Песен за огън и лед
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

+9
Адам Хънтър
Маркъс Градинар
Grue
DODOLION
Карт
GOD OF TERROR
Нимерия
Едрик Дейн
Джеролд Хайтауър
13 posters

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Джеролд Хайтауър Нед Сеп 11, 2011 9:01 pm

Нея нощ спа добре. Събуди се отпочинал и с настроение. Отвън слънцето грееше, лежейки ниско на хоризонта, а над Староград се носеше блаженна тишина. Най-шумните и проклети селяци бяха напуснали, за да гледат турнира. Дори и Цитаделата беше по-пуста от обичайно. Преди години, когато още беше дете и косата му едва почваше да посивява, в подобен ден щеше да си изуе налъмите и да излезе навън, да поброди по пустите, студени коридори и да охлади краката си на хладкия камък. Сега обаче подобни дреболии не му бяха присърце – имаше си работа. Хрониката го чакаше. Неколцина архимайстери отсъстваха и съвета се събираше от дъжд на вятър – нещо, което напълно го задоволяваше. Колкото по-малко приказки, толкова повече история. Разсеяно, както си беше по нощница, отиде до вратата си, отвори я, гордо развявайки полите на късата си дреха пред погледа на сащисан младеж с бръчки на челото като Дорнските планини, взе си чинията със закуската, която му оставяха до входа всеки ден, и се върна в килията си.
Беше горд със зъбите си. Някои старци нямаха ни един. Той не можеше да преброи своите на пръстите на двете си ръце. А и знаеше къде са паднали онези, които е загубил. Повечето бяха в Цитаделата, лежаха си на дъното на сандъка му, но два се валяха някъде в горите около Староград, а един беше забит в мачтата на престаряла галера, която продадоха на Летните острови преди седем години и четиридесет и осем дни.
Сега използва славните си зъби, за да отхапе юнашко парче пролетна ябълка и се настани на писалището си. Погледна подозрително каната с вода. От зеленикава беше почнала да посинява, а това значеше, че вече не може и за миене да я ползва. Трябваше да помоли някой да му донесе нова. Но после. Първо трябваше… Трябваше да опише турнира.
Като пеленаче, преди да открие познанието и да влезе в Цитаделата, се прехласваше по тези неща – по искрящите пики, по пищните, но благочестиви девойки, по верните рицари. Оттогава всичко се бе променило, но все още си спомняше как със затаен дъх гледаше как ратниците на баща му излизат извън градските стени, за да вдигнат турнир. А какви само турнири даваха Хайтауър! Староград, най-големият град във Вестерос и на изток чак до Валирия беше така богат, че можеше да си позволи турнири, пред които днешните бяха само жалки игрички. Странно как не си спомняше наистина добър турнир от времето на онзи, който баща му вдигна за десетия му имен ден, когато се събраха сто рицари. Титлата я взе Дънкан Ниския, противно на всички очаквания. После забягна с леля му. Бе починал преди двадесет години, в битка с Железните мъже при Бейнфорт.
И неусетно, докато славните му зъби предъвкваха отдавна забравеното парче пролетна ябълка в устата му, майстер Джеролд се унесе. Почти можеше да ги види. Пиките, пиките! На стотици, хиляди левги северно от него. Ах, само пак да ги видеше! Да беше млад за четири дни, да беше на Божието око. Можеше да си ги представи, но бе друго да ги види.

