия дух, нищо чудно и сам да подготви земите си за нас. Арините… Арините имат тези проклети планини. А Севера е силен и единен. Даже Болтънови не смеят да надигнат глава. Не. Речните земи ще трябва да стигнат.
Гвин пийна отново и понечи да стане. Старите кокали обаче я предадоха, тя падна и се подпря морно на масата. Изправих се, хванах я за кръста и й помогнах. Беше толкова крехка и чуплива в ръцете ми. Същата жена, която беше убивала редом с мъжете. Подадох й ръка, тя се подпря здраво на мен и ме поведе.
-Накъде – прошепнах в ухото й.
-Да видим мечока, който си докарал. – Майка ми се подмисхна съзаклятнически. – Харесва ми. Може би ще успееш да ме задомиш.
Засмях се с пълно гърло. Скагосецът по-скоро щеше да се хвърли от някоя скала, и се басирам, че чувствата на майка ми също бяха подобни, но самата идея беше забавна. Карт изглеждаше излориан, само с двмата си спътници. Единият беше като него, но по-дебел и по-разговорлив. Пиеше като смок. Другият беше коленичещият пред рибата. Блакууд имаше малко дух, но надали щеше да го опази още дълго. Меките речни жени им изпиваха мъжествеността през…
-Мъже! – Озърнах се. Балон се беше изправил. Калтушкаше се леко, и от лицето му се стичаше пот.
Цялата шатра притихна рязко. Помещението изглеждаше така претъпкано и задушно без постоянния шум от смеха на десетки мъже. Дори и музиката спря. Всички впериха очи в краля.
-…И ти, сестро! – Откъслечни смехове се разнесоха тук-там из залата. – Въпреки, че ти си като мъж, нищо че си рамо до рамо с доказателството за противното.
-Брадати курви – прокле Гвин. – Толкова ли е пиян?
-Радвам се, че дойдохте днес на това хубаво първен… тържество. – Кралят хлъцна и удари пестник в масата, за да се центрира, преди да продължи. – Заедно ще изпием още много вино и медовина. Но сега да ви кажа защо съм се събрал. Викам да се изкъпем в езерото!
Одобрителни ревове се надигнаха отвсякъде. Не ми трябваше да се обръщам, за да усетя присъствието на Карт. Тишината около него стана гъста като кръв. Езерото беше свещено за северняците. Чичо ми трябваше да е полудял.
-И викам… - Балон надигна ръце, за да успокои тълпата – викам и децата ни да бъдат удавени тук.
Тишина. преглътнах буцата, която се заклещи в гълрлото ми. Тъпо копеле… Тъпо, лудо копеле! Да изтърси това по средата на земите на краля-пъстърва… Какво си мислеше?
-Само че за туй…
Балон понечи да продължи, но се чу звук като от крякане на жаба. Кралят удари гневно масата, олюля се и пак подхвана речта си. Отново изкряка. Чух го как проклина. Бореше се със собствения си език. Свали поглед надолу, изпсува и пак вдигна глава.
-Аз…
Балон се закашля и опръска близкостоящите с кръвта си. Приви се на две. Кръвта течеше рубинена из устата му и си проби път през шепите му. Кралят пропъшка и рухна назад в трона си. Изрита масата надалеч. Чак сега видях, когато масата не го прикриваше. Коремът му беше гол и покрит с огромна, окървавена превръзка. Той се давеше в кръвта си и всички гледахме като парализирани. Понечи да стане отново, тръсна отрезвено глава, но пак падна назад. Опита да си поеме въздух и коремът му започна да се надува…
Пред очите ни Балон Хоар буквално се пръсна по шевовете.

Огромното сиво вълчище с приглушено ръмжене пристъпваше напред оставяйки след себе си дълбоки следи в снега. С всяка стъпка от меката му козина се ръсеше ситна скреж. Гривата на лъва бе настръхнала и леко се вееше от горещия вятър. Той отвори страховитата си паст оголвайки острите като ками зъби, опашка та му се вдигна и с камшичен звук се заби в златистия пясък. Последва рев. Ръмженето на вълчището секна и протяжен вой огласи нощта. Двете животни скочиха и впиха зъбите си едно в друго…

Двуликият се събуди с монотонно бучене в главата. Някой го хвана за рамото и го разтърси. Додолиън отвори очи и през замъгления си взор различи два еднакви силуета.
Остра болка разцепи главата му. Единият силует сякаш каза: „Ставай ще закъснеем.” Погледа му започна да се прояснява придружен от нова остра болка в главата. Тялото му бе изтръпнало и не искаше да му се подчинява.
- Ставай, Двулики, ще закъснеем.
Двата силуета се оформиха в две познати лица. „От къде са ми познати?” „Това не са две лица, а едно, но защо го виждам двойно?” „Къде отиде лъва?” „Остави лъва, къде отиде вълчището?” Мислите на двуликия препускаха бясно и объркано опитвайки се да разрешат загадката с двете еднакви лица. Двете лица се погледнаха.
- Какво ще правим? – попита едното.
- Не знам? – отвърна другото и отново погледнаха към Двуликия.
- Кой си ти? – Дрезгавия глас на Додолън преряза гърлото му като със нож. Преглъщайки отрони: - От къде те познавам?
- Това сме ние Пю и Дю Хънтър – Мухите, не ни ли позна? Отвърна Пю.
- Толкова е пиян, че няма да разпознае и майка си. – Добави Дю. – Мятай го на рамо, че ще закъснеем за турнира.
Светът пред очите на Двуликия се завъртя. Двете лица изчезнаха и пред погледа му се появи пода на палатката и нечий задник. Пода се раздвижи… Изведнъж пода изчезна заменен от мократа от росата трева... Светлина… Звуци… Нова болка в главата… Тогава си спомни: „Арборско вино.” „Хънтър… Адам Хънтър” …Последва тъмнина и Двуликия загуби съзнание.

***

Едно ведро с вода върна Двуликия в реалността. Макар всичко да бе замъглено и да се въртеше започна да разпознава лицата на наобиколилите го хора. Всички се сееха. Загрижените лица на близнаците Хънтър се надвесиха над него.
- Само дето го носих. – подметна Пю. - Изглежда ще пропусне турнира.
- Двулики, твой ред е. Ще можеш ли да стреляш? – Попита загрижено Дю.
Нов бурен смях огласи стрелбището. Но един се открояваше – звънък, женски кикот. Дволикия се обърна по посока на кикота. Обградена от солидна охрана, стоеше млада девойка вързала гъстата си черна коса на плитка стигаща до кръста и. Беше облечена с кожени панталони и корсет, който едва скриваше загорялата и от слънцето плът. В едната си ръка държеше изящен боен лък.”Тази ще е някоя важна особа.”
- Този пияния грозник за какво сте го довели, – подметна девойката. – турнира по надпиване беше снощи и този явно го е спечелил.
Нова вълна на смях обхвана всички. Додолиън събра сили и хвана Пю за яката:
- Вой…
- Какво казва? – Дю го гледаше недоумяващо. – Иска да каже нещо.
- Вой… Донесете ми … Вой… Донесете ми… лъка.
- Иска си лъка. – Дю изчезна от погледа му а Пю му помогна да се изправи. След малко Дю се върна и му подаде лъка. Що го хвана Двуликия изблъска крепящия го Пю.
- Къде е мишената?
Огледа се и забеляза на 50 разкрача в ляво сламеното чучело със стърчаща от ръката му стрела. Двуликия взе една стрела и я намести в лъка. Това му отне около минута и бе придружено от бурен смях. Когато стрелата вече беше на мястото си, Двуликия опъна тетивата, но вместо към сламеното чучело се завъртя към хилещата се тълпа. Смеха рязко секна и стотиците присъстващи зяпачи и участници изпоналягаха на земята.
- Опа, извинете!
Двуликия с опънатия лък в ръце се завъртя на пета и пусна стрелата, която с бръм излетя и се заби дълбоко в главата на чучелото.
Тълпата с приглушени псувни се изправи и като видя забитата в главата на чучелото стрела, избухна в бурни викове и аплодисменти. С клатеща походка Двуликия се приближи до чернокосата девойка и направи залитащ реверанс.
- Додолиън Ланистарк от Кархолд, на вашите услуги. Може да ме наричате Двуликия. - Веднага към него се спуснаха двама от стражите на девойката, които ако се съди по гербовете бяха дорнци. Чернокосата го спя със жест.
- Нимерия Мартел от Дорн. Може да ме наричате „Тази, която ще ти нарита задника, ако не си разкараш вонящата на бъчва, грозна мутра от лицето ми” – врътна се и се отдалечи.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

Слънцето вече се бе изкачило в зенита си и главата на Двуликия се пръскаше от болка. Турнира се бе проточил твърде дълго за махмурлия, който едва се държеше на краката си. Вече бяха на сто и осемдесетия разкрач и бяха останали само трима участници – Додолиън „Двуликия” Ланистарк от Карколд, Нимерия Мартел от Дорн и Дю Хънтър от Речните земи. Брата близнака на Дю – Пю бе отпаднал на сто и седемдесетия разкрач – на косъм, образувалия се ветрец отклони стрелата му и тя само облиза ръкава на сламеното чучело.
Първи на начална позиция застана Дю. Постави стрелата, вдигна лъка и опъна тетивата. Бавно започна да спуска лъка и точно преди да изстреля стрелата, тетивата изпращя с остър звук, скъса се и шибна Дю по лицето, оставяйки му зачервена следа. Стрелата отлетя в близкото дере и той се хвана за лицето сипейки огън и жупел. Кръшният смях на Нимерия огласи долината.
- Другите да я вземат тази южняшка пикла! – Дю се обърна към Додолиън. – Хайде, Двулики, покажи и как стрелят северняците.
Двулики с мъка се изправи и залитайки се насочи към началната позиция за стрелба под нервния поглед на Нимерия. Тя явно очакваше лесна победа и това проточване я изкарваше извън нерви. Додолиън посегна да вдигне заредения лък, но изведнъж се спря и погледна към дорнската принцеса.
- Желае ли дамата да стреля първа. Като един джентълмен съм длъжен да отстъпя реда си. – избоботи Двуликия придружавайки кавалерството си с реверанс. „Дано приеме иначе ще се строполя в краката и.”
- Нямам нужда от недодяланото ви северняшко кавалерство. – Нимерия пристъпи напред заемайки мястото на Додолион избутвайки го грубо – Но ще ви дам възможност да отидете да повърнете преди да сте изпратили стрелата си в дерето.
Додолион отстъпи с ехидна усмивка и точно преди да падне, притеклия се на помощ Пю го подхвана под мишницата. Нимерия нервно се прицели и пусна стрелата. Тя със звън полетя и се заби във ръката на чучелото. Публиката изригна в ръкопляскания, а Нимерия ядосани изрита притеклия се да и вземе лъка паж. Това бе първия път в който дорнската принцеса не улучи главата или торса на сламеното чучело. „Явно напрежението си оказва влияние.” Додолиън с помощта на Пю зае мястото си за стрелба. Всички затаиха дъх. Настана гробна тишина. „Само да можеше и бученето в главата ми да спре.” „Уцелвам торса и отивам да спя поне една седмица”. Двуликия се прицели.
Изведнъж тишината бе нарушена от приближаващи стъпки. Тълпата започна да подсвирква и да дюдюка. Додолиън отпусна лъка и се обърна за да разбере кой бе причината за суматохата. Беше възрастен мъж с гербът на Старките върху плаща си.
- Сир, съжалявам за прекъсването. Теон Старк ме изпраща. Нося лоши вести.
- Не можеше ли да почака? Тъкмо щях да натрия носа на тази малка самохвалка. – Додолиън погледна към Нимерия, която явно търсеше обяснение за случващото се от хората си.
- Теон Старк моли да се явите в палатката му. Сир Ланистарк, брат ви е бил убит преди около половин час.
Двуликия моментално изтрезня. Мислите му прескачаха една през друга.
- Кой брат?
- Кастеланът на Кархолд - Робърт Ланистарк.
„Това възможно ли е или е пиянски сън и всеки момент ще се събудя” „Явно Старите богове са чули молитвата ми.”
- Принца нали не мисли, че аз съм го убил? Все пак всичките тези хора могат да ви потвърдят, че цялата сутрин бях тук…
- Не, сир, - отвърна недоумяващо северняка - убиеца е заловен. Другият ви брат – Титос.
„Какви ги плещи тоя…”” Какво става, в името Старите богове..” Двуликия се огледа и забеляза че цялата тълпа бе вперила поглед в него. Сред множеството зърна познат човек - снощния му събеседник. Адам Хънтър. Адъм му намигна. Двуликия се обърна към Нимерия.
- Лейди, честито, печелите турнира. Очакват ме важни семейни дела, затова ви отстъпвам победата.
- Отстъпва, тоя урод за какъв се мисли… - Нимерия продължаваше да проклина, но Двуликия вече се бе отдалечил.

Moрлош Сняг заедно със скуайъра и лорд Хотчър заедно с своя по-малък син Бош и двама скуайъри се понесоха към турнира който беше май Третия ден от това събитие . Обаче на лорд Морлош много до турнира не му се занимаваше , искаше да събере някой рицари за войската си , да пийне в кръчмите и да се сбие в тях. Хотчър беше взел по-малкия син Бош да му покаже какво е турнир , и какво трябва да правят истинските мъже , а момчето беше едва на 16 години. Морлош яздеше черен кон, не расов но огромен , с грива и очи като въглени , дишаше тежко когато пристигнаха в турнирните шатри. Видя една кръчмичка и групата поеха към нея готови да отдъхтнат и намокрят гърлата си. Влезе първо Морлош , гледаше през маската си - рицари , лордчета , или прости оръжиеносци които ближеха раните си или утоляваха мъката си от загубата , пиейки и мълчейки. Сняг отиде при един дебел , нисък лорд с буйна коса и брада.
- Казвам ти Едрик , такова падене не съм виждал , от както Джон Едноокия си разби тъпата глава.
- Я виж ти Морлош Сняг , копелето от Севера , чух че си почнал война с Фрей. Мир на праха му - бащати имаше толкова много копелета , майчицата ти сигурно е проклинала Седемте докато те е раждала.
- А вие милорд кой сте , може би мой брат ?? Дебелака се разсмя , поглеждайки към Хотчър , и Бош - изплю се и продължи да си пие.
- Аз съм Ормс Фрей , проблем момче , чух че ще се жениш , коя ли пък ще иска ....
Удар с бронирана ръкавица , дебелака се сви , изплювайки пивото си , докато опитваше да стане последва удар с стол , трошейки се в гърба му , падайки на едно коляно Морлош му заби десен удар в голямата глава. Обстановката се взри и започна меле , маси и столове се трошаха , Бош счупи в главата на един слабовато момче половин стол , докато баща му се млатеше с един лорд който носеше детелина на нагръдника си. Морлош с качи с Ормс на масата , вдигна с една ръка дебелака , и го стовари отново върху масата , тя се пръстна под натиска и двамата мъже рухтнаха. Хотчър пиеше от едно буре пиво докато сина му се налагаше с някъв оръжиеносец , другите оръженосци бяха повалени в несвяст. Морлош се изправи и отиде до лорда , да му погне с бурето.
- Господаря на светлината ни даде сила , тук май ще ни хареса, Хотчър , трябваше да вземем и Бърк , твойто момче си го бива ....
- Да милорд , но ..... Снковец удряй с левачката пустни на това куче кръв , давай не се бой .
- Този турнир Хотчър нещо не върви , но карай . Пивото си го бива ей виж тоз не се дава.
- Милорд така е , пиячката им е хубава , но малко разредена.... какъв е този да го вземат другите ??
Хотчър не видя стрелата , но видя човека който я пустна , беше почти на годините на сина му. Бош се прегъна , левия му крак се сгъна , стрелата се бе забила до коляното , младже извика от болка , сгъвайки се на пода. Морлош захвърли празното буре , маската му падна до брадичката , непоказвайки емоция. Гиганта се втренчи в стрелеца спостна се към него , онзи пустна две стрели , една се отблъстна от металната маска , другата се заби в дестния бицепс.
- Момче мразя стрелците , макар и копеле знам че в кръчмарски бой не се стреля , това е страхливост.
Морлош не чакаше отговор , добра се до него , хвана го за главата - цялата му лява ръка обхвана главата и го вдигна на раменете си заби го в пода , оня се надигна олулявайки се. Лорда го изрита в корема , тялото на онзи полетя през вратата и я разби , тялото му остана върху нея. Хотчър му строши лъка , и го хвърли върху него. Морлош Сняг уви веригите на боздугна около врата на нещастника , гледаше как лицето му посенява , а онзи спря да се бори. Махтна оръжието си и изрита в корема клетника , Бош накуцваше но беше опинен от мелето , и беше взел някакъв арбалет от някъде , стреля в падналия рицар и онзи се разрева , а момчето се разсмя . Хотчър помогна на сина си да се качи на коня си.
- А щях да забравя рицарю ето ти подаръче - Морлош беше откъстнал от постреляната си дястна ръка алена роза с бодли , раната я нямаше а около ръката му се бе увило жилово растение с бодли , и около нагръдника . Соложи розата до рицаря.
- Това е подарък от жена ми .
Морлош и Хотчър поеха към слънцето , бога на светлината им даде отново един сполочлив ден.