Виждаше го.
От изток се надигаше розовопръстата зора и нежно докосваше спящите. Зелените, тихи води на Божието око отразяваха могъществото й блажено, блещукаха в златно и пурпур. От север на изток, с лице към водите на езерото, се издигаше дълга арена, с трибуни около нея. Работниците още се катереха по гигантското й скеле. Беше над триста фута, може би триста и тридесет. Мястото за краля беше от запад, за да е заслонен от слънцето при финалите в късния следобед. Брулени от вятъра, знамената над арената трепереха и подскачаха тъй, че пъстървите върху тях изглеждаха като живи. Имаше и други знамена, макар и малко. От юг се издигаха ръката на Градинарите, пергамента на Пенроуз, слънцето и копието на Мартел. Над източната трибуна се вееше орела на Арин и сложния герб на Дарклин, с щитовете и ромбовете, от Запад бяха лъва и веригите на Хоар. Севера бе самотно заеман само и единствено от тичащото вълчище на Старките.
Можеше да усети и сега тътена на копитата на дестериерите и бойните коне, да види златистите отблясъци на пиките, гордо вдигнати към небесата в смело предизвикателство към слънцето във висините. А когато започнеше мелето – звука на сблъсъци на метал в метал, виковете на болка и на триумф, телата на падналите, покриващи огромната оградена поляна…
А около тях – туптящото сърце на турнира, стотици, хиляди палатки, шатри, дори и временни колиби, със стотици хиляди души в тях. Хора от простолюдието, дошли да гледат, благородници, рицари, крале – и всички там, всички привлечени от чудния магнетизъм на звука на пика, разбиваща се в нечия броня, от тътена на меч, удрящ по нагръдник. Коневръз, продължаващ докъдето ти стига погледа, поляна, така разорана от каруци, фургони, карети, че след туй можеше директно да се използва за посеви…

Съсредоточи се, когато усети, че е спрял да дъвче. Обичаше описването на турнири почти толкова, колкото обожаваше да описва войни в аналите си. Нямаше търпение да приключи закуската и започна да поглъща ябълка след ябълка, прехвърляйки наум какво знаеше. От севера идваха около четиристотин души, от Запада и Предела – цяла армия. Дорн беше заделил само двеста мъже, но много от тях бяха рицари, между които и Едард Мартел, далечният братовчед, копеле от линията на пра-пра-дядото на сегашния принц на Дорн. Трябваше да оправи и родословните дървета. От изтока се задаваше тежка процесия, водена от близнаците Арин, почти целия кралски двор на Дъскъндейл се бе пренесъл на речните земи. Но най-голямото чудо бяха Железните мъже. Дори и историята не помнеше откога Вестерос не беше виждал поклонник на Удавения бог на турнир.
Богове, а валирианците? Как можеше да ги забрави и за миг? Таргариен, които бяха обещали да дойдат, макар и още да не бяха там по последни сведения? Едва не се задави от ужас, че ги бе забравил за момент. Сетне трескаво преглътна последното парче ябълка и се втурна към сандъка, на който лежеше хрониката му. Да пише, да пише! История!
Джеролд Хайтауър
Джеролд Хайтауър
Архивар и хроникьор

Брой мнения : 3
Join date : 18.07.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Неочаквана среща