Докато беше около турнира , Морлош посети едно езеро , където имаше някакви странстващи рицари , наемници , или просто дошли да спечелят някакви пари от турнира като се бият , групичката от тези мъже го покани да пийнат , сред тях имаше копелета от Бурен край , от Тъли. Всякакви към 20 човека , които просто не бяха дошли за парите а за боя , някой от тях бяха изгубили земята си от алчните Фрей , или пък някоя мома бе изхарчила и последните им монети или бяха ги изпили. Всеки имаше своя мъка и история . Морлош Сняг видя един рицар с доста хубав и в добро състояние кон , не беше мършав или стар като на другите , но рицаря носеше на нагръдника си образа на слънцето . Постоянно споменаваше , за бога на светлината и това направи впечетление на лорда , беше отишъл към него когато небето потъмня всякаш се ще ше да има буря....
Един стар мъж с очукани доспехи седна до падналото дърво край езерото и запя песен от незапомнени имена:
Ей рицарско войнство ,да вдигнем врява ,
Да вдигнем врява и глъчка сега.
Когато от странство се връщаме с плячка,
с богатства несметни да смаем света.

Ей, рицарски невести, прекрастни , чудестни ,
кажете ни сбогом , къщовници с песни,
Кръвта ни за сеч и разплата жадува,
а мечът погибел да сее бленува.

Да палим , да грабим, накрая да режем
главите от шиите , от пояса кесиите.
Врага в битка страшна без жал да затрием
връз гроба му бъчва със ейл да изпием.

Над бряг непознат стройна кула стърчеше
в тъма доближихме я , скоро в огън пламтеше
Имотец прибрахме , злодейства пиляхме ,
живинга нивга веч на тоз бряг не съзряхме

Селяк с тумбак сладка щерка таеше
с нож го ръчнахме после дълго врещеше
Щом секна да кряка златцето издаде
Щерката търти да бяга ,жената турихме на клада

Да вдигнем на клада , ей рицари честиви,
до дъно да пием тръпчивия ейл
Вразите лишихме от чест и достойнство
триумф и богатства славят рицаря смел

Морлош Сняг се обърна поглеждайки към стария рицар , който спря с песента , взе едно бакърен бокал , по него имаше някакви камъни които заблестяха по водата , но бокала беше издраскан и очукан , сякаш взет от старите богове или пък този старец беше убил дракон едвали. Лорда остави рицаря с коня и отиде до стареца , който пиеше от езерото.
- Виждам копеле че песента ти е харесала. Преди много време , един желязен мъж ми я каза , бях тогава момче , бях на кораб , убивахме клетници и обестници , каквито бяхме и ние.
- Бил си пират ли ??
- Не само пират , а това което вършихме не беше и пиратство а клане , виждал съм много неща , дори дракон момче. А сега се махай момче .
- Никой не може да казва на Лорда на Зелена вилка , и на един от Дома Тъли. Изведнъж очите на стареца светнаха той хвърли бокала в водата и дръпна ръката на Морлош.
- Видях и не само , Фрей се готвят за война , събра ли са всички дори и оня глупец как му беше името Арфолк , бяха му откъстнали ръката на минали турнир , ако ни искаш Лорде от Зелена Вилка , да се бием за теб , за дома ти . С теб сме , в името на всички богове , старите ми кокали отдавна не са виждали истинска битка.... Е синковци отиваме ли на война ???
Рицарите ги гледаха , бяха забили глава в Морлош , постваиха оръжия и щитове пред него и се поклониха . А после изреваха, бяха намерили нещо което търсеха отдавна - господар , име за което да убиват , да пият за него , да умират с това име на уста. Морлош беше се сдобил с 20 ветерана , закалени в битките , сеещи с мърт нявга , той ще ше да падне или да изгори в светлината на бога .
-Старче тебе как зоват , не е ли твърде къстно за теб ??
- Ах момче Синята ръка никога не бяга от битка , а още по малко от война. Аз ще се бия за теб , и всеки който е на тази поляна и на това проклето езеро.
- Но защо , аз не ви познавам , не знам никой от вас ?
- Баща ти ако беше жив , ще ше да ни обезглави самичък , ние му бяхме верни , но в една битка , в една дъждовна нощ , когато мислех че ще изгубим битката , ние 20 избягахме , предадохме го. За това и вече не се заовем с имена , нямаме титли, земи , побягнахме в различни краища , от срам , от позор. Сега сме Безименните и ще умрем в твое име или ще живеем... Стареца се надигна и развъртя закривен меч в края , сложи и шлем без забрало.
Морлош се радваше , имаше смесени чувства , ако тези мъже го предадяха , както са го направили с баща му , щеше сам да ги издири и убие . По тези земи лоялноста се ценеше повече от всичкото злато.

Трети турнирен ден, по пладне.

Това определено нямаше да бъде разговорът, който му се щеше да е. Карт се чувстваше напълно изстискан. Не беше спал тази нощ. Надали въобще някой беше спал след онази гледка. Бе виждал мъже да се давят в кръвта си, но никога по средата на пир. Ако бе само един обикновен инцидент, щеше да го преживее, но точно кралят на железните мъже? Просто трябваше да е на крак през нощта. Внезапно, като по магия, броят на скандалите из лагера скочи, а жертвите на турнира взеха да нарастват. Падението на Балон Хоар сякаш отвърза някаква верига, която бе държала животинските инстинкти на хората му. Кралят още не беше починал, а те вече престъпваха заповедите му. На два пъти се наложи да разтървава северняци и железни мъже. Подмина повечето от другите им зверства. Не можеш да спасиш всички.
Не знаеше какво ще се случи това. Не се имаше за страхливец, но идеята, че не е наясно какво ще последва в лагера на железните мъже го тревожеше. Ами ако Албърт Код вземе короната? Ако е Геролд Пайк? Кой от тях щеше да нанесе най-много щети на Севера? Кой можеше да бъде купен, убит или изигран? Беше като вълк по средата на замък, далеч от елемента си. Не беше човек за маси за преговори. Вече не. Бе верен и внимателен, но след годините, прекарани на Скагос, Карт бе загубил умението си за дипломация. Ако въобще го беше имал.
Трябваше му Андин Старк.
Само да беше толкова лесно да я намери човек. Вчера бе спечелила състезание по надбягване с коне, а днес? Къде бе цял предобед днес? Дори и Ронел не можеше да й хване дирите. Карт я чака половин час. Не знаеше дали въобще ще я види. А от него се очакваше да я пази…
И все пак принцесата дойде, малко след пладне. Изглеждаше уморена, също като него, поомачкана, в почти мъжки дрехи, а на кръста й висеше очукана ножница. На първо време Карт реши да я остави да се подготви за разговора. Знаеше, че той надали ще е приятен и за двете страни. Затова изчака още няколко минути и чак след това влезе в палатката на Андин.
Пространството под тентата всъщност беше повече като за шатра, което още повече подчертаваше пустотата в него. Имаше походно легло, маса със сгъваеми ракитови столове, и един голям сандък. Нищо повече. В сравнение с тази палатка шатрата на Балон Хоар беше като дворец.
-Лейди Старк. – Карт кимна в нещо като поклон още от входа.
Андин не му обърна много внимание. Занимаваше се съсредоточено с меча си, седнала в един от ракитовите столове. На острието имаше мазно петно. Кръв? Кал? Не би попитал, ако от това не зависи живота му. Нямаше нужда да се карат още от началото.
-Е, ще говорите ли или не, магнарю – Андин наруши мълчанието след близо половин минута.
Карт се свъси. Изглежда не беше в добро настроение. Добре тогава. Щом тя можеше да се държи дръпнато, нямаше и една причина той да е галантен и внимателен.
-Напоследък не се държите много като принцеса, милейди – отбеляза, с премерена жлъчка в гласа си. – С този меч и преди това. Научих, че сте спечелили състезание.
-Предположих, че няма да ви пука за това. – Принцесата продължаваше да обгрижва меча си. – А ако мислите, че на мен ви пука, задето на вас ви пука… - Не довърши, макар че на Карт му се стори, че дочу нещо като гневно мърморене.
-Дойдох тук, за да ви пазя, милейди. Мислех, че ви е било изяснено. Бях решил, че сте достатъчно отговорна, за да не се налага да ви наблюдавам през цялото време, но изглежда съм се излъгал. – Кръстоса ръце на гърдите си и пристъпи навътре в шатрата, далеч от входа. Андин продължаваше да стои в ракитовия си стол и да се занимава с оръжието.
-Изпълнявате дълга си впечатляващо добре, лорд магнар.
Усети, че свива юмруци и се спря. Лорд магнар. Беше го сторила нарочно. Знаеше, че тя е наясно със значението на думата и че не би си позволила просто да изпусне подобна глупост. Значи го дразнеше умишлено. Но защо? Андин не беше някоя глезла, която да си играе с мъжете. А може би впечатлението му отпреди беше грешно?
-Как щях да обясня на баща ви, ако нещо се беше случило с вас? – Нямаше отговор. – Милейди? – Направи крачка напред. Вече не му пукаше, че е стиснал юмруци. – Настоявам да ме гледате, докато говоря с вас.
Андин бавно вдигна очи. Достатъчно бе да я погледне човек, за да установи, че е севернячка. Изгледа го ядосано и дръпна меча си настрана, със същото пренебрежение, с което би вдигнала оръжие срещу него. Остави острието облегнато на крака на стола и се отпусна назад.
-Изглежда наистина държите да говорите с мен. След като всичките ми опити да ви разкарам се провалиха. Бих ви предложила да седнете… - Принцесата погледна демонстративно към един свободен стол. – Но предполагам, че предпочитате да гледате жените отвисоко.
-Настина, предпочитам да стоя прав. – Отстъпи малко назад. Първо, опасяваше се, че ако е твърде близо до нея може да я удари. И второ, наистина беше надвсинал доста заплашително над Андин. Макар че осанката й не го издаваше, тя не бе много висока, особено пък седнала. – Особено в присъствието на височайши особи.
Погледнаха го косо. Принцесата можеше да изкорми някоя риба с този поглед. Не и него, обаче.
-Настина не държа много на този разговор – рече Андин, - но, щом трябва, кажете ми какъв е ултиматума ви, а аз ще ви дам моя.
-Щом така желаете. – Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. – Първо, без повече лудости. Ако смятате да рискувате да си счупите врата, бъдете така добра преди това да ме повикате. Второ, бих желал да узная къде бяхте през последните няколко дни и дали случайно това няма общо с честите изчезвания на лорд Болтън. И трето, да попитам, какво можете да ми кажете за ситуацията в лагера.
-Ще си отидете ли, ако отговоря? – Карт кимна отсечено. – Добре тогава. Колкото до първото, не смятам да участвам в мелето, така че мисля, че по този въпрос сме единодушни. За в бъдеще ако ме нападнат някои разбойници или конят ми си счупи крак, ще се погрижа вие първи да научите. Пред мен самата, ако е възможно. А за второто…
-Милейди – разнесе се глас иззад тентата. – Готово е.
-Бихте ли бил така добър да се погрижите? – Андин го изгледа хладно.
Карт се обърна без да спори и се отправи към входа. Надигна плата и се огледа. Пред него стоеше дребна, трътлеста жена. На рамото й беше преметната някаква дреха, скъпа и лъскава на вид, а в ръката си държеше кошница. Изглеждаше, сякаш ще припадне.
-Ама вие… - Жената се опита безуспешно да погледне над рамото му. Нямаше да стане, дори и да скочи. – Принцесата… Какво значи това?
-Карт Скагоски, личен страж на Андин Старк, на вашите услуги – с досада промърмори Карт. – Какво има?
-Не ви познавам. – Нисичката непозната го изгледа враждебно, после се провикна: – Ваше височество, добре ли сте?
Отговорът, който долетя отвътре не беше особено достоен за една дама, но предполагаше, че всичко е наред. Пълничката го огледа враждебно, като позадържа погледа си на меча му. Сякаш самата Андин не беше въоръжена. После му тресна кошницата в ръцете и Карт понечи да се обърне.
-Чакай. – Жената надигна много бавно и внимателно дрехата от рамото си. – И роклята.
Карт се протегна отегчено да я грабне и жената само дето не изпищя от ужас.
-Я винмавай с тези ръчища – извика непознатата. – По-леко, леко! За какво съм я шила и гладила тази рокля, та някакви грубияни да я омачкат с мазните си ръчища?
Скагосецът посегна да вземе роклята и си изпроси още няколко вика и два-три шумни шамара през ръцете, но в крайна сметка набара плата, врътна се на пета без да благодари на досадницата и пак влезе в палатката. Завари Андин в малко по-добро настроение. Вече не изглеждаше, сякаш е яла коприва, а сякаш е била на диета от киселец.
-Оставете кошницата на масата, а роклята на леглото. – Карт се подчини. – Искате ли нещо за пиене?
Можеше да пийне нещо, устата му беше пресъхнала, но не тук, не сега и определено не в тази компания. Когато остави кошницата, съдържанието й кламбучна издайнически. Бутилка с някаква течност, сигурно имаше и храна. Значи Андин ядеше сама в палатката си? Подозрително поведение за принцеса. От друга страна, какво не беше подозрително около нея?
-Не – каза Карт, оставяйки дрехата на указаното място – искам да продължите разказа си.
-Така и предполагах. – Андин се обърна в стола си, дръпна кошницата и извади шише и груба глинена чаша от нея. Без да бърза отвори бутилката и си наля. Вино, струваше му се. – Докъде бях стигнала – попита принцесата, докато наливаше.
-До втората част. – Карт пак започна да стиска юмруци. – Къде бяхте тези дни.
-А, да. Тези дни… - Андин отпи с рядко изражение на доволство, преди да продължи. – Можете да се изненадате колко много може да научи една жена в подобен лагер. Имаше някои опасности, но сигурно знам повече за ситуацията от вашите чепати помощници. Попитахте за Болтън? Да, виждах се неколкократно с него, но не за дълго. Не мога да кажа, че го харесвам, но той има своите употреби. Колкото до третото, нали не искате да ви споделя всички свои тайни?
-И защо не?
-Защото тогава ще стиснете така силно зъби, че можете да ги счупите. – Карт усети, че челюстите му почти бяха споени. Права беше. Отпусна се малко. – Така е по-добре. – Андин се усмихна. Беше като да гледаш усмивката на гущеролъв. Не че бе грозна. Просто допреди бе смятал това за практически невъзможно. – А сега, освен ако няма още нещо, можете да си вървите.
Карт се смръщи. Имаше и още нещо, всъщност, но не му беше точно приятно да предаде това съобщение.
-Имате две покани за вечеря или поне следобедна среща, милейди. – Андин го изгледа косо, почти стреснато. Можеше да се басира, че в момента тя преценява каква е възможността той да има предвид самия себе си. Само че по-скоро би скочил от кула, отколкото да говори повече с нея. – Едната е от повереника ми, Хелман Блакууд. Момчето няма никаква представа как да се отнася с благородници от вашето ниво, милейди, и е решил, че може и да е интересно да се запознаете. – Понякога мислеше, че Хелман живее в някакъв друг свят и само от време на време е тук, във Вестерос. – Другото е от Геролд Пайк. Беше доста объркан след случилото се с чичо му. Мисля, че трябва да приемете втората покана, милейди. Геролд… - Преглътна тежко, преди да продължи. – Не е лош човек. Като се има предвид миналото му. Когато Балон умре, а това ще стане скоро, той ще е сред основните кандидати за трона на Железните острови. И предполагам, че за Севера ще е добре той да обръща корабите си в друга посока.
Андин за миг… трепна. Бе по-изненадващо и от онази насилена усмивка. Знаеше за миналото й. Кой ли не знаеше. Не беше предполагал обаче, че тя ще остави някаква ранимост да се подаде изпод черупката й. Може би следващия път трябваше да заговори по-открито за Железните острови. С повече късмет щеше да я откаже от поведението й на конска муха.
Двамата се сбогуваха вдървено секунди след това. Когато Карт излезе, едва не се спъна в трътлестата жена, която се спусна бясно навътре към господарката си. Пътьом някак успя да го изгледа обвинително. Не се съмняваше, че тази е подслушвала. Може би щеше да е добра идея следващия път да посъветва Андин как да избира прислугата си. Едно е да са загрижени до глупост за теб, друго е да подслушват.
В крайна сметка Карт реши, че разговорът беше задоволителен, по две причини. Първо, той не се опита да я убие и второ, тя не се опита да го убие. При присъствието на два меча в палатката нещата можеха да станат грозни. А сега… Сега щеше да се наспи. Дано боговете бяха добри и когато се събудеше, проклетият турнир вече да беше свършил.