Писане by Едрик Дейн Нед Сеп 11, 2011 10:18 pm

Едрик наистина не знаеше какво прави тук. Божието Око не беше по вкуса му. По спомените му от часовете прекарани с майстер Джейдор в изучаване на географията на Вестерос тук управляваха някакви петнисити мрени или сьомги. Това сякаш не звучеше много правилно. Но Едрик не се замисли дълго над това. Единственото, което имаше значение бе, че родителите му се надсмиваха над тях и ги смятаха за варвари, а това го караше да даде шанс на дома Тъли. Може би тук щеше да види мечтата си изпълнена.
Всичко наоколо беше зелено. Дървета се изпречваха на жадния му за нови гледки поглед. Където и да се обърнеше бе едно и също - храсти, трева, дървета, зелено. Гледката беше странна за него, толкова различна от пустините на Дорн, из които беше скитал послдните 10 години. На златните кадифени морета се противопоставяха зелените копринени океани. Той силно се надяваше, че тук не само природата се различава от родните му земи.
Малко по-напред на пътя той видя староприемница и пришпори коня си. Беше яздил цяла нош и сега, когато слънцето галеше земята с утринните си лъчи, той започна да усеща умората. Мисълта за топла закуска, накара стомаха му да покаже своето съгласие с идеята. Не би отказал и легло, а може би и компанията на няколко красиви дами. Да, идеята изглеждаше все по-примамлива и когато стигна вратата, той с лекота скочи от седлото и завърза коня си в конюшната. Прекарвайки пръсти през косата си, той пристъпи уверено към вратата.
Вътре беше задушно и се усещаше неприятната миризма на застояло. През процепа на завесите преминаваха няколко загубени лъчи светлина. Малки прашинки танцуваха своя вълшебен танц в тях. На бара стоеше гостилничаря, който подреждаше купите с зловонно миришеща течност, очевидно закуската, или някакво бегло подобие на такава. Единствения друг посетител беше се завил в пелерината си и клюмаше над празна чиния.
Но Едрик не видя нищо от това. Погледа му бе прикован от дамата, която слизаше по стълбите, носейки кош пълен с дрехи. Тя беше ниска, с едри бедра и шедра гръд. Кожата и беше бяла, косите черни. Облечена в сива парцалива рокля, никой не би си и помислил, че в тялото й има и капка аристократична кръв. Захвърляйки сабята си на един стол, той направи няколко големи крачки и се озова точно пред нея. Взе коша от ръцете й и с най-чаровната си усмивка и заяви:
- Скъпа лейди, оставете този кош настрани и кажете на вашия покорен слуга какво може да стори за Вас! – без да й остави и миг, за да отговори, той продължи – Настоявам да се присъедините към мен за закуска! Вашето присъствие озарява тази стая и за мен би било чест, ако ми подарите една усмивка от устните Ви с цвят на рози!
Жената го гледаше объркано, но след няколко секунди бледа руменина пробягна по бузите й. Без да знае какво да отвърне, тя се усмихна срамежливо. Нямайки нужда от нищо повече Едрик остави коша настрани и обгърна талията и с ръка и я поведе към една от масите. Без да отделя очи от нея, той се провикна на гостилничаря.
- Добри ми човече, донесете ми две порции от тази благоуханна закуска и ако намериш роза, която да се хареса на дамата, ще ти платя двойно! – обръщайки си към нея , той добави – Но дори и най-прекрасната роза не би могла да се сравнява с красотата ти, принцесо моя!

...

Когато Едрик излезе от гостилницата с усмивка на уста, слънцето вече грееше много ярко. С песен на уста, той се качи на коня и го пришпори напред.
- Нищо не може да се сравни с красотата на моята Роуз!
Едрик Дейн
Едрик Дейн
Ройнар

Брой мнения : 3
Join date : 09.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Неочаквана среща

Писане by Нимерия Нед Сеп 11, 2011 11:11 pm

Лъч светлина успя да проникне през един процеп и сладкият сън приключи. Първата ѝ мисъл беше как не иска да оставя пухените завивки и да се сблъска с това, което щеше да донесе днешния ден. Но с бягство не ставаше. Или се изправяш пред живота, или бягаш цял живот от него.
Днес трябваше да се облече представително. Всеки един, който щеше да срещне трябваше да се преклони пред красотата ѝ или поне на това се опитваше да я научи септата по време на грандиозни събирания, когато беше млада, прекалено млада девойка.
Костюмът, който щеше да носи днес беше приготвен и прилежно сгънат върху един дънер до масата, използван като поставка. Тънък ленен панталон с пясъчен цвят, грациозно пасваше на краката ѝ. Къса прилепнала блуза от същата материя, прикриваща единствено гърдите ѝ, със слънцето на Дорн и неговото копие идваше като комплект. Наметало от пясъчна коприна гладко прилепна на раменете ѝ.
След като се облече, грижливо привърза предните кичури на черната си като нощ коса назад с червена връвчица и ги стегна така че да не помръдват. Покри врата си със златна верижка, която криволичеше във формата на малки слънца и като паяжина прилепна по кожата ѝ. Устните си подсили с червен цвят, а тялото си докосна на няколко места с ухание на цитрусови плодове.
Взе две-три смокини от купата и отхапа от сочния плод, докато напускаше покоите си. На вратата се спря да вземе камата и я прикачи на колана си. Мечът остави за по-късно, не искаше да й тежи. Лъкът остана да лежи до леглото. Едва ли щеше да ѝ потрябва сред толкова мъже, а пък ако някой решеше да я закача с удоволствие щеше да нанесе един юмрук в лицето или слабините. Или да остави някой друг кървав белег. Да не забравяме мъжете ѝ, които бяха все наоколо.