*Постът е осъществен след допитване до Андин Старк.

Трудно беше да виждаш как приятелят ти умира. Кралят ти. Сродникът ти. Нямаше обаче какво друго да сторя, освен да гледам. Не бях лечител, нито жрец. Единственото, което можех да направя беше да стоя до ложето му и да го наливам. Защото Балон бе твърдо решен, че няма да си отиде от този свят трезв и в легло.
Беше малко след пладне, когато за пръв път напуснах бдението си. Не желаех да го правя, но гърбът ми бе станал на дъска, а и у краля нямаше никаква промяна. Затова се надигнах сковано от стола, сбогувах се набързо с Балон и се насочих към изхода на шатрата. Оставих майстера да се грижи за него. Горкият старец не би посмял да стори нищо на краля. Албърт Код така го беше наплашил, че сигурно не смееше дори и да го докосва.
-Как е брат ми?
Не биваше да се изненадвам, че майка ми беше точно там, до изхода, и чакаше новини. Не желаеше да влезе. На нейно място и аз не бих искал. Махнах й да върви с мен и се отправих към своята собствена палатка. Не се бях преобличал от вчера, а и бях жаден… много жаден. Балон беше заповядал да не внасят вода в шатрата му. Човек не може да утоли жаждата си с алкохол.
-Зле е – казах, някъде на половината път. Вървяхме бавно, за да не изостане майка ми. – Майстерът го твърди, и аз съм на същото мнение – няма да преживее повече от няколко дни. Раната му е забрала.
-Проклет глупак. – Гвин въздъхна дълбоко. – Само ако беше повикал майстер навреме. Или ако се беше погрижил както трябва за раната.
-Чичо ми не беше глупак, майко. – Надигнах покривалото на входа и се шмугнах в палатката си. – Вероятно е бил наясно каква е ситуацията.
Нямаше какво да се види в палатката ми. Бе десетина пъти по-малка от шатрата на Балон. Едва имаше място за походно легло и една ниска, кръгла масичка. В единия ъгъл бях успял да завра сандък. И толкоз. В останалото място нямаше къде да се завърти човек. Без да питам вдигнах каната с вода, която стоеше до леглото ми и излях половината в гърлото си. После седнах и налях в двете глинени чашки, оставени на масата. Нямаше столове – само малко слама, пръсната по пода, за да не е кален. Майка ми нямаше нищо против и седна от другата страна на масата.
-Къде е солената ти жена, сине? Очаквах да е тук някъде.
-Тук? – Усмихнах се на идеята. Момичето щеше или да се опита да избяга, или да се самоубие. – Не. Оставих я с по-голямата част от екипажа си при Стар камък. Нея и брат й.
-Имаш голяма вяра на хората си. – Майка ми прозвуча почти обвинително.
-Кому да вярвам, ако не на тях. – Протегнах се уморено. – Момичето е Флинт. Хубаво, младичко. Плашливо.
-Всички са плашливи. – Гвин се ухили в отговор. – И аз съм имала солени жени.
Не исках да чувам това. Обърнах на един дъх чашата с вода и се изправих. Махнах й.
-Би ли… - Не продължих.
-Какво? – Тя ме изгледа накриво.
-Искам да се преоблека.
-Виждала съм те гол стотици пъти, момче. Мислиш ли, че ще е проблем, ако те видя още веднъж?
Въздъхнах. Щеше да се наложи. Ии щеше да остане тук, или трябваше да я изхвърля насила от палатката, а Гвин Хоар можеше да бъде неприятен съперник, особено натясно. Отправих се към сандъка и се разрових. Нови бричове, жакет и риза. Бельото нямаше да сменям, особено пък пред майка ми. Заех се да се събличам по-набързо.
-Това ще ни остави без крал, знаеш – внезапно се обади Гвин. Спрях за момент. Кимнах. Да, знаех. Предполагах и накъде бие. – Ще трябва да има събор, като не е ясно кой трябва да вземе трона. Ти си легитимиран, Геролд. Ако седнеш на трона, никой няма и да помни произхода ти. А Балон определено иска това.
-Легитимиран или не, аз съм копеле, майко. – Навлякох си ризата и метнах бърже жакета. – Нямам кралска кръв.
-Всеки може да има само наполовина кралска кръв, сине. – Гвин се подсмихна лукаво. – Нали знаеш, че за да имаш само кралска кръв, трябва да си роден от инцест?
Едва се сдържах да не завъртя очи. Права беше, да. На практика никой не можеше да е само с кралска кръв. А аз имах кръвни права над трона, вярно беше. Само че и други имаха права.
-А Хортън Дръм? Трисфър Уинч и децата му?
-Хортън Дръм е хлапе на петнадесет години – отвърна майка ми. – Може да е внук на крале, но още не се е доказал. Ако Балон беше починал след десетина години… Може би. Но сега? Кой железен човек ще приеме едно хлапе на трона? Хлапе, което все още се крие зад полите на майка си? Братовчедка ти Арелин дърпа конците му, знаеш това.
-Това пак ни оставя с Трисфър Уинч. – Вече вдигах бричовете си.
-Уинч е силен мъж, да. – Тя кимна. – Силен и опасен. Но не е тук. Не знае какво се случва, и няма да научи много скоро. Докато новините достигнат до Железния замък, ти можеш да имаш стотици поддръжници. А и Уинч не е сред най-опасните ни знаменосци. Стоманен замък не е богат и не може да свика много бойци. Пък и Уинч не е Хоар, и децата му, макар че имат кръвта на крале, са още невръстни.
-А аз не мога да повикам ни един воин – изсумтях в отговор. – Гудбрадър? Грейджой? Харлоу? Ботли? Мислиш, че те ще дремят и ще гледат отстрани ли? Това е кралски събор. Всеки може да вземе короната.
-Гудбрадър са силни, да. И твърдините им са много. Но това е и слабостта им, не са обединени и ще се борят помежду си кой от тях да бъде издигнат. Грейджой… Ти вече си ги надвивал в битка. Харлоу могат да бъдат трън в петата. С онзи валириански меч. А може и да не бъдат. И пред тях имаш предимството, че научаваш по-рано. За Ботли да не говорим. Големият замък не те прави силен.
-Нямам хора на своя страна, нито замък. Имам един кораб и екипажа му. Нямам богатства, с които да засипя железните мъже на събора. И, по-важното – не искам проклетата корона. Защо трябва да съм аз? – Изтупах се и се изправих на входа.
-Защото не може да е никой друг – отвърна ми майка ми. – Защото Хоар са кралете на Железните острови. Не Уинч, Дръм, Харлоу, Губрадър или Грейджой. Ти си последният Хоар.
-А брат ми – остро я прекъснах. – Също твой син.
-Той не е тук. – Внезапно, Гвин не говореше с такъв плам както преди. – А и Горолд е последовател, не водач. Той е кастелан, Геролд. Отдавна не е виждал морето. Възрастен е и няма наследници. Ако той вземе трона, вероятно няма да може да даде живот на син, който да го наследи. А ти ще можеш.
-Но ще трябва да си взема каменна жена, нали? – Усмихнах се накриво. Винаги натам отивахме, с майка ми.
-Чичо ти Тристон направи грешката да не си взема каменна жена. – Гвин не каза нищо повече. Щеше да е безсмислено. Геролд добре знаеше каква беше съдбата на чичо Тристон и семейството му.
-Ако не те познавах, щях да кажа, че ме предпочиташ пред него. – Надигнах парчето на входа. – Пък и, коя предлагаш да си взема за жена?
-Това беше проблемът и на чичо ти Балон – отвърна ми майка ми. – Не мисля, че той вярваше, че има подходяща каменна жена за него. Само солените жени му бяха прилика.
Може би така беше и с мен. Не казах нищо повече. Кралят можеше да умре тази вечер. Трябваше да съм там. Този човек ме направи това, което бях сега. Не Гвин Хоар, а брат й, Балон. Можеше и да се съглася с нея. Не познавах нито Трисфър Уинч, нито Хортън Дръм или кандидатите, които другите домове щяха да издигнат. Може би в крайна сметка майка ми щеше да бъде права. Може би, за в бъдеще. Не сега. Колкото до този разговор – той не се беше състоял.

В главата ѝ бръмчаха твърде много въпроси, най-основните от които се въртяха около срещата преди малко. През цялото време, което беше прекарала в този проклет лагер, принцесата искрено се беше надявала, че няма да се появи някакъв по-особен повод , който да ѝ наложи среща една определена личност, която между другото, току-що беше напуснала палатката ѝ. Разбира се, Другите бяха решили да отмъкнат късмета ѝ и мечокът бе изникнал в един от ... неподходящите моменти. Андин не беше глупава и много добре знаеше, че фриволното ѝ участие в конното състезание ще ѝ спечели не само неодобрението на Теон, но и силното недоволство на магнаря от Скагос... Неодобрение? Ха, вероятно епитетът беше твърде слаб. Ако трябваше да разчита на най-доброто благоволение на Боговете, вероятно бе успяла да предизвика ярост от безсилието, че не е успял да си изкаже мнението по въпроса.
„Което никак не е зле.“
Но не Карт беше важното в момента. Андин остави чашата и върна вниманието си върху Дена, която продължаваше да се вайка около нея като някаква проклета кокошка. Не можеше да търпи постоянното ѝ дърдорене, но беше принудена, ако искаше да вижда дрехите си чисти, а храната топла. Пък и не беше някоя случайна жена. Личната прислужница на Дария Старк очакваше нещо повече от господарско мъмрене, сумтене или безразличие. Понякога се държеше сякаш е истинската господарка наоколо, опитвайки се да поучава Андин, но думите ѝ обикновено оставаха висящи във въздуха, неспособни да постигнат какъвто и да е било успех.
- Да, Дена, знам. – принцесата се изправи от мястото си, оставяйки чашата с вино, вече напълно беше изгубила апетита си, - Но не ми е навредл по никакъв начин, нито е повредил роклята. Обещавам, че ще го държа лично отговорен ако нещо не е наред. А сега можеш да ме оставиш сама.
Дебеланката се опита да възрази няколко пъти, след което двете жени преминаха през дежурното убеждаване на прислужницата, че господарката ѝ повече няма нужда от услугите ѝ, което, както винаги, завършваше с царственото оттегляне на трътлестата жена придружено от множество закани и увещания младата госпожица да внимава.
„Как ли пък не.“
Андин присви очи, изпровождайки напускането на Дена с мрачен поглед забит в гърба ѝ . Беше … недоволна. Да. „Недоволна” дори бе меко казано. Първо, трябваше да пътува в такава компания, в която единственото смислено нещо, което се чуваше се свеждаше до някое друго изречение пред Теон. Останалото беше … ами, обичайното всъщност. Нечленоразделни звуци, пиянски песни, някакво мрънкане, сумтене и блъскане в гърдите колко велики са хората на Севера. Второ … е, второто включваше всичко това и факта, че една трета от мъжете я гледаха с такова безпокойство, сякаш самата тя е дракон, другата третинка отвръщаха поглед, ако случайно попаднеше в полезрението им, а последната част, ех, те пък се опитваха да се покажат като истински безстрашни типове и не се свеняха да я гледат сякаш не е дъщеря на краля на Севера. Трето ... този турнир беше пълна идиотщина. Сякаш истинската му цел не беше да видят що за хора са господарите на драконите, а шепа тъпи лордове да се напият и наядат до пръсване. И сега, за капак на всичко, магнарят буквално я зашлевяваше, поднасяйки поканата на онзи ... Пайк. Железен мъж и копеле. Тя раздразнено взе меча си и се върна на стола, сякаш оръжието можеше някак да я защити от това, което предстои. Беше дошла заради драконите, а не да се среща с някакви мъже. Нещо повече, по пътя тъмнокосата дори бе успяла да си състави план за действие. Е, вярно, че беше измислен в движение и вероятно си имаше недостатъци, но пък със сигурност имаше доста по-голям шанс за успех, отколкото безцелното й разхождане из лагера. Едно, че нямаше да може да кърши китки и да се усмихва престорено на срещнатите „благородници”, второ, че Теон така или иначе щеше да го прави. Едва ли имаше много смисъл да вършат едно и също, да тъпчат на едно място и да не научават нищо важно. Всичко, което контетата можеха да знаят, брат й щеше да го научи – беше си въпрос на време. Но … лордовете далеч не бяха наясно с цялата картинка. От опита, който имаше, а и наставленията на мама Гуен, Андин беше достигнала до едно много простичко умозаключение. Простичко наистина, но не всеки се замисляше за него. Онези, които знаеха всички тайни нямаха синя кръв. Обикновено бяха онези безшумни и привидно смирени същества, които се движеха като сенки около господарите си, за да могат да угодят на всяка тяхна тъпа прищявка. А въпросните господари до толкова бяха свикнали с тях, че понякога, ако не и винаги, забравяха, че прислугата им е в стаята.
Независимо кога.
И младата Старк беше започнала да се възползва от това в мига, в който кракът ѝ стъпи в този проклет лагер. Не можеше да се довери много на някое от своите момичета, камо ли на мъжете от лагера, особено с онази лисица Болтън наоколо. Не веднъж беше засичала лукавия му поглед , когато наблюдаваше Теон и си мислеше, че никой не го вижда.
ХА!
Никой не го виждал! Ъгълчетата на устните на Андин се извиха леко в някакво подобие на иронична усмивка. Подценяваше я. Вярваше, че е поредната глупава вдовица погълната от собствената си скръб, която вижда болката си навсякъде и е негодна за нищо. Вероятно някоя вечер около лагерния огън дори е могъл да си позволи да се посмее с хората си колко глупава е прищявката й да дойде на турнира. Вероятно си мислеше, че е с тях, за да може да си избере нов съпруг. Всяка жена щеше да го направи. Намекът за усмивка премина в истинска такава. Грешеше. Не и тя. Фактът, че я подценява му бе изиграл лоша шега, защото точно от тази негова заблуда Андин успяваше да се възползва последните дни. Болтън си мислеше, че успява да си играе с принцесата, давайки ѝ оскъдна част от информацията, с която разполагаше, но отново грешеше. Неговите думи, комбинирани от разходките ѝ „под прикритие“ бяха достатъчно ползотворни. Севернячката не само вече знаеше кой е отговорн за смъртта на Редвин, но и за евентуалната кончина на краля на Железните острови. Странно. Твърде много блгородници бяха поели към небитието тези дни. Но това не бе всичко. Имаше информация за срещата между Нимерия Мартел и Маркъс Градинар. Лесно беше човек да си направи изводи какво би могло да се случи между двама им, но Андин не искаше да прибързва с ... повечето заключения. Да не говорим, че познаваше принцесата на Дорн от едни по-добри дни и имаше високо мнение за нея. Разбира се, от последната им среща бяха изминали години и дръзката Мартел можеше да се е променила и да е станала не просто смела, а и амбициозна.
- Както всички останали.
Младата жена остави меча, осъзнавайки колко глупаво изглежда и се насочи към сандъка си. Тежкият капак хлопна глухо, за да може след секунди младата Старк да зарови ръце в съдържимото и да измъкне малко дървено парченце. Беше решена да се справи с тази ситуация. Никой досега не беше виждал господарите на драконите. Тя смяташе да бъде първата. Таргариен. Дори самото им име звучеше някак изпълнено с огън и заплаха. Появата на този турнир и демонстративно спечеленото конно състезание нямаха друга цел. Теон можеше да пропусне шанса си да се доблжи до валирианците, но Андин нямаше. Оставаше ѝ само да се надява, че планът ще успее и ще получи това, което иска. До тогава ... трябваше да чака и да направи някои неща, които никак не бяха по вкуса ѝ. Като например да прецени какви са шансовете да пропусне срещата с Пайк. Знаеше, че онзи дърт глупак – кралят на железните мъже е на смъртно ложе, но не предполагаше, че е възможно едно копеле да предяви претенции за трона. Звучеше някак странно, но не беше прецедент. А и ако трябваше да съди по сведенията си за останалите претенденти, то въпросният Геролд имаше приличен шанс да настани задника си на трона.
Факт, който не я успокояваше много, имайки се предвид как звучи комбиниран с думите на мечока. И като заговорихме за Карт... Преди малко беше позволила маската на самоувереност да се пропука пред очите му, но това не значеше, че няма да направи нужното, за да подсигури проклетите кораби на железните мъже да не се насочат към Севера.
Разбира се, стига това „нужно“ да включваше само въпросната среща.
Няколкото минути борба със собствената ѝ гордост преминаха напълно безмълвно, изразявайки се във вглеждане на малкото парченце и яростно стискане на юмруци. Не можеше да скрие отвращението, което всяко споменаване на Железните острови и хората свързани с тях предизвикваха у нея. По-скоро беше готова да замине за Скагос и да стане жена на мечока, отколкото отново да се съгласи да бъде съпруга на някой от онези. Но все пак Карт не беше казал нищо по-особено, нали? Две обикновени срещи. Да. Тя беше принцеса, от нея се очакваше да се вижда с другите „величия“, а защо не и с по-обикновените хора наоколо. Щеше да поговори хладно и с този Пайк, може би и с въпросния Хелман, за да повдигне настроението си, след което щеше да забрави, че въобще е влизала в една стая с човек със солена кръв. Да. Изглеждаше като поносимо усилие. Пък и винаги разполагаше с възможността да ги накара да си тръгнат с леденото си държание, без, разбира се, да им нанася някаква обида или да накърнява честта им.
Проклетата им мъжка чест!
Тъмнокосата захвърли малкия предмет обратно във вътрешността на санкъда, след което грижливо го закри с всякакви други предмети и дрехи. Огледа се някак празно наоколо и въздъхна тежко. Беше се надявала, че смъртта на Хоар ще улесни задачата, създавайки достатъчно смут в лагера, че драконовите господари да се покажат от шатрите си, но ето че плановете ѝ не бяха излезли точно. Лейди Старк присви недоволно очи и махна неопределено с ръка, осъзнавайки, че отлагането на неизбежното нямаше да ѝ помогне. Само след секунди гласът ѝ прозвуча уверено, призовавайки прислужницата ѝ вътре. Дебеланката, естествено, не закъсня и побърза да се появи с гръм и трясък, демонстративно отмятайки платнището на входа и приклякайки в учтив реверанс:
- Да, милейди.
- Приготви банята. – Андин вдигна предизвикателно брадичка, - А след това кажи на Карт Скагоски, че ще го чакам пред палактата на Теон.
Дена като че ли се изненада от получената заповед, но все пак кимна примирено и се изниза навън, за да се заеме със задачите си. Беше нещо необикновено да изпълнява поръченията на младата Старк без никакви резерви, при това без да задава и допълнителни досадни въпроси. Но пък и това не беше обикновено нареждане. Принцесата на Севера досега не беше изявявала желание да се вижда с някого, освен ако не получеше някое покана, като случая с Тъли. Но ето че искаше същия човек, който беше излязъл от палатката ѝ, да я чака пред тази на брат ѝ Теон. За околните сигурно изглеждаше нелогично и странно, но Андин искаше да се види на някакво неутрално място с него, където нито един от двамата няма да разполага с някакви остри предмети. А и така можеше да ... обсъди евентуалната среща далеч от нечии уши и очи. Беше забелязала, че наоколо има твърде много слухтящи такива и не ѝ се искаше намеренията ѝ да станат нечие достояние. Що се отнасяше до причината да повика точно Карт, Андин не беше глупава и знаеше, че магнарят е един от малкото хора в този лагер, на които може да разчита. Пък и нали беше изявил желание да е наясно кога ще ходи да си троши главата? Е, това беше такъв случай, защото въпреки цялото си самообладание и решителност, младата Старк не беше съвсем сигурна, че ще успее да се въздържи да не тегли чертата на всеки мъж от Железните острови, който ѝ се мернеше пред погледа.