Божието око. Слънцето беше още свежо, но докосваше зелената вода на голямото езеро и играеше своите номера със светлина. Вятърът раздвижваше повърхността, но явно повече му харесваше играта с листата на дърветата.
Дорнци бяха завзели доволно обширна територия и знамето им гордо се вееше. За миг Ним се наслади на гледката му. Мъжете на баща ѝ вече се бяха събудили и се занимаваха с довършителните щрихи на укрепването на лагера или пък приготвяха закуска. Нейните хора я привикаха да сподели плодовете и месото, което имаха, но Ним вежливо им отказа. Но им обеща, че ще се върне за чашата вино.
Наоколо имаше прекалено много хора, лагери, знамена и какво ли не. Наблизо имаше и хан, така че избора беше голям. Но едва ли една принцеса можеше да намери нещо интересно толкова рано в един хан.
Ала пък видя няколко знамена, които привлякоха интереса. В страни от дорнците знамето на Старк се полюшваше. Тогава едно име изникна в главата ѝ. Име, което отдавна не беше изричала. Щеше да провери дали можеше да поправи това.
Тъли бяха на челно място и имаха най-обширно завзетото място. И нищо чудно. Нали тяхна работа беше случващото се тук. Ала това, което успя да разбере бе, че Железните мъже бяха най-многобройни. Изненада се. Явно всички бяха решили да присъстват на участието на крал Хоар. Щеше да бъде зрелище, но Нимерия не можеше да знае това. Не и още.
Интересуваше се дали Таргариен са пристигнали, но никъде не ги видя. Явно искаха както обикновено да са последни и драматично да обявят присъствието си.

Всички започваха малко по малко да се размърдват. Кучета лаеха, коне цвилеха. Някакви ранобудни деца тичаха със съдове пълни с вода и си викаха едно на друго. Слугини, толкова много слугини, шетаха насам-натам и бързи като вятъра вършеха това, което трябваше да вършат.
Нимерия Мартел стигна до арената, определена за различните кръгове от турнира. Още едно зрелищно място и постройка. Скоро самата тя щеше да бъде там и да приготвя стрелите си. Това беше дисциплината, която бе избрала и в която смяташе да победи. Специално работи по стрелите си два дни. Едва ли имаше толкова добър стрелец като нея, без значение други кандидати, но знаеш ли? Винаги се появяваше някой който да оспорва победата ти. Просто така, за да не ти е скучно.

- О, красиво привидение в този ден… кажи ми, че не сънувам и ти си истинска, богиньо с черна коса и толкова изкусително тяло. - Някой се беше появил зад гърба ѝ и точно се обръщаше да му предложи да върви при седемте богове, когато лицето я прикова на място. Лице, което не беше виждала почти десет години.
- Едрик?!
- Нимерия?!



Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by GOD OF TERROR Пон Сеп 12, 2011 12:03 pm

Денят беше още в началото си , но вече се чуваше глъчка. Може би , защото турнира започваше днес и първи бяха пиките. Кой не се дивеше на рицари , които взаимно се събарят? Поне не и аз. Беше достатъчно травмиращо , че Тирис щеше да се разрови навсякъде за информация , около мен. И като добавка , Крал Ланистър тъкмо пристигна със своите войничета. Положението щеше да е още по-зле , ако Градинарите пристигнеха. Какво щеше да им обяснява. Как е отпрашил , без да ги посрешне. Просто беше пълна излъгация. Но сега това нямаше значение. Трябваше да се наяде хубаво. И да се напие хубаво. Дорнското вино не му понасяше много. И така той се запъти към едно ханче.
Всъщност турнира при Божието око , беше много впечатляващ. Много повече , отколкото отначало смятах. И Тъли , като правещи турнира , бяха заграбили най-много земя до Божието око. Старките също бяха превзели сравнително голямо количество земя. Таргариените ги нямаше никакви , а Ланистърите току що бяха пристигнали. Според слуховете и Дарклин скоро щяха да са тук. Но никаква вест от Предела. Може би стареца нямаше да идва. И щеше да пропусне Таргариените. Това си беше чисто прецакване. Но такива мисли не ме притесняваха в момента. Щом Ланистърите изкараха полза от събитията в Староград , тогава кой друг? Това не търпеше отлагане. Храната и напиването щеше да почака.
Като за начало , трябваше да направя проучване при Старките. Не че щеше да има полза , но все пак … С бърза крачка се запътих натам. Ако не ме познаеха , щеше да е за мое добро. Разкарването беше лесно , защото абсолютно всички се бяха изгубили из палатките. И това не правеше изключение тук. Един дорнец беше завързал разговор с пръв човек. Подадох ухо да чуя за какво си говорят и думитее крайно ме задоволиха:
-Знаеш ли , че в Староград е имало пожар? – каза дорнеца , а първия човек поклати глава.
-Никога не ни е интересувало какво става на юг от Речните земи. Защото обикновено там са дребните интриганти. А Краля на Севера не го интересуват ъбитията там. Затова слуховете не са се разпространили чак до Зимен Хребет . –заради тези думи камък ми падна от сърцето. Краля Старк държеше лордовете си в желязна ръкавица и щом той не знаеше за това , значи всичките му знаменосци също не подозираха. Или не ги интересуваше. В тази ситуация разликата беше малка. Но щом Старк не знаеха , от присъстващите остана да проверя само Тъли. При Ланистърите нямах работа. Не исках проблеми с тях. Поне не още.
Тъкмо се запътвах към палатките на Тъли , когато съзрях знаме в далечината. Беше твърде далеч и не можах да го разпозная първоначално , но се молех да са Дарклин. Или Таргариен. Но късмета ми изневери. Знамето беше на Градинарите. А това не можеше да значи нищо добро. За мен.
И тъкмо да изчезна , когато нещо ме дръпна в една палатка. В началото не я познах , но спомените ми скоро се опресниха.
-Церсей! – извиках от изненада , само за да получа един шамар. Какво правеше Церсей тук?И защо ме беше набутала в тази чужда палатка?