Изненада се, че откри Хелман Блакууд тук. Младежът беше вярващ, но не точно религиозен. И все пак, беше на брега на Божието око, и го гледаше замислено. Твърде замислено. Определено не по начина, по който би го гледал южняшки лорд.
Карт се настани до него, безшумно, доколкото можеше за тежестта си и с доспехите. Младежът надигна едно камъче, прицели го и то литна към водната повърхност. Туп-туп-туп… Преброи още пет или шест тънки плясъка преди последния подскок. Хелман си пое дълбоко дъх. Знаеше, че Карт е тук добре, нищо че не го бе видял. Двамата просто постояха така около минута.
-Мисля, че започвам да разбирам отчасти Старите богове – обади се умислено Хелман.
-Това е твърдение, което и аз не бих се осмелил да предявя. – Карт се смръщи, но не толкова, колкото би го сторил, ако беше наистина ядосан. Момчето беше на ръба на религиозно откритие, нека не го тормози повече от нужното.
-Не твърдя, че разбирам самите богове, Карт. По-скоро религията на Севера. – Младият Блакууд въздхна. – Цял живот съм я мислел за празна идея.
-А тя не е.
-Да, не е. – Хелман поклати глава печално. – В божията гора има подслон за всички, нали Карт? – Синът на магнаря кимна сковано. – Там всичко е просто, ясно, искрено. Старите богове нямат нужда от проповеди и духовенство, защото човешките думи и идеи само могат да развалят истината.
Момчето беше на прав път. Сам беше открил своята истина за вярата си преди години и не би я натрапвал никому. И все пак, чудно как младият Блакууд беше толкова близо до собствените му идеи.
-Затова се почувствах на място със северняците ти, Карт. Бяха прями. Честни. Казваха ми в очите, когато се проваля, съветваха ме искрено, без срам и страх. Това е един от устоите на религията на Старите богове, нали?
-Хелман, честта и искреността са в основата на всяка една религия. – Карт заопипва земята около себе си за подходящ камък.
-Да, но когато няма църква, която да изопачи истината. – Младежът размаха ръце, неспособен да изрази откритието си с думи.
-И никой, който да я предаде. – Карт метна камъчето си и то описа седем изящни дъги, преди да отскочи за един последен път. – Старите богове искат от нас сами да стигнем до отговорите си. Поне до такъв отговор съм стигнал аз. Ако имахме истинска нужда от мистерии, щеше да има жреци. Септони. Ако имахме нужда от служби, щеше да има септи. Ако само язовите дървета бяха важни, наместо гори щяхме да имаме идоли от дърво. За да осъзнаеш Старите богове ти трябва съзерцание и спокойствие.
-И самота – внезапно добави Хелман.
Карт кимна. Рядко имаше някакви масови събирания в язовите гори. Всеки достига до истината си сам. Не знаеше дали вярва, защото това е вкоренено в ума му на ранна възраст, или просто защото идеята, че само може да определи вярата си му допадаше. Важното беше, че решението в крайна сметка бе негово.
-Никога не съм се чувствал на място. – Хелман се обърна към него. Беше хубаво момче. Щеше да си намери много момичета, особено ако не изглеждаше толкова разстроен. – У дома, имам предвид. Допреди няколко дни, когато баща ми ме отпрати. Заради вярата ми ли е това?
-Някои хора са вълци, други са лъвове, а трети – гарвани. Не можеш да сложиш гарвана на запад, вълка на юг, а лъва на север.
-Не ме баламосвай с герба на дома ми, Карт. – Младежът го изгледа с раздразнение. – Знам за дълга ми към рода и прочее.
-Не ме слушаш. – Севернякът си позволи много мимолетна усмивка. На момчето му трябваше приятел, но и учител. Изглежда не беше имало такива. – Хората са различни, не благородниците. Всеки е създаден за определена среда. Остави ме на юг и след известно време ще се убия. Сложи онзи железен мъж, Геролд Пайк, да речем, в долината на Арин. Размести дорнец за северняк и западняк за човек от земите на Бурята. Всеки си има място, за което е предназначен. Само че понякога той не е роден точно там.
-Предлагаш ми да ида на север? – Хелман го гледаше с иронична полуусмивка. Карт знаеше, че това ще е най-добре за момчето, но и че беше невъзможно.
-Ти имаш дълг към рода си, както сам каза. – Скагосецът раздвижи рамене. Беше толкова уморен… - Мястото ти е в Речните земи. И на Север. Предполагам, че и други земи биха били подходящи за теб, но не си създаден за дворцови интриги. Повечето първи хора не са. Така че, ще трябва да се бориш. Борбата дели момчето от мъжа. Светът няма да се промени заради теб. Имаш по-добър шанс ти го промениш заради себе си.
-Да си създам име? – В очите на Хелман блеснаха опасни искрици.
-И така може да се каже. Когато не можеш да победиш в нечия игра, – Карт метна на момчето едно добре оформено камъче – няма нужда да играеш в нея.
Това беше най-добрият път. Не би играл по нечия свирка. И за момчето щеше да е добре да не го прави, ако искаше да може да се погледне в огледалото след години. Странно обаче защо помагаше на този младеж. Искаше да помогне на събрат в беда? Виждаше се в неговите очи? Или просто се опитваше да осмисли проклетото си идване тук? Нямаше значение. Важното сега беше да се наспи като хората, за да има сили утре да се настани някъде по-далеч от тътена на мелето. Слънцето вече преваляше зенита си. Внезапно една мисъл мина през главата му:
-Хелман, защо настоя да предложа на Андин Старк да се срещнете от твое име?
Момчето се обърна рязко към него, сетне порозовя леко. Карт му беше обяснил какъв е глупак, но младият Блакууд настояваше. Може би сега, на свършен факт, поне щеше да обясни.
-Трябва да придобия някакъв опит – нервно се усмихна младежът. – Тя не яде хора, нали? – Карт щеше да завърти очи, ако не знаеше как ще повлияе на момчето това. Принцесата можеше да яде хора, ако това й се стореше нужно. – А и освен това, тя е севернячка.
-Има севернячки и севернячки, Хелман, по същия начин, по който има южняци и южняци. – Карт се смръщи. Не му се вярваше Блакууд да е толкова наивен. – Хората са всякакви и това, че читавите са повече като част от цялото сред северняците нищо не значи.
-Ама ти не я ли харесваш?
Карт изцъка с език. Момчето не беше опитно, разбира се, но самата мисъл, че му е втълпил някак такава глупава идея беше учудваща.
-Момче, не харесвам всеки човек, с когото трябва да работя. Както и всеки човек, с когото говоря, на когото се усмихвам, или когото уважавам.
-Но ти не се усмихваш, Карт. – Хелман понечи да се усмихне, но изражението на лицето на магнаря го смрази. Севернякът се усмихваше. От буза до буза. Толкова широко, че сякаш устата му не беше наред. Бе зловеща гледка, по някаква причина. – Добре тогава, добре – припряно продължи младият Блакууд – усмихваш се. Понякога. Когато искаш да ме уплашиш. Само че тя е жена.
-Хелман, има женски магарета, женски змии и женски конски мухи. – Карт го изгледа съсредоточено. – Ясно?
-Е, ти си мъж, нали?
Сега вече завъртя очи. Трябваше да изкорми Кортни Фарман и половината мъже в двора на този младеж, когато се връщаше обратно на север. Не беше уверен дали и лорд Блакууд беше достоен да бъде пощаден. Това момче беше много объркано, що се отнасяше до повечето неща в реалността. Би се захванал да му обяснява за разликата между нагона, привличането и истинските чувства и как двамата с Андин нямаха нищо помежду си, освен взаимна досада. Даже и омразата би била силна дума. Само че може би първо трябваше да му обяснява и откъде идваха децата… И изведнъж се почувства стар. По-стар, отколкото бе, поне с няколко години. За какво му беше това момче? Кога му бе станал баща? Да прави каквото ще.
-Ти също си мъж – предупреди го хладно. – Имай предвид как може да изглежда поканата ти.
Хелман застина. Сега разбираше в каква каша евентуално се бе забъркал. Карт по-скоро се забавляваше на объркването му. Поканата не можеше да прилича на нищо повече от приятелско посещение, но нямаше да е лошо да налее малко предпазливост в главата на момчето. А сега най-сетне трябваше да иде да поспи…
-Карт? – Гласът на младия Блакууд го прекъсна, докато се изправяше. Скагосецът изсумтя и се обърна към него. – Каква е тази жена, която приближава?
Севернякът се надигна и прокле в момента, в който видя трътлестата вещица, която крачеше към тях. Прислужницата на нейно усойническо благородие. Това можеше да означава само проблеми, и то от най-лошия сорт.

- Среща с Геролд Пайк? – върху лицето на Теон се изписа истинско и неприкрито удивление, - Ти ... отиваш ... да се срещнеш с Геролд Пайк?
Последните думи произнесе бавно и много внимателно, наблягайки на името. Ако трябваше да съди по интонацията и физиономията му, Андин можеше да предположи, че брат ѝ е готов да си шибне някой шамар, за да си докаже, че не сънува. Беше се опулил, сякаш току-що са му сервирали, че цял Вестерос е негов и той е новият крал на всички. Но можеше ли да го съди за тази му реакция? От както бяха тръгнали към този проклет турнир, принцесата не беше дошла нито веднъж да го потърси, нито бе изявила някакво желание да говори с него. Самият той беше идвал няколко пъти в палаката ѝ, само за да си тръгне след няколко минути, осъзнавайки, че разговорът им няма да стигне до никъде. Да. Да бъде изненадан от посещението и целта ѝ беше напълно нормално.
- Толкова ли е странно? – тъмнокосата завъртя някакъв малък кинжал между пръстите си, придавайки си възможно най-небрежното изражение, което можеше да изфабрикува при споменаването на някого от железните мъже.
- А ... – започна неуверено брат ѝ, взимайки си една чаша и наливайки си вино догоре, - Не знам, Андин. – отпи огромна глътка, - Искам да кажа ... знаеш, че той е от Железните острови, нали? И предвид твоята ...
- Не мога да отбягвам всяка покана. – прекъсна го тя. – Ще изглежда твърде подозрително принцесата на Севера да дойде и да не се види с никого. Не мислиш ли?
Много добре разбираше от къде идват съмненията му. По дяволите, ако беше на негово място и тя щеше да се притеснява за сигурността на Пайк, но младата Старк беше помислила и по тази точка. Че за какво друго щеше да взима мечока със себе си? Андин извърна очи от картата, която беше разглеждала твърде съсредоточено, само за да срещне изключително скептичния поглед на Теон, който се стараеше да изглежда възможно най-мил и съвсем не толкова невярващ, колкото всъщност беше. Върху цялото му лице беше изписано краткото послание, че досега вече е успяла да върне почти всеки желаещ да види „принцесата на Севера“ и че едва ли ще е кой знае какъв проблем да каже „не“ и по отношение на Пайк. Само че този път залозите бяха сериозни и Андин го осъзнаваше. Именно затова и не можеше да се престори, че ситуацията, в която се намираха, не значеше нищо.
- Добре де, мога да откажа всички, но това е сериозно, братко. – тя остави малкия кинжал настрана. Другите да го вземат този Хоар! Не можеше ли да умре малко по-късно?! – Знаем го и двамата. Онзи дъртак скоро ще пукне и тогава все някой ще трябва да го замени, за да се заеме със сериозните му задължения като гуляене и пощипване на хубави момиченца. А когато това стане ... не ми се иска момиченцата да са севернячки, а пировете да бъдат правени с храната и пивото на нашите хора.
- Но от къде знаеш, че ще е точно той? Все пак има и други претенденти, някои с доста солидни позиции.
Беше прав. Никой не можеше да гарантира, че именно Геролд ще се окаже роден под щастлива звезда и че ще успее да заеме мястото на чичо си, но Пайк разполагаше с няколко предимства, които никои от другите претенденти нямаха. Като за начало, щеше да е един от първите, които научат за смъртта на Хоар. Важен факт, имайки се предвид, че не всеки от родовете на железните мъже беше изпратил свой представител. Второ – Андин беше чула твърде много слухове, които сочеха, че дебелакът-крал е изявявал твърде открито предпочитанията към сина на сестра си. И трето ... ами, третото бе, че очевидно Геролд вече беше решил, че той ще е следващият главатар на онези отрепки, които гордо се наричаха „железни мъже“. Иначе защо щеше да иска да я види? Турнирът беше започнал преди два дни, можеше още тогава да изпрати поканата си като всички останали, а не да чака досега. Не. Младата севернячка залагаше главата си, че Пайк опипва почвата, опитвайки се да положи някои от първите наченки на съюзи с околните владетели. Защо не беше извикал Теон за тази цел, обаче, не ѝ беше известно и единствено този факт я караше да се съмнява в собствената си теория.
- И двамата знаем, че той има най-добри изгледи да успее. – Андин вдигна рамене. – Железните мъже могат да създадат доста главоболия с тази тяхна мания да плащат за всичко с тази тяхна желязна цена.
- Мислех, че Железните острови за нещо, за което не бива да се говори. – Теон присви очи, оставяйки бокала си, очевидно изпитваше несигурност по отношение на осведомеността на сестра си за онова кътче на континента, - Особено в твое присъствие.
- Но не е забранено да се чете за тях. – принцесата държеше да е в час къде какво се случва, затова и не пропускаше да разгледа новините идващи и от там. - Гудбрадър и Уинч са основните играчи в моите очи, но Пайк все пак е тук. А ако околните чуят как кралят го обявява за свой наследник, няма да има кой да може да му се опре.
- Съмнявам се, че Балон Хоар просто така ще вдигне ръка, ще извика всичките си васали и ще им каже: „хей, това копеле на сестра ми е новият ви крал, радвайте се“ и те ще започнат да припкат като волни рибки, доволни от избора му. – брат ѝ се усмихна кисело, - Грейджой, Ботли ... а защо не и Харлоу също няма доброволно да размахат перчици от радост.
- Но ще се наложи да се примирят с вече свършения факт. Пък и тяхната съпротива ни гарантира, че погледът на бъдещия крал ще е отвърнат от нашите земи, докато се опитва да потуши недоволството сред своите.
- Звучиш сякаш си готова лично да го настаниш на трона. – засмя се Теон.
- Ако обещае, че няма да докосне нашите земи, Другите да ме вземат, но дори възглавничка ще му подаря за тъпия трон.
Може би беше взела цялата тази идея, че ще осигури мира за кралствота на баща си твърде навътре. Може би беше твърде параноична и проклетото прасе нямаше да умре, а щеше да оздравее и да продължи да си бъде крал. Може би дори Геролд Пайк не изпитваше нищо повече от любопитство, особено след победата ѝ на конното състезание. Може би ... Толкова много неясни и въпросителни, а нямаше нищо сигурно. Андин се чувстваше толкова не на място сред южняците и техните интриги, че започваше да изпитва почти физическата нужда да се върне сред своите, където покварата все още не беше осквернила честта и искреността на хората. До тогава обаче се налагаше да се примири с настоящото си положение.
- А сега, ще те помоля да ме извиниш. – тя се отправи към изхода. Цялата тази ситуация твърде много беше развързала езика ѝ. Само за няколко минути беше провела най-дългия разговор за времето, откакто се беше върнала от Нос Кракен. Време беше да приключи. - Карт вече сигурно ме чака отпред.
Ако до преди малко Теон беше запазил някакво благоприличие и не беше издал задоволството и изненадата си, че са си говорили толкова дълго, то сега просто не успя да прикрие изумлението си. Виното, което до преди малко се беше помещавало в устата му, изведнъж беше изригнало напред по твърде нецарствен начин.
- Карт?! – той избърса няколкото червени капки по брадата си. – Карт?
- Да. Карт. – отвърна ледено Андин, оглеждайки го с възможно най-злобния си поглед, - Огромен и мрачен, прилича на много опасна, но заспала мечка, досещаш се, нали? Май го наричаше свой приятел? Не може да си го забравил вече, нали?
- Аа...
- И аз така си мислех. Доскоро, братко.
Излезе колкото можеше по-бързо, за да избегне въпросите и учудените погледи на Теон. Не стигаше, че трябваше да говори по тази тема с него, ами и сега това с магнаря. По-добре да не се виждаше с брат си, докато се завърнеха в Зимен хребет. Да. Така щеше да е най-добре.
Едва пристъпила навън, Андин нямаше как да не забележи високата фигура, която стърчеше самотна на почтително разстояние. Е, всъщност не беше напълно сам. На няколко крачки от магнаря имаше някакво младо момче, чийто поглед замислено блуждаеше някъде в пространството. Това вероятно трябваше да е споменатият по-рано Блакууд? Младата жена не успя да потисне леката изненада от възрастта на наследника на Блакууд и за секунда вдигна въпросително вежда. Смътните ѝ спомени го ситуираха някъде преди двадесетте, но чак толкова малък ... Севернячката си пое тихичко въздух, опитвайки се да успокои лицето си както винаги, слагайки маската на пълно безразличие, и се насочи към двамата. Не ѝ трябваше много, за да влезе в дежурното си ледено и студено амплоа. Приближи се до Карт и кимна:
- Ще се разходите ли с мен, Карт Скагоски?
Беше риторичен въпрос, така че мечокът нямаше как да откаже.
- Какво ще желаете от мен, лейди Старк?
Тъмнокосата погледа за секунда към младия Блакууд, оставяйки на магнаря да се погрижи, след което се завъртя на пети, насочвайки се в някаква неопределена посока. Междувременно до ушите ѝ достигна кратката реплика, която Карт подхвърли на момчето: "Ще имаш шанса си да говориш с нея по-късно. Изчакай тук.“. Ха. Наистина. Започваше да се замисля за предстоящата среща с момчето, но определено не изпитваше толкова смесени чувства, колкото към тази с Пайк. Но това нямаше значение. Андин продължи напред, отнесена в мислите си, като дори не си направи труда да забави ход или да изчака магнаря. Той щеше да я последва, няма как.
Разбира се, не се излъга.
След секунди той се изравни с нея и Андин присви очи, чудейки се как да започне без да звучи едновременно твърде рязка и като госпожичка, която не знае какво точно иска.
- Спомняте ли си за какво говорихме на онзи пир, магнарю? – този път не „обърка“ титлата му. Нямаше полза да се подиграва.
- На пира? – ако можеше да разчита правилно човешките емоции, Андин би предположила, че върху лицето на Карт се изписа истинско двоумение, - Кое от всичко? Това, че пирът не Ви харесва, докога ще остана в Зимен хребет, това, че изпитвате любопитство към мен или онова, че компилментите при Вас не работят? Надали внезапно Ви е хрумнало да се извинявате за онзи сняг, който навряхте във врата ми, но и за това говорихме... Опасявам се, че с малко думи можете да кажете много неща, милейди. Затова, нека ви угодя - както и предполагахте, не знам кое от всички неща имате предвид.
Изпитвала любопитство ... към него ... Тъмнокосата извъртя рязко глава, фиксирайки събеседника с възможно най-студения поглед, с който разполагаше в богатия си арсенал, след което най-демонстративно вирна брадичка, връщайки вниманието на пейзажа пред себе си. Не че имаше нещо интересно, де. Просто трябваше да гледа в друга посока, за да може да запази спокойствие и да не удуши мечока.
- Става дума за дълга, магнарю. За дълга към семейството, към суверена. – реши да кара по предначертания план, без да се захваща за думите му, - Докъде се простира Вашата и на какво сте готов да направите в името на този дълг?
Карт отново си даде миг за размисъл, след което започна бавно и изключително спокойно:
- Най-трудната от всички теми, предполагам. Дългът към суверена ми стига далеч, но първо имам дълг към човека, който носи короната. Не бих сторил в името на кралството нещо, заради което ще загубя уважението на краля. Или моето към него. Моля се на боговете никога да не получа заповед, която да ме накара да се съмнявам в доблестта на Валарис, защото не знам ще мога ли да я изпълня.
- Не съм и очаквала друг отговор от Вас, магнарю. – можеше да има нуждата да му счупи носа, когато го види, но наистина не се съмняваше в доблестта и верността му. Странно. - Човек никога не бива да се подчинява сляпо, независимо за какво става дума и от кого идва заповедта. – Андин си пое въздух, приближавайки се до кулминацията на разговора, - Но не Ви извиках, за да си играем на южняшка дипломация и с безкрайни увъртания да заобикаляме истинската причина за разговора ни. Исках да говоря с Вас ... макар че можех да Ви го заповядам и отново да Ви поставя пред свършен факт, защото искам да дойдете на срещата ми с Геролд Пайк.
Ето, каза го. Не беше толкова трудно, нали? Е, не беше и от най-лесните неща, които беше правила, но нарочно наблегна на глагола „искам“, за да подчертае, че не смята отказът за някаква опция в случая. Карт или се престори, че не го забелязва, или размишляваше като думите ѝ като цяло, защото му отне около минута преди да отговори бавно, но уверено:
- Геролд Пайк далеч не е рицар, милейди, но не ми се вярва да се опита да Ви нападне. Кажете ми в качеството си на какъв да присъствам на тази среща, и бих се подчинил.
Не можеше да разбере защо този северняк се опитва да върви против волята ѝ?! Не можеше ли просто да се съгласи и да се приключва, ами трябваше и да задава въпроси?! Беснееща, че се опитала да превърне заповедта си в нещо като полумолба, Андин се стегна и вдървено се спря, принуждавайки магнаря да направи същото, макар и няколко стъпки пред нея:
- Като гарант.- последната дума почти изсъска, - Гарант, че няма да се опитам да го заколя и с това да предизвикам нова война.
Не беше възнамерялава последната реплика да влиза в разговора, но думите неволно се изплъзнаха от устата ѝ, което, естествено, предизвика един въпросителен и твърде изненадан поглед от страна на магнаря. За нейна жалост, обаче, краткият миг отмина бързо и тя не можа да го види, тъй като беше твърде заета да се опитва да наложи контрол над собствените си емоции. За около минута над двамата се спусна лепкавата мрежа на пълно мълчание, след което Карт кимна и каза твърде спокойно:
- Така да бъде. Ще се постарая да Ви предпазя от подобни крайни действия, макар че се съмнявам да имате нужда от мен."
- Аз също се съмнявам, но все пак е по-добре да сте там за всеки случай. – отвърна остро. Трябваше някак да прикрие чувството, че е разкрила твърде много и това я е уязвило.
- Добре тогава. Ще пратя младия Блакууд в лагера, да предупреди останалите за отсъствието ми. Момчето все още иска да говори с вас, но не мисля, че е особено настоятелно. Днес поговорихме добре.
Поговорили добре?! За какъв се мислеше той, че да разправя на хората разни неща за нея? Принцесата изсумтя и махна нехайно с ръка:
- Не се и съмнявам, че сте ме представили във възможно "най-благоприятна" светлина. Няма да се учудя ако го попитам, и се окаже, че сте ме представили като роднина на някой от Другите.
- Мисля, че беше един друг намек от моя страна. – Карт спря за секунда, - Но ако желаете, мога да му разкрия тайната ви. По майчина линия, предполагам?
- Да, дядо Мандърли винаги е бил истински виртуоз в изкуството да прикрива истинската си същност, не мислите ли?
Последното беше казано с огромна доза сарказъм и ирония, с цел да покаже на мечока, че шегичките му никак не са уместни, но по-скоро прозвуча като шега-отговор на собствената му. Което, разбира се, докара Андин до нова порция ярост, че въобще се е подвела да говори с него по някакъв друг начин, различен от дежурния сериозен и дръпнат маниер. Сякаш забелязал това ѝ настроение, магнарят се прокашля леко, задавайки поредния си въпрос:
- Какво да предам на момчето? Ще имате ли време и желание да говорите с него? Не виждам причина да приемате, милейди. Младежът е неопитен и подобна среща може да е опасна за
него.
Какво, сега пък се опитваше да предпази момчето? Да не беше предавал поканата на първо време. Сега трябваше да си понася последствията. Тъмнокосата се усмихна загадъчно, нещо, което не правеше често, и отвърна невинно:
- Не му казвайте нищо. Ако съм в настроение може да го говоря с него утре, когато го видя на мелето. Ако дойда, разбира се. Но ако все пак се засечем ... обещавам, че няма веднага да го накарам да се разпищи като момиченце и да избяга в неизвестна посока.
Може би на Карт не му се хареса това, което чу, но не даде никакъв признак за безпокойство или недоволство, а просто тръгна обратно, за да заръча на малкия да предупреди хората му, че няма да го има известно време. Андин не си направи труда да го изпраща с поглед или мисъл, а се върна върху онова, което я караше да се чувства по-неспокойна, отколкото ѝ се искаше да бъде. Срещата с Геролд Пайк. Ръцете ѝ се свиха в юмруци, дори само при мисълта за някой от железните хора и за секунда изпита благодарност, че в крайна сметка мечокът се е съгласил да дойде. Ако не беше ... е, боговете ѝ бяха свидетели, че можеше да стане нещо много грозно.


Постът е написан с любезното съдействие на Карт.

Докато вървеше, погледът на Карт неколкократно неволно се плъзгаше по полето, оставащо вдясно от тях. Земята беше оградена, по-скоро символично, от поредица дървени колчета, по които беше прекарано здраво въже. Беше огромно пространство, и утре на него щеше да се лее безсмислено кръв. Не го разбираше. Да се биеш за забавление, с оръжия, които можеха да убиват. И други да гледат, и да се радват, че кръвта ти изтича…
И любопитно колко общо имаше с неговата ситуация.
Той беше дошъл тук с Андин Старк. Оръжие, което можеше да убива, ако се погледне под определен ъгъл. Не го беше сторил точно за забавление, но наистина си го беше навлякъл сам. Ако не бе отишъл да говори с нея по-рано днес… Защо го направи? Гняв? Мислеше, че е господар на емоциите си, а не обратното. Защо му трябваше отново да се забърква с тази жена?
Сянката на трибуните се появи иззад няколко рехави дръвчета. Мястото, откъдето привилегированите щяха да гледат отблизо как се лее кръв. Можеше да се лее кръв и днес, още преди мелето. Андин беше казала, че й трябва някой, който да я пази от самата нея. Не точно това бяха думите й, но той позна значението им. А как да я пази? С меч? Беше обещал, че ще я закриля, не че ще я напада. Но пък, беше обещал и на нея. Бе гарант, който да пази мира на тази среща. И щеше да се справи добре.
Геролд беше там, разбира се, арогантно облегнат на една греда, поставена отскоро в малко нескопосаната конструкция. Присви очи, когато ги видя. Слънцето, клонящо на запад, беше точно зад гърба им. Накрая ги различи и кимна. Отпърво Карт помисли, че железния мъж си кима сам, но от сенките около трибуните се появи още един човек. Приличаше на жена, но беше много възрастна. Беше възлеста, жилава, здрава старица. Малко му напомняше за майка Гуен на външен вид. Но пък носеше оръжие, нещо, което онзи прилеп никога не би си позволил.
Какво искаше копелето? Този въпрос наистина го тормозеше. Предполагаше, че ще е подкрепа. Бъдещият кандидат-железен крал щеше да моли северняците за злато, а и за нещо повече. Според него Геролд Пайк не беше замесен от кралско тесто. А и той май наистина харесваше чичо си. Всичко това обаче нямаше значение сега. Копелето беше най-вероятният кандидат за соления трон. Северът нямаше флота от Брандън Подпалвача насам, а зимата беше приключила твърде скоро. Проста сметка. Щяха да купуват и продават мир. Всички го искаха, но никой нямаше да го даде току-така. Трябваше гаранция.
Ами ако Геролд поискаше ръката на Андин? Не, надали. Не беше толкова глупав. Трябваше да знае за миналото й. И все пак, ако дори го споменеше? Можеше да се наложи да се намеси. Това беше кошмар за него, но можеше да се наложи.
Чувстваше се стар, твърде стар за годините си. Не беше спал от дни, и тази нощ се очертаваше да е поредният кошмар. Крачеше до най-опасната жена на север от Речните земи, а сигурно и в цял Вестерос, и щеше да се изправи пред бъдещия най-страшен пират на света. Опитваше да се изпълни дълга си към кралството, към суверена и към дъщеря му. Те едно и също ли бяха? Различни неща?
Приближаваха се бързо и Карт си наложи стоманено изражение и ледено спокойствие. Щеше да слуша колкото се може по-внимателно и безпристрастно. Нямаше да се меси повече, отколкото е нужно. Нека паяците плетат мрежите си. Той щеше само да наблюдава.