-Млъкни , глупако. Искаш всички да разберат , че си тук ли? – Церсей беше видимо ядосана , което не беше в неин стил. Обикновено аз бях ядосания.
-Какво те води насам , мила сестрице? И получи ли писмото ми? – Церсей ме погледна миловидно и ме целуна. Тогава възникна нов проблем. Как да обясня на полу-сестра си , която ми е любовница , че съм женен мъж? Трагедия!
-Не знам за какво писмо ми говориш , но това няма значение в момента. – Уф! Значи след като не са могли да го разкодират са го унищожили. Проклети Ланистъри. Дявол да ги вземе. Реших да разкажа за приключенията си на Церсей , като внимателно пропуснах интимните моменти и частта с брака. Когато приключих , Церсей ахна и се закле , че ще убие Нимерия. Което беше добре дошло.
-И така , имал си доста приключения , но чуй какво за имам да ти кажа. Рослин Тарли пристигна в Арбор – за момент очите ми станаха две букви „О“ Тъкмо щях да я питам какво прави там , когато тя ме изпревари. – Дойде да иска съюз с Арбор. – Двете букви „О“ станаах главни , докато зяпах Церсей като пълен идиот. Тя побърза да обясни – Проблемите на Краля отприщиха много … неща. Роуан е вече неспособен да управлява , затова е създал регентски съвет. Ти , между другото , си част от съвета – отново зяпнах Церсей. – Но всъщност най намазаха Тирелите. Съветът се състои от пет души – двама Тирели , двама Градинари и ти. Те на практика владеят Предела. Но споделят властта си с Градинарите. Което не им се нрави. – всичкото това имаше смисъл , но все пак не се връзваше с посещението на Тарли. Споменах й го , а тя побърза да отговори –В Предела всичко се е променило. Много малки коалиции и дребни лордове са се отделили от Кралството. Освен това остатъка от него е разделен на два лагера. Юг срещу Север. И Тарли искаше да ни присъедини към Юг , но аз отказах.
-Но защо е разцепено Кралството?
-Защото Краля контролираше положението , докато не го отровихме – затова Церсей ми хвърли язвителен поглед – А докато той не създаде съвета , всички се притесняваха от евентуална война. Затова се оформи разцепването. Тирелите задкулисно управляват Южните владения , докато Градинарите налагат властта си в Северните. А съвета не може да достигне до решение по този проблем , защото те са 2:2 . Ти трябваше да си там и проблемите щяха да бъдат избегнати.
-Но защо Тирелите владеят Юга , като Хайтауърите са най-силните лордове там?
-Защото така ще ги отслабят. Тирелите разпокъсват владенията им на парчета. Те вече загубиха два знаменосеца и са на път да изгубят и трети. Звездната септа се опитва да овладе положението в града чрез стражите си , но те не са достатъчно. Тирелите да донесли само бунтове на Староград. – изведнъж ме обзе … гузност. Не исках да унищожа Староград. Исках само да го подчиня. Не така бях планувал нещата. А Тирелите … те създават само проблеми. Чичо Абърфорд загина , докато беше в Планински рай , заради тях. И заради мен … А докато бях потънал в мисли , Церсей се беше изнизала от палатката. Аз изскочих от нея светкавично бързо , за да я открия , но нея я нямаше никъде …