-Намислил си нещо – настояваше майка ми.
За пореден път завъртях очи и въздъхнах тежко. Гвин беше невероятно упорита. Закачих брадва на колана си и го пристегнах малко. Желаният ефект беше постигнат и жакетът ми се поопъна. Беше хубава дреха, която бях свалил от някакъв рицар преди години. Нямаше да изглеждам като обикновен пират пред хората.
-Нищо не съм намислил, майко.
-Ами! – Упоритата жена изпръхтя като бик. – За последно беше така загадъчен, когато се научи как да си дърпаш пишока сам.
Ако не бях свикнал да ми се говори така, вероятно щях да остана шокиран. За щастие след години с Гвин Хоар се научаваш да търпиш подобни простотии. Изправих се до изхода на палатката си. Тя щеше да ме последва, каквото и да кажех. Вероятно щеше да е по-добре да е пред очите ми, отколкото да се спотайва някъде.
-Добре тогава, ще ти кажа. Но само ако се съгласиш с условията ми. – Беше неин ред да завърти очи и да въздъхне тежко, в доста добра имитация на моето преиграване.
-Казвай, сине майчин.
-Няма да говориш, ако те помоля да млъкнеш. Няма да се заяждаш с непознати. И няма да вадиш оръжие.
-А ако някой се опита да вземе честта ми?
Постарах се да наподобя нейното изпръхтяване и с удоволствие забелязах раздразнението й. С нейните камъни по нейната глава.
-Не може да ти вземе нещо, което нямаш, майко.
-Може и да си прав. – Гвин ме погледна скептично. – Ама още не си ми казал къде отиваш. Ти кажи къде отиваш, аз ще ти кажа дали ще ти се съглася с условията.
-И после ще провалиш срещата.
-Че кой е казал нещо за идване?
-Майко, поне не ме гледай в очите като ме лъжеш. – Старата разбойница отклони малко поглед.
-Добре. – Прозвуча много малка и сломена. Не се вързах. – Обещавам.
-Каза, че искаш аз да седна на трона. – Гвин кимна. Искаше го повече от мен. – За целта ще ни трябва подкрепа.
-Че кой тук ще ни помогне… - Вдигнах длан рязко и майка ми млъкна. Чудна работа. Никога преди не беше работило.
-Няма да е някой от хората около краля. Балон умишлено се е обградил с глупаци този път. Албърт Код няма да иска да има нищо общо с нас. Не се харесваме с него, далеч не се харесваме. Кого ни оставя това? Аеро Розови наденички? Ще ни трябва външна помощ. Откъде? Ланистър е по-голяма напаст, отколкото може да е помощ. Пределът е разклатен, а Речните земи са слаби, както винаги. Северът обаче, въпреки тежката зима, няма външни или вътрешни проблеми. Те са силни, централизирани, сигурни. Ще са добър съюзник.
-Железните мъже нямат съюзници – предпазливо рече майка ми.
-Вярно е. Но железните мъже не получават много новини от външния свят. Ще насоча корабите на юг, към земи, които и без това са по-богати от Севера. Никой няма да забележи, че отклонявам ресурси към други цели.
-На първо време. – Гвин внезапно беше станала необичайно резервирана. – А кажи, какво ще ни гарантира, че северът ще ни помогне, и какво ще добием ние от това?
-Злато. И… - усмихнах се загадъчно – наскоро ми хрумна една идея. Ще помогнем на един младеж да порасне като мъж.
Майка ми ме погледна неразбиращо, но беше наясно, че няма да изкопчи много повече от мен и се отказа от тази тема. Започна бързо да се подготвя за важна среща. С други думи, плю си в шепата и взе да си приглажда косата.
-Значи отиваме да говорим с Теон Старк. Хубаво име, слаб мъж, доколкото знам.
-Името е малко като нашите, вярно. – Смръщих се на идеята. – Но мъжът не е най-слабата възможна цел.
-Тоест? – Майка ми ме погледна объркано, после изсъска тихичко: - Не си го направил… - Кимах усмихнато. – Направил си го. – Говореше необичайно ниско и сякаш се опитваше да изсмуче въздуха от стаята. – С тази курва?
-Тя ще е по-мека, а и има някои други…
-Жените не стават за нищо, освен да раждат деца и да те топлят при бурно море. – Погледнах я насмешливо. – Какво ме зяпаш, непрокопсаник такъв? Аз не съм жена! Аз съм капитан!
-Както кажеш, мамо. – Въздъхнах. – Достатъчно е да знаеш, че си имам причини да искам да говоря с Андин Старк, а не с Теон.
-Съгласих се да не казвам нищо. Сега ще трябва да дойда с теб, за да не направиш някоя глупост.
Кимах. Щеше да дойде с мен, за да ме замести в правенето на глупости. Надигнах тентата, за да й направя място и огледах небето. Слънцето гореше ниско на запад. Момчето беше казало да сме край трибуните за мелето в късния следобед. Тогава трябваше да се придвижим бързо.

Tретия ден , за Морлош Сняг беше изпълнен с обикаляне на кръчметата , на вертепите , където беше градчето , селището беше познавало и по добри дни , на младежа му се стори че е някакък запуснато , искаше да намери кой да поприказва. Намери един стар рибар и стоя до него докато онзи опъваше мрежата и я хвърляше с треперищи ръце , на Сняг му дожаля и помогна на стареца искаше да му даде една монета но видя изражението на стареца , сякаш му четеше мислите и или пък беше твърде високомерен да приеме монета от един младок .... Сняг реши да го разпита :
- Виждам старче не се справяш добре , няма ли млади които да ти помагат , да ти бъдат под ръка в трудни моменти ??
- Аргххх станаха наемници , де в Бравос де някъде другаде , просто никой не остана , а да Господаря на Светлината спомина мойта жена а тя народи 4 сина , нямам си никой...
- Да скапани времена настанаха , незнаех че тукашните знаете за Господаря....
- Знаем имаше един Маколи Търбуха , бяха му отсекли и двата крака при една битка и го болеше гърба и за това се наливаше.... Маколи се занимаваше по някакви ръкописи , със Господаря на светлината на уста ставаше и лягаше , казваха че краката му израстнали , но после изчезна....
- Турнира беше уреден , дойдох да видя това място , да се поразтъпча....
- Миришеш ми на севера , но и от реките си , имаш ли невяста ??
- Да старче една прекрастна лейди ме чака отвъд , чака ме в моя замък ..... Ще те оставям
- Виж тук приятелю , не ми даде монета , за това ти благодаря, не ме унизи за това ще ти дам нещо люспа - стареца бръкна и извади от торба за храна люспа колкото човешка длан ....
- Какво е това ?? Не съм виждал такова животно ....
- Речен дракон , или воден , някой казват че андалите и първите хора са имали стотици с които са преплували реките.
Морлош Сняг прибра в дисагите на коня си люспата и отиде в кръчмата да хвърля зарове и да се напие....

Вървеше на една крачка зад Андин, с ръка близо до меча. Никога не можеш да предположиш какво точно минава през главите на железните мъже. По-добре да си подготвен, отколкото да съжаляваш. Нито Геролд, нито прилепа до него, майка му, навярно, даваха каквито и да било индикации, че кроят нещо, но…
И все пак, може би, повече трябваше да се притеснява за принцесата. Лейди Старк изглеждаше ледено спокойна. Засега. Кой знае какво щяха да направят тези двамата.
-Лейди Андин... – Като добър домакин, Геролд започна разговора с лек поклон. – Скагосецо. – Карт кимна в отговор. – Радвам се, че приехте поканата ми. Предполагам, че не бива да се изненадвам, че сте двама, след като и аз си имам ескорт. Запознайте се с Гвин Хоар, майка ми.
-Може да се каже, че ми е поносимо.
Гласът на жената беше неприятно стържещ. Тя не кимна, нито се поклони и си спечели ледения поглед на Андин. Засега срещата вървеше предксазуемо и относително добре. Би желал всичко да свърши по същия начин. Принцесата огледа хладно двамата си събеседници и заговори с равен, премерен тон:
- Въпросът за поносимостта е относителен. – Андин спря за малко, да си поеме дъх, после продължи: - Предполагам, че е редно да знаете, че с брат ми, принц Теон, бяхме наистина доста неприятно изненадани, когато чухме за нещастието с Вашия суверен. Надяваме се, че ще успее да прескочи пропастта.
-И ние така се надяваме... – рече Геролд. Изглеждаше искрен.
-Не знаех, че сме дошли да се лъжем взаимно, сине. – Прилепът хвърли един доста неприятен поглед на Андин, нищо че уж говореше на сина си. - Щото ако сме тук да разменяме любезности, да се махам.
-Обикновено се нарича "възпитание" при по-цивилизованите народи, - смръщи се лейди Старк – но все едно. За първи и последен път ще се съглася с Вас, госпожо, аз също не съм в настроение за игрички, затова защо не оставим южняшките увъртания някъде настрани и не си говорим направо? – Ха, защо ли, наистина? Може би защото щяха да се избият? – Мисля, че ще е полезно и за двете страни.
Андин леко наклони глава към него, колкото да срещне погледа му. Карт си пое дълбоко дъх. Искаше от него да говори. Защо, богове? Той просто беше тук като гарант. Едър мъж с меч. Защо трябваше въобще да си отваря устата? Все пак отвърна на погледа й. Беше обещал, че ще й помогне на тази среща.
-Малко честност няма да ни е излишна. – Звучеше като достатъчно безобидно изречение.
-Добре тогава. – И да беше видял как двамата се спогледаха, Геролд въобще не им обърна внимание. Гласът му звучеше убито. – Аз се надявам чичо ми да прескочи пропастта. Да кажем, че имам различия с майка ми по този въпрос. – Железният мъж се свъси и продължи, малко по-приповдигнато. – В крайна сметка, каквото е мъртво, не може да умре. Но плътта му може да предаде духа. Ако кралят умре сега, ще има събор, който да определи кой ще седне на трона след смъртта му.
-Разбира се, това е ясно. – Андин май изпускаше факта, че от поколения соленият трон се предаваше по наследство. – Но един събор няма ли да бъде значително улеснен ако въпросният крал не посочи някой свой фаворит за наследник? Да кажем, някой племеник? – А именно, Геролд, разбира се. – Поправете ме ако греша.
-Не. – Геролд сви рамене, после добави, не толкова уверено: - Не значително.
-Но ще се улесни – настоя майка му.
-Може би. – Признанието изглежда не му беше присърце. – Но чичо ми е трескав, говори всякакви неща.
Ако някой не ги прекъснеше, тези двамата май можеха да спорят помежду си до утре. Карт си пое дъх и се намеси, преди Геролд да се скара с майка си:
-Но Вие все пак сте последният Хоар на подходящата възраст да управлява, нали? – Истина беше. С една подробност обаче…
-Копеле. – Геролд имаше таланта да изтъква очевидното. Честен човек… Рядкост напоследък.
-Легитимно. – И кой щеше да е бъдещият крал, наистина? Гвин Хоар?
-Копеле или не, въпросът на Карт беше риторичен и всички присъстващи знаем отговора му. Но виждам колебание във Вас, което обаче не може да бъде отнесено към лейди майка Ви. – Май и Андин усещаше кой от двамата иска да е крал.
-Момчето беше сляпо – повиши тон Гвин – и си мислеше, че брат ми ще управлява вечно. Виждам, че ти имаш повече мозък в главата от него.
-Майко, мисля, че уточнихме, че съм съгласен да дойдеш само... – Геролд не можа да довърши думите си, остро прекъснат от Гвин.
-Ако бях само с няколко години по-млада, нямаше да търпя такъв тон от изтърсак като теб – изсъска желязната жена.
Изглежда пак щеше да се наложи да се намесва. Чудно как тези двамата бяха заедно, изглежда въобще не се понасяха.
-Да се върнем на темата, не бих искал милейди да прекара часове тук, докато вие се карате. – По-скоро, интересуваше се от това той да не прекара часове тук. – За какво ни повикахте?
-Майка ми настоя да потърся подкрепа... – Геролд понижи малко глас. – За всеки случай. Не знам дали искам да бъда крал, но съм наясно, че не искам Грейджой да станат крале. Нито Ботли, Уинч или Харлоу. Тронът трябва да е за Хоар. – Значи: „аз не искам, ама останалите са още по-лоши”?
-Нямах предвид такава подкрепа, сине – внезапно се намеси Гвин. Отново.
-Не сме били добри съседи със Севера в миналото. – Геролд се намръщи, обърнат наполовина към майка си. – Предложението ми е просто - ние няма да ви закачаме, и ние няма да ни закачате. – Перфектен план, само ако можеха да си вярват. – Ако стана крал, заклевам се да не обръщам корабите си на север.
-Мъжете не приемат заповеди... – прилепът изстреля тези думи така остро, че наоколо се разлетя слюнка.
-Мълчи. – Синът й най-сетне я прекъсна. – Поне за няколко секунди.
-Не съм кралицата на Севера, нито наследницата на Зимен хребет, но ако останете верен на обещанието си, аз Ви се заклевам, че ще направя всичко по силите си да спазя нашата част от сделката. Докато съм жива няма да допусна нито един от нашите поданици да вдигне ръка на някой от железните мъже, освен ако не е имал солидна причина за пободно нещо. – Де да беше така лесно.
Ей това ти мисля за клетвата, моме. – Гвин се изхрачи шумно в краката на Андин. Карт с удоволствие би натопил главата на прилепа в някое свинско корито, да се поосвежи. – Геролд, обясни ми отново защо не говорим с шибания принц? – И той се питаше същото.
-Възхищавам се на честността Ви, - Геролд се постара да не забележи какво стори току-що майка му - но мисля, че и на двете страни ще им трябва някаква гаранция за това. – Разбира се. – Ако не беше вярата ми, бих предложил да скрепим примирието с брак...
Скагосецът отпусна ръце към меча си. Идиот! Знаеше какво бе миналото на Андин. Всички на север от Божието око трябваше да знаят. Геролд си просеше смъртта, така ли? Глупакът видя жеста му и си пое рязко дъх, преди забързано да продължи:
-А и, предполагам, вие надали бихте сторила такава жертва за страната си. Предлагам ви размяна на заложници.
Карт върна ръката си… донякъде. Андин не трепна. Поне лицето й де. Беше свила една от дланите си в юмрук. Къде ли криеше камата си? А, всъщност, може би нямаше да има нужда от това. Ръката на принцесата за момент се стрелна към меча му, после спря. Добре, че и Геролд, и Гвин гледаха ледените й очи. Иначе щяха да усетят какво става.
-Не ме интересува какво мислиш, жено, - Принцесата май най-сетне реши да покаже твърдостта си. Навреме. – а селските ти изпълнения не могат да да те докарат до никъде, така че можеш да спреш да разиграваш драматичните си представления. – Обърна се остро към Геролд, напълно загърбвайки майка му. Гвин вече нямаше да бъде фактор в разговора, поне за Андин. – Няма да се обидя, че не вярвате на думата ми, честните хора останаха малко. Виждам, че сте по-разумен от майка си. Бихте ли уточнили ... за какви заложници става дума?
Геролд се усмихна палаво. Лошо. Сякаш Андин беше стъпила в някакъв капан. Карт не можа да се стърпи и огледа по-внимателно мястото. Нямаше никого. Тогава защо тази усмивка?
-Бих предложил майка си, ако желаете да си имате отровна змия в замъка... – Опитът на Гвин да изръмжи завърши с провал, гневният й изблик прозвуча повече като съскане. – Но повече клоня към едни мили хлапета. Не съм изучавал в подробности вашия род, принцесо, но знам, че имате двама племенници. ..
Карт отново пусна ръка надолу и попипа помела на меча си. Племениците на Андин… Принцесата, каквото и да се говореше, обичаше семейството си. И ако този глупак заплашеше да им стори нещо, щеше да се лее кръв, в това беше сигурен. Зарея погледа си между двамата. Ако Андин изтегли оръжие отнякъде, трябваше да може да я спре.
-Разбира се, не бих ги разделил от майка им. – Геролд май въобще и не усети, че е стъпил в тресавище. – Братовчедка ми Арелин обаче отдавна е сама и се опасявам, че синът й Хортън не израства правилно без мъжка ръка в дома. Какво ще кажете да направим Хортън заложник на брачен договор с племенницата ви? – С един удар – два заека. Геролд изглежда не беше никак глупав. – Разбира се, той ще отиде в Зимен хребет, където има мъже, които да го научат как да стане човек. Няма да се превърне в железен мъж, но по-добре така, отколкото да е мамино синче.
-А този Хортън – Карт дръпна ръката си от меча. Този план звучеше приемливо, и, до голяма степен, беше в полза на Севера. – съвсем случайно е основният ви конкурент за трона.
-Правя го за доброто на момчето. – Да, сигурно. – А и така вие ще помогнете на мен, а аз на вас. Като най-близкия му мъжки родственик все пак съм попечител на Хортън. Ако се съгласите на условията ми, бих желал да получа чеиза на годеницата му по-рано. А аз ще ви се отплатя, когато бракът стане факт.
Значи така… Освен всичко останало, Геролд щеше да се опита да вземе заем. Прикрит под формата на чеиз, но… заем. Всъщност, мисълта беше успокояваща. Все пак, железният мъж всъщност беше доста умел играч. Андин вече беше напълно спокойна. Не посегна за меча на Карт, не се навъси. Изглежда вече нямаше да има нужда от гарант.
-И смятате, че братовчедка Ви Арелин просто така ще се съгласи да изпратите сина ѝ като заложник при нас, дори и ако евентуално се съгласим на този брак? И за какъв чеиз става дума? Защото е доста широко понятие. Дамата, която Ви придружава би предложила да Ви предадем целия Север като такъв, предполагам, но какво имате точно в предвид? Злато, земи ... ? – Сега вече принцесата вероятно се опитваше да подведе Геролд. Надали беше чак толкова невинна, че да не прозре плановете му.
-О, може и да си поплаче, когато синът й я напусне, но всичко е в името на момчето, разбирате. Имам дълг спрямо него, като негов попечител. И ще защитя момчето, с всички нужни средства. – С кръв, разбира се. – Колкото до чеиза... злато. Или неща, които лесно могат да бъдат превърнати в такова. Не земи. Не можеш да спечелиш кралски събор без дарове, а аз съм не съм богат, принцесо. Когато младите се вземат, щом племенницата ви и Хортън са на подходяща възраст, аз, като настойник на момчето, ще поднеса дарове на бащата. – И щеше да го стори. Беше честен човек… по много странен начин, но беше честен.
-Затова ли не щеше да приказваш с него – промърмори Гвин, сякаш току-що си беше дала сметка за плана на сина си.
-Брат ви нямаше да може да оцени това предложение хладнокръвно. – Тук беше прав. Теон вероятно щеше да се опита да го убие. – А ако съм се надявал да ви измамя някак, заради това, че сте жена, - Геролд се поклони галантно. Сигурно момичетата го харесваха. Само че Андин отдавна не беше момиче. – жестоко съм се излъгал.
-Знайте, че една майка може да е много опасна щом става дума за детето ѝ, сир. Но това вероятно вече го знаете – Андин се обърна леко към Гвин. Да, прилепът беше опасен, когато ставаше въпрос за Геролд. Опасен за враговете му и още повече – за самия него. – Или тепърва Ви предстои да го научите по трудния начин. Предложението Ви е разумно, наистина, но възможно ли е да получите окончателния ми отговор ... утре по същото време, да речем? Трябва да помисля над подробностите, сам разбирате защо.
Трябваше да сервира новините на Теон по-скоро. Нямаше да му хареса, разбира се, но накрая, след много викове, щеше да се съгласи. Договорът, който Геролд предлагаше, беше твърде добър за откази. Поне Карт така мислеше. Андин му кимна. Време беше да тръгват.
-Беше удоволствие да говорим с вас. – Скагосецът кимна на Геролд. Беше достоен противник. Гвин не я погледна. Прилепът не заслужаваше учтивост. Карт предложи ръка на Андин: - Милейди.
-Ще се радвам на всяка възможност да говорим отново, принцесо. – Усмихваше се така широко, че Карт можеше и да му повярва. – Скагосецо. – Гвин успя да се принуди да кимне. Много, много сковано.
Андин не прие ръката му. Кимна остро на двамата си събеседници и буквално хукна напред. Не беше истинско тичане, но се доближаваше до него по скорост. Карт направи няколко огромни крачки след нея, докато я настигне. Добре, че беше ръстът му, иначе можеше да се наложи той да тича, за да стигне принцесата. Андин се обърна към него, когато оставиха железните далеч зад гърба си. Лицето й беше като буреносен облак. Скагосецът зачака изблика й с интерес. Никога не беше виждал лейди Старк да се гневи толкова очевидно.
-Щях да я удуша тази бабишкера – рече Андин. В неговите уши прозвуча почти като ръмжане. – Нарочно я беше взел, за да ми лази по нервите – и по нервите на Геролд също. Тук принцесата вероятно бе прибързала с преценката. - Знаят за историята ми с Шепърд, затова се опитват да ми изпилят мозъка. Но поне този Пайк изглежда наполовина свестен за железен мъж. Готов е за малко злато да спази обещанието си. – Не беше само злато. Искаше трон. – Интересно ми е какво ще кажат мъжете му за това, ако разберат, че е платил със злато на хората си, а не желязната цена, за да седне на трона. Така или иначе, остава въпросът с Елзбет. Не съм сигурна, че Теон ще бъде очарован от идеята малката му принцеса да бъде сгодена за този Хортън. – Вероятно си спомни за своята собствена съдба, защото на лицето й се разрази буря. – Другите да ги вземат заедно с всичките им острови и желязо.
Карт си пое дълбоко дъх. Не беше очаквал такъв изблик. Не, не беше. Ледената принцеса май имаше нещо остро и бодливо под бронята си. Тежко му и горко на глупака, който Вларис Старк предложеше да се ожени за нея… Момент. Смръщи се. Ако си спомняше думите на краля… Не, нека не мисли по тази тема сега. Нещо по-безопасно.
-Момичето поне ще остане у дома. – Но това не беше достатъчно, разбира се. – Не бих искал да я видя омъжена за някой от потеклото на железните мъже, но това е решение предимно на Теон. – Щеше да е добре коронният принц да приеме, разбира се, но вероятно щеше да вземе решението като баща, а не като бъдещ крал. – А и виждам причини да се съгласим. Момчето все още е младо, може да стане повече северняк от Мандърли, да речем. Колкото до желязната цена, милейди, Геролд ще плати и нея. – Не можа да се сдържи да не подкачи Андин за онзи момент, когато се беше направила на глупачка. – Или мислите, че просто ще попита мило, преди да измъкне Хортън от ръцете на братовчедка си?
-Не се съмнявам, че се наложи да накара горката женица за попищи и поплаче, но това си е негова грижа. – Сякаш въобще не беше забелязала начина, по който Карт направи коментара си. – И разбира се, че ще плати желязната цена. Ако не го направи, то никой от тях няма да го подкрепи. Вероятно това ще е тя - че е взел златото на Севера ще му донесе немалко недоволство и главоболия, което ще се наложи да заглади със силата на меча си. – Андин спря внезапно. За момент почти изглеждаше, сякаш ще прехапе устни. – Магнарю, не това е проблемът ни сега. Теон ... той няма да даде Елзбет просто така, дори и да остане да живее под нашия покрив.
Да, щеше да крещи, да заплашва, вероятно после, насаме, можеше и да се напие. Но, в крайна сметка, щеше да направи онова, което беше добро за кралството.
-Това решение е негово, в крайна сметка... – изтъкна очевидното, за да не се налага да споделя мнението си. – Искате ли да ви придружа, когато поднасяте новините, милейди, или предпочитате да сте сама? – Длъжен беше да предложи. А и не искаше да оставя Теон сам в такъв момент. Двамата бяха приятели. От един друг живот, но… приятели.
-Би било неуважително ако влезете с мен, магнарю, но като негов приятел от дете ще можете да му окажете някакво влияние. Колкото и неправилно да изглежда. – Андин въздъхна. Изглеждаше малка, в този момент, почти ранима. Странна илюзия. –Изчакайте аз да приключа разговора си с него и тогава ... бихте ли могъл да ... ?
…Да накарате Теон да предаде дъщеря си в името на Севера. Да повтори грешката на Валарис… Може би. Андин не можеше да го изрече. Не и със своята история. Не и с представата си за чест. Карт вероятно също не би могъл да го изрече. Колко струваше мира в кралството? Бъдещето на Елзбет? Повече? Бяха правили и по-ужасни неща в името на Севера. Това обаче не ги правеше по-добри хора. Или по-горди. Не беше деяние, достойно за северняк, може би. Но… В името на мира и в името на жените и децата на земите им, щяха да се съгласят. И боговете да са им на помощ.
Не намери за нужно да отговаря. И без това не можеше да изрази както трябва мислите си. Затова предпочете да замълчи, докато двамата с Андин бавно крачеха към залеза, всеки обвит дебело в наметалото на собствените си мрачни мисли.

Постът е изработен в съвместна работа с wither и Андин.

Северняците се отдалечаваха и можех най-сетне да си отдъхна. Беше сработило. Никога преди не бях преговарял, без да съм опрял брадвата си в нечие гърло – това беше работа за други хора. Първият път обаче беше изненадващо безболезнен. Приятен даже. На моменти почти бях отписал преговорите. Но само на моменти. В крайна сметка някак успях да ги измъкна и не можах да не се почувствам поне малко горд. За жалост, майка ми, както винаги, не ме остави дълго:
-Добре го изигра – промърмори Гвин. – Отърваваш се от малкото лайненце, взимаш златце, и нищо не им дължиш.
Усетих, че усмивката се смъква от лицето ми. Имах се за честен човек – донякъде, а собствената ми майка току-що ме беше оприличила на лъжец. И тя също беше права… донякъде. Исках да се „отърва” от Хортън Дръм. Но не заради трона. Момчето щеше да пострада, независимо кой седнеше на престола. Дори и то да го заемеше. Майка му беше отвратителна жена и той беше израснал в нейния дом, под нейния контрол. Не бе станал истински мъж и вероятно никога нямаше да стане, особено под контрола на . При това положение най-добре за него щеше да е поне да може да върви с изправен гръб. А северът можеше да го научи поне на това – да не се превива пред враговете си. За момчето щеше да е добре да го спасят от собствената му майка. А ако това съвпадаше с интересите на моята майка, още по-добре. Все още не бях сигурен искам ли трона, но бях предпочел да взема нужните мерки, за да имам шанс за него.
Колкото до другото…
-Няма да наруша договра, майко. – Все още гледах гърбовете на северняците. Да измамя тези двамата щеше да е като да си спечеля смъртни врагове. – Ако се съгласят, разбира се. Не искам война със Севера. А и бях честен за Хортън.
-Казахме, че няма да се лъжем – веднага ме сряза Гвин.
Не лъжех. Но пък и пред северняците не бях честен, всъщност. Не лъжех себе си, но никой не смееше да ми повярва, че наистина ми пука за Хортън. Е, така да бъде. Щом Гвин искаше да вярва, че съм такъв, щях да изиграя ролята на лъжец. За малко.
-Е, донякъде. – Не я гледах в очите. – Баща му наистина почина отдавна.
Арелин Хоар се разпореждаше в крепостта си и на целия остров откакто мъжът й умря. Тя беше най-опасната жена на островите. Едно момче не трябваше да бъде отглеждано от жена. Освен ако не е като Гвин. А Арелин никога не беше плавала наравно с екипажа. Оръжието й не беше брадва, а кама. Плащаше златната цена, а се опитваше да е наравно с мъжете. Не, Хортън трябваше да бъде измъкнат от ноктите й, независимо кой седнеше на трона.
А северняците? Щяха ли да приемат? Бях скалъпил плана си в последния момент. Да призная, беше чист късмет, че открих информация за дъщерята на коронния принц на Севера. Не знаех абсолютно нищо на нея, освен че е хубаво, малко момиче. Даже не знаех каква точно е възрастта й. Все неща, които чакаха само мен.
В една палатка кралят ми, моят чичо, умираше. А аз, заедно със сестра му плетях мрежа как да взема кралството след смъртта му. Кога бях се превърнал в това? Не ми харесваше тази работа. Но нямах друг избор. Когато си в моята позиция, или играеш играта на тронове, или ще умреш. Съдбата ми, моята, на дома ми, а може би и на кралството, зависеше от мен. Не го бях избрал, но щях да се постарая да посрещна трудностите като истински железен човек.

Четвърти турнирен ден, малко преди обяд, по време на мелето.

Превъртя се на бедро и легна по гръб. Имаше нужда от това. След вчера имаше нужда да лежи цял ден. До полунощ беше „утешавал“ Теон. Утешаването включваше литри алкохол. Чувстваше се изстискан. Откакто бяха дошли на проклетия турнир не си беше почивал както трябва. Винаги имаше някаква криза. Е, сега всичко беше наред. Щеше да почине. Да поспи. Може би да стане по обяд. И нямаше да тренира. Турнирът свършваше днес. Утре, надяваше се, вече щяха да са тръгнали за Гарваново дърво. Нямаше търпение да се върне у дома.
Лежеше на постелята си, разперил широко ръце. Не можеше да заспи. Отвън беше голяма шумотевица. Лагерът жужеше. Денят на мелето. Хора се избиваха за забавлението на други хора. Не разбираше представата им за чест, нито за смелост. Да отидеш на ненужна смърт не беше нито смело, нито величествено. Беше глупаво.
И, по-важното, пречеше му да спи.
Пак се завъртя на бедро, с гръб към по-голямата шумотевица. Поне не го болеше глава. Горкият Теон. Трябваше да стои на трибуните, след като се беше наквасил добре. Сигурно главата му кънтеше като ковашки дюкян.
-Карт!
Изруга. Гласът май беше на Невестулката. Беше им казал да не го притесняват, освен ако не е въпрос на живот и смърт. Боговете да са му на помощ, нещо пак се беше объркало.
-Какво?!
Грозната глава на Невестулката се подаде през входа палатката му. Човекът му се огледа учудено и му кимна.
-Виждал ли си Хелман?
-Младият Блакууд? – Карт си пое дълбоко дъх, докато прехвърляше миналия ден през ума си. – За последно го мярнах край лагерния огън миналата нощ. Май беше с момиче. Не посмях да се меся. Изглеждаха доста усамотени.
-Аха. – Невестулката кимна. – Това. Мога да обясня нещата, но имаме по-спешен проблем.
-Така и предполагах. – Седна в постелята си и леката завивка едва не се свлече от слабините му. Спеше гол, толкова на юг. – Е, говори, преди да съм се ядосал.
-А, дреболия. С момчетата мислехме, че ще искаш да знаеш, че Хелман е отишъл на мелето.
-Да гледа? – Въпросът беше автоматичен. Ненужен. Разбира се, че не.
Глупак! Та той едва държеше меч, а беше отишъл на проклетото меле! Щеше да умре. Карт не знаеше как точно ще стане, но повереникът му някак щеше да успее да се убие. Момчето, което трябваше да се пази. Шибан идиот!
-Приемат ли още нови бойци?
-Може да се уреди. – Ронел се ухили.
-Добре. Донесете шлема и плетената ризница. Ще се правя на глупак.

Звуците го заляха отвсякъде. Тътен на метал в метал. Копита, удрящи о земята. Викове, крясъци, писъци. Всичко, което можеше да издава някакъв звук го правеше. Можеше да предположи в какъв ад е Теон. Но не това му беше работата. Трябваше да открие Хелман. Преди повереникът му да се убие.
Турнирното поле беше пълен хаос. Бяха се разделили на червен и син отбор, маркирани от парчета плат, пришити за нагръдниците. Само че вторите тръби бяха минали и вече беше всеки за себе си. На места имаше малки групи от познати и приятели, които се биеха рамо до рамо с надеждата така да имат по-добър шанс. Навсякъде полето беше изпълнено с биещи се хора.
-Е? – Ерик стоеше до дясното му рамо. – Накъде?
Накъде щеше да отиде, ако беше уплашен и неопитен? Полето не беше напълно равно. Тъли се бяха погрижили да е интересно. В единия край бяха издигнали подобие на руини на замък. В другия имаше малка гора от „дървета“ – дървени колове с шума, налепена по тях и храсталаци, оплетени около „стволовете“ им. По средата бе натрупан песъчлив хълм и на него имаше ниска кула.
-Да започнем от руините! – Посочи към левия край на полето. – И оттам ще тръгнем към гората.
Не се движеха към центъра. Всъщност, вървяха до ръба на загражденията. Там нямаше риск от кавалерия, а и хората се бутаха повече към центъра.
-И това ще е до последния оцелял?
Наоколо сновяха бедняци, наети от Тъли да изкарват ранените от бойното поле. Разбира се, правеха го само с онези, които бяха съвсем наблизо до огражденията. И, естествено, преди това ги пребъркваха добре.
-Ще отнеме доста време, признавам.
При трети тръби всички бяха дължни да отидат на централния хълм и да се бият там, докато само един не стои на краката си. Третите тръби щяха да са малко преди залез слънце.
-Колко са кандидатите?
-Около хиляда – отвърна Ронел Невестулката.
Карт прокле. Хиляда души можеха да се бият до полунощ. Той самият беше дошъл с всичките си мъже. Всички бяха тук, от Ерик до Бóрис. Ако се наложеше да се бие срещу тях?
-Рицар – изврещя Донал и вдигна лъка си.
Към тях се носеше побеснял брониран мъж. На кон. Вероятно беше помислил единадесетте пешаци за лесна цел. Още повече, че те не носеха рицарски символи. Единадесет глупаци, тръгнали да играят на война. Само че го чакаше лоша изненада.
-Копия!
Донал вече пускаше стрели по бронираната фигура. Не че щеше да има полза. Затъпените стрели най-много да го раздразнят. Лирек, Дерк и Натин пристъпиха напред и подготвиха копията си. Трима копеиносци. Никаква опасност за конник, нали? Рицарят свали меча си. Пиката отдавна беше загубил. Имаше рога на шлема и изглеждаше доста хубав.
-Сребърна луна, че ще го поваля с един удар – обади се Дерк.
-Аз ще го сваля и ще взема луната ти. – Лирек се озъби в отговор. – Детето ми има нужда от нови дрехи.
Натин не каза нищо. Той беше от блатните хора и копието му беше странно, като тризъбец. Жабарско копие. Тримата тръгнаха към рицаря. Мъжът се сащиса. Нападаха го? Смушка коня си и се втурна към тях, размахвайки меча си като идиот. Натин остана точно срещу него, а Лирек и Дерк отстъпиха, наляво и надясно. Връхлиташе. Копието на Лирек полетя и удари коня му право в окото. Дестериерът изцвили бясно и започна да пада. Дерк скочи на земята под меча на ездача. Лирек имаше по-добър късмет и насочи копието си изкусно. Удари рицаря право в шлема и металът иззвънтя.
Конят рухна с ездача върху себе си. Окото му го нямаше. Просто не беше там. Копието наистина беше затъпено, но пак можеше да извади окото. Рицарят се бе привел под странен ъгъл. Още дишаше, но краката му като че ли бяха счупени. Шлемът му бе паднал и разкриваше младежо лице. Беше русоляво момче, на няма и двадесет години, както го гледаше Карт.
-Ще поделя луната си с теб, Натин. – Лирек се беше ухилил. Провери тялото. – Още е жив.
-Един да остане. – Карт махна към руините. – Да се погрижи за него и да му вземе откуп. Останалите след мен.
Сега бяха десетима. Щяха да намалеят и повече. Нямаше илюзии, че всички щяха да се задържат на краката си до края на деня.