GOD OF TERROR
Андал

Брой мнения : 84
Join date : 17.07.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Неочаквана среща

Писане by Едрик Дейн Пон Сеп 12, 2011 4:30 pm

Турнирът щеше да бъде грандиозен. Тъли бяха избрали място, прочуто из цял Вестерос. Легендите за Божието око и дивната му красота бяха достигнали дори и до Дорн и Едрик си спомняше приказките, които бавачката му разказваше. Полуголи русалки с златни коси плуваха из водите на езерото, а в горите, около не го, ако бъдеш много внимателен, точно преди зазоряване можеше да забалежиш дървесни нимфи измежду клоните на дърветата. Това бяха приказки само, разбира се. Но Едрик не можеше да не се надява, че наистина ще срещне някоя митична красавица. Беше готов да остави всичко заради нея, и проклетия турнир и враждата си с лорд Дейн и принц Мартел, стига да може да се потопи в обятията на русалка или нимфа дори само за един ден. Така изгубен в мислите си, той се разхождаше около арената, не виждайки нищо и никого.
А около самата арена концентрация на никого не липсваше. Удариите на сабите угласяха цялата местност. В единия край мъже в черно с знака на тичащо вълчище с настървение се атакуваха един друг. Остриетат им се забиваха едно в друго, и никой наблюдател не би могъл да си помисли, че те просто тренираха. Всеизвестно беше, че тези мощни мъже имаха силата и издръжливостта на петима обикновенни войни. Мъже в пурпурни одежди опръжняваха стрелбата си. Хората на Ланистър се славеха със безпощадността си и лъжливите тактики и не отстъпваха по сила на Старк. Знамето с изобразения лъв се вееше високо над тях и свистенето му заглушаваше стрелите им. Лъвът сякаш всеки един миг щеше да изскочи и да погълне всички. В даличнината Арин оседлаваха конете си и се приготвяха за състезанията. Вятърът на Орловото гнездо сякаш ги бе придружил и вдъхваше сили на мъжете. Не по малко опитни в бойните изкуства, те определено щяха да бъдат достойни противници. Щитовете на Градинарите се удряха един в друг и звукът отекваше из цялото Божие Око. Безспорни майстори в борбата с копия, те имаха едни от най-бързите кони в цял Вестерос. Готови на всичко в името на победата, те щяха да продължат битката до последно. Таргариените все още не бяха пристигнали, но из гостилниците се чуваха безброй слухове за мощта им. Хората на Тъли бяха облечени богато с коприни и украсени с скъпоценни камъни. От далеч си личеше, че не им се бе налагало да правят дълги преходи. Те искаха силата и превъзходтвото им да личи, на всеки, който минеше покрай арената. Но никой от тях не можеше да се сръвнява по брой на Железните мъже. Почти навсякъде накъдето се обърнеш, можеше да видиш кракенът изобразен. Тези студени и толкова дисциплинирани мъже показваха могъществото си и сякаш със всяко действие показваха, че те са дошли тук за победа. Дорн също не отстъпваха на останалите. Хора от почти всички знатни фамилий бяха се събрали и някой от лицата биха били познати на Едрик, ако той изобщо ги виждаше.
И тогава я забеляза. Обърната към арената, загледна и замислена за предстоящия турнир, тя бе облечена като нимфа, с черна коса, развяваща се във вятъра. Стройната й фигура имаше идеалните извивки на идеалните места. Това бе тя, тази, която ще открадне сърцето му. Идеалната принцеса. И щеше да бъде негова днес. И той като нейния принц щеше да се бие за нея и да спечели сърцето й. И когато тя го погледнеше с прекрасните си очи (защото той знаеше, че тя има прекрасни очи) и видеше силата му, щеше да се впусне в обятията му.
Пристъпвайки към нея, той започна с реплика, която почти винаги му е гарантирала успех сред дамите. Когато го чу, тя се изпъна като лък и бавно се извърна към него. Едрик ппредвкусваше момента на първата им среща очи в очи. Но когато се обърна тя се ококори и просто изрече името му.
В първия момент той се учуди. Нима тази богиня го познаваше, или бе чувала за него. О какво щастие! Но тогава се вгледа в лицето й, и чертите й му се сториха познати. Но не, това не можеше да бъде. Тези очи и тези устни, които го молеха за целувка, не можеха да пренадлежат на нея. Тя беше малко кльощаво момиче, което прескачаше камъните с лекота и без страх се хвърляше в езерото в Звездопад. Онова момиче, с скоето той тичаше из градините и се гонеше. Не би могъл този ангел да е онова момиче.
- Нимерия? – каза той в шок. Не можеше да повярва, че тя е тук. Нима боговете си правеха шега с него. Оглеждайки я още веднъж от горе до долу, той бързо се окопити. Тя наистина беше неговата принцеса.
- Принцесо моя, ще позволите ли на вашия верен слуга да ви отведе от тези варварщина? Вие трябва да се наслаждавате на песента на птичките и на красивите гледки около нас, а не да измъчвате сетивата си с тези непристойни занимания. – и без да се замисля той падна на коляно пред нея и подаде ръката си в очакване на нейната.
Нимерия го изгледа невярващо. Тя се изсмя на гледката, която той представляваше на един крак пред пред нея и отвърна:
- Едрик, не мога да повярвам, че те виждам. Престани с това театралничене и ми кажи какво в името на седемте правиш тук.
Гласът и бе като мед за ушите му – нежен и все пак с онази отчетлива нотка, привична за наследница на Дорн. Да, тя беше истинска богиня. Той не обърна внимание на въпросите й и продължи да настоява.
- Ангел като вас не бива да се намира тук, вие трябва да ми позволите да ви отведа на място, което е достойно за вашата ослепителна красота. – той отново протегна ръката си към нея и се усмихна чаровно.
Тези сцени започваха да я ядосват, и Нимерия беше сигурна, че ако Едрик не спреше да се прави на шут, то много скоро щеше да усети недоволството й.
Едрик Дейн
Едрик Дейн
Ройнар

Брой мнения : 3
Join date : 09.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by GOD OF TERROR Вто Сеп 13, 2011 2:27 pm

Унило се разкарвах около територията на Градинарите на турнира. Ако скуката не ме убиеше , не знам какво би ме убило. Кой да знае , че изследване на няколко прости изречения може да доведе до такава главоблъсканица