Руините бяха мрежа от проклети капани. Не го разбра, докато подът не се срути под краката им поде един дървен навес. Там Натин си счупи крака и се наложи да го изнесат. По пътя свалиха още десетина души. Биеха се заедно срещу отделни врагове и затова нямаха проблеми. Въпреки това Бóрис беше получил аркада. Настояваше да се бие, разбира се. Заради брат си. Сега вече бяха деветима.
-Тук май го няма. – Ерик изпълзя от поредната дупка. Имаше десетки тунели и ями, които да затрудняват състезателите. – Не видях никъде ранени като него. Съдрах се да викам „Хелман“.
Бяха се укрепили във входа към един тунел. Никой не държеше да ги напада, но пред очите им се биеха двама тежко въоръжени противници. Карт гледаше с погнуса. Единият беше повален и се виеше като змиорка по земята, докато другият го налагаше с чука си и врещеше: „Предай се“.
-Добре. – Карт въздъхна. – Към…
Внезапно на двамата бойци налетя друга, по голяма група. Бяха леко въоръжени, една дузина мъже. Носеха дълги копия и лъкове. Прокле звучно. Познаваше ги. Двама от тях заковаха онзи с чука за земята, а един стъпи на гърдите на поваления по-рано.
-Дорнци – изсъска Ронел.
-Северянци. – Мъжът начело на тълпата издигна в поздрав копието си.
Рицарят на чело на дорнците беше Едард Мартел, от Мартел от Лимонова горичка, далечен роднина на сегашния принц на Дорн. Зад него стоеше сир Ноар, един от известните рицари в служба на принца. Останалите в групата също бяха благородници и помазани воини. Всъщност, от дорнската група, дошла на турнира липсваха само Едрик Дейн, самата Нимерия Мартел и Далин Черната змия. И самият принц на Дорн, разбира се.
-Е? – Ерик кимна към дорнците. – Сега какво?
-Тези тук убиха Томен Редвин. – Карт изтегли меча си. – Техните господари го убиха.
-Ще танцуваме ли? – Едард Мартел се ухили широко и зае предизвикателна поза.
Карт изрева в отговор. Досега не беше влизал в бой. Време беше да пробва стоманата. Деветимата се изспиаха през тесния отвор. Дорнците бяха повече, но четирима от тях още се занимаваха с рицарите, които издебнаха. Копието на Мартел полетя към лицето му. Карт вдигна меча си и го подхвана, насочвайки го безвредно нагоре. Зарови юмрука си в лицето на сащисания рицар. Едард залитна и падна в редовете на хората си. Мигом пред северняците се изправи стена от копия. Тъпи копия. Ужасна идея, да носиш затъпено копие. Урс налетя на редицата на дорнците. Те го удариха няколко пъти, но със същия успех можеха да го нападат с голи ръце. Бесният северняк развъртя меча си между тях и дорнците се пръснаха като пилци. Едард още се опитваше да стане. Пълзеше назад, опипвайки земята за копие. Пръстите му обивха една дръжка…
-Не – изрева Карт, и заби ботуша си под брадичката на Мартел.
Нечие копие се заби в рамото му, докато Едард храчеше кръв и зъби в краката му. Лоша идея. Обърна се и получи ново ужилване, в крака. Сир Ноар. Засили се срещу него и отнесе още няколко удара. Само че нямаше намерение да спира, въпреки това. Помете защитата му, влезе близко и го халоса с всички сили по лицето. Май му счупи носа. Хубаво. Дорнецът изпищя като момиченце и падна по задник на земята. Огледа се. Около тях хората му бързо се оправяха с останалите дорнци.
-Идиоти – отбеляза Ерик и счупи едно копие на коляното си.
Копието те пазеше със заплахата, че ако противника нападне, ще се набоде. Затъпеното копие беше почти безполезно срещу брониран враг, на който не му пукаше какво ще стане.
-Жертви?
-Карт! – Беше Урс.
Северянкът лежеше на земята. Дивото му нападение, което пръсна дорнците не беше минало ненаказано. Огромният войн се държеше отстрани. Въпреки , че явно го болеше, се хилеше като идиот.
-Май пукнах ребро. Тея проклетници мушкат здраво.
-Ще го изнеса. – Братът на Урс веднага се зае да оглежда родственика си.
-От техните? – Карт огледа земята. Десет доренца лежаха в пръстта. Някои от тях скимтяха от болка, но повечето, изглежда, бяха в безсъзнание.
-Двама от стрелците се разкараха. – Ерик посочи на юг. – Сигурно са се попикали от страх. Имаме…
-Трима са в съзнание и шават – обади се Ронел. – И още един, на земята.
-Победихте – изфъфли Едард Мартел. – Поздравления. – Държеше няколко кървави зъба в ръкавицата си.
Карт не му обърна внимание. Трябваше да остави поне двама, за да наглеждат дорнците. Не искаше някой да ги ограби до шушка или да им пререже гърлата заради него. Щеше да отнеме много време да ги изнесат.
-Ерик, Морс, Стерт, Дерк. – Карт се обърна към хълма с кулата в центъра на полето. – С мен. Останалите, оставям ви под командването на Ронел. Погрижете са за дорнците и изнесете Урс оттук.
-Ти си почтен мъж, Карт – обади се Едард Мартел.
-Не го правя зради теб. – Прибра меча си и махна към кулата. – След мен.

Острието му жужеше в горещината. Още един от нападателите падна пред него. Зад гърба му Морс лежеше и пъшкаше тежко. Ръката му бе привита под странна форма. Стерт се беше надвесил над него и го преглеждаше.
Ерик зарови брадвата си в главата на един от нападателите и костта се предаде. Чу се грозно изхрущяване, като от разбира бъчва, и мъжът падна на земята. Скагосецът прокле. Още един. Вече бяха убили трима. Затъпените оръжия не бяха много по-безопасни от острите.
Пое меча на човека пред себе си, извъртя го и го заключи под мишницата си. Удари го в лицето. Веднъж, дваж, три пъти. Мъжът се стовари в пръстта и изпусна оръжието си. Карт го удари още един път със своя меч, хвърли оръжието си на земята и взе неговото. Острието му се беше нащърбило, а онзи вече нямаше да има нужда от своето.
-Предавам се – междувременно Дерк беше седнал връз гърдите на един от падналите врагове и го налагаше немилостиво по главата. – Предавам се!
-Стига. – Карт въздъхна и изтри потта от очите си. Онзи изхърка облекчено. – Останаха ли други?
Тримата се огледаха. Хълмът беше чист, поне от тази страна на кулата. От другата страна се чуваше трясък на метал в метал. Слънцето отдавна беше преминало зенита си и клонеше на запад.
-Никакви следи и от Хелман – отбеляза Ерик.
-Ами ако се е отказал и се е махнал? – Дерк все още стоеше върху поваления враг, който скитмеше изпод него.
-Той е твърдоглав глупак – заяви Карт. – Няма да се махне.
-Може ли малко внимание, обсеници такива – обади се Морс. – Ръката ми… шибаната ми ръка!
-Я не дръж такъв тон на родственика ми. – Стерт изгледа ядосано пациента си. – Ти сам си си виновен. Какво си мислеше, че ще спреш боен чук с малкото си щитче?
-Я млъкни, кравар такъв. – Възрастният мъж нямаше никакво намерение да е почтителен.
Карт коленичи до него. Раната не беше толкова лоша. Беше виждал счупвания, при които костта излиза през плътта. Това беше чисто. Щеше да се оправи. Помогна на Морс да се изправи и му показа загражденията.
-Оттук и навън. – Кимна на Стерт. – Иди с него.
-С толкова хора няма да можем да претърсим и гората – напомни Ерик.
-Да върви по дяволите гората. – Карт огледа полето. Бойците бяха намалели драстично. – Ако Хелман още е на краката си скоро ще тръгне към кулата. Ще го чакаме тук. Дерк. – Младежът вдигна глава. – Изтичай до руините и им кажи да се разкарат оттам, с все дорнците. Не ми се рискува повече.
-Няма ли да ви трябвам повече тук? – Той кимна към кулата. – Когато надуят тръбите…
-Тук ще стане кланница. – Карт си пое дълбоко дъх. – Знам. Отивай!
Дерк се подчини и хукна към руините. Морс също се изправи, проклинайки така здраво, че от устата му се лееше слюнка като река. Стерт обаче започна да го извежда, тихо и внимателно. Беше достатъчно спокоен, за да изтърпи стария мърморко. Двамата с Ерик останаха сами.
-Да огледаме кулата – предложи лейтенантът му.
Карт огледа кулата. Беше груба дървена конструкция, на два етажа, и сигурно можеше да се излиза на покрива. Оттам зловещо висеше нечии крак. На дървена плака над входа идиотите от Тъли бяха оформили думите „Кулата на победителите“. На върха имаше знаме, което последният оцелял да развее. Мястото беше добре избрано – по средата на полето, на върха на хълм. Сигурно се виждаше отвсякъде.
Прозвуча тръба. Карт прокълна. Само това им липсваше сега. Скоро полето щеше да се изпълни с хора, устремили се насам. Посочи към входа на кулата. Влизаха.
Първият етаж беше чистичък. Спретнат. Нямаше валящи се тела, нито счупени оръжия. Само на едно място личеше, че тук е имало битка – по една от стените имаше капчици кръв. От горния етаж обаче се чуваха стонове. Карт се качи пръв по стълбата. Тук нямаше да има място за Ерик да развърти брадвата си.
Горе беше същинска кланица. По стената имаше седем-осем бойци, всичките – мъртви или на ръба. А в центъра, седнал на едно грубо столче, седеше огромен мъж.
-Титос Ланистарк? – Карт го погледна учудено. – Мислех, че те осъдиха.
Русият исполин се засмя с цяло гърло.
-За убийството на брат ми, което не извърших аз, а другият ми шибан брат? – Титос кимна мрачно. – Да. Осъдиха ме. Да вляза в турнира без оръжия, за да докажа, че съм невинен. Теон искаше да ме екзекутира на място, разбира се. Но го убедиха да ме прати тук. Голяма грешка. – Ланистарк се засмя. – Мислеха, че някой ще ме убие.
Карт огледа пода. Някои от жертвите бяха удушени. Един от тях…
-Хелман? – Ерик го беше видял пръв. – Момче, добре ли си?
Възрастният войн коленичи до тялото на южняка. Младият Блакууд изгъргори нещо в отговор. Слава на боговете, жив беше.
-Трескав е – обади се Ерик. Карт побърза към него. Искаше да види какво става. – Кракът му е счупен, и то много зле. И ръката му като че ли се е извадила от рамото.
-А да. – Титос се ухили. – Този.
-Повереник ми е.
-Грешка. – Нещо опасно просветна в очите на Ланистарк. – Той е мой.
Нямаше време за предупреждения. Беше далеч. Титос грабна нещо от един от труповете. Огромна бухалка. Стовари я в гърба на Ерик. Старият войн изрева и падна с лице напред на пода. Карт се спусна напред и забарабани по Титос. Гигантът беше по-едър от него. Приемаше ударите като досадни ужилвания. И все пак отстъпи. Дори не си правеше труда да ги спира. Само махаше с бухалката, в опит да повали Карт. Скагосецът обаче беше по-бърз. Отстъпваше, влизаше в дистанция и се отдалечаваше. Бавно и постепенно притискаше Титос до стената. Все по-близо и по-близо до стълбището.
-Северът ме предаде – изрева Ланистарк. – И ще си платите.
-Грешиш. – Карт тръгна напред.
Замахна с меча си, после го дръпна. Бухалката на Титос прелетя през въздуха и не намери нищо, в което да се удари. Използва прозореца и удари с рамо Ланистарк. Огромният войн залитна и хлътна в стълбището. Размаха ръце комично, сякаш щеше да се хване за нещо невидимо. После изгрухтя и рухна по стълбите. Нещо изхрущя, докато падаше. Титос се просна на пода на първия етаж. Карт отклони погледа си. Главата му се беше извила под неестествен ъгъл. Сякаш гледаше назад, към тила си.
-Карт. – Ерик тъкмо се изправяше със залитане. – Проклетник.
-Няма спор. – Огледа стария войн. – Как си?
-Не съм добре. – Скагосецът разтърси снага. – Всичко ми трепери и нямам сили. Замаян съм… Сътресение? – Карт кимна. Много вероятно.
-А Хелман?
Младежът беше целият в кръв. Ризницата му бе на парчета, а шлемът – смазан наполовина. Ерик поклати глава.
-Не можем да го преместим. Ако не го види маестер, и то скоро, отпиши го.
-Добре. – Карт стисна здраво меча си. – Тогава ще се погрижа помощта да дойде най-напред за него.
-Какво имаш предвид?
-Ще спечеля това меле. – Скагосецът посочи към тъмната стълба, водеща нагоре. – Победителите винаги получават първи грижите на маестер. Ще се уверя, че той е втори.

Не помнеше защо е на това бойно поле. Не помнеше как е дошъл тук. Кога. Нито помнеше кой е. Слънцето умираше в запада, и с него щяха да умрат и много хора. Щеше да спечели.
Той беше накрал момчето да дойде тук. Той му беше казал тези неща. Да си създаде име. Момчето беше глупаво, но той беше още по-глупав. Ако умреше, той щеше да е виновен.
Затова, то нямаше да умре.
Сечеше наляво и надясно, провираше се между мечове и брадви и продължаваше да сече, а мускулите му ревяха от болка. Въпреки това тялото му действаше, в някакъв стар ритуал. Кръвта изтичаше от тялото му. Това нямаше значение. Имаше рани на повече места, отколкото можеше да преброи. И това нямаше значение. Трябваше той да оцелее. И всички останали да паднат. Около него имаше вал от паднали. Ранени и мъртви. Някои още тихичко скимтяха от болка. Някои пълзяха за да се отдалечат от него, с очи, изпълнени с ужас и страхопочитание. Други бяха замлъкнали завинаги. Той стоеше, сякаш беше закован на това място, на метри от входа към кулата.
Нов враг. Поредният. Всички падаха пред него. Пречупваха се. Мечът му падаше върху тях и те крещяха. Щеше да е последният, останал на краката си. Още един писък, и един враг по-малко. Огледа се. Нямаше никой. Тръби. Възможно ли е? Не, не можеше да е победил.
И ето, че не беше. Към него тичаше още някой. Беше блестящ. Блестеше в красивата си, скъпа броня, с лъскавите си оръжия. Но беше и смачкан. И той кървеше, като него. Нямаше значение. Пристъпи към него и мечовете запяха. Стъпка, замах, нова стъпка. Да се свърши. Онзи беше бърз, и силен, но не беше решен. За разлика от Карт. Проби защитата му. Повали го на земята.
-Предавам се. – Изрева онзи.
Спря. Огледа се. Нямаше никого. Той беше последният оцелял. Добре. Посочи към върха на кулата.
-Знамето – пропъшка. Посочи нагоре.
Светът се завъртя около него. Изтъня. Карт прокле. Не трябваше да гледа нагоре. Точно сега…
Тъмнината се спусна над него. Но той беше победил, нали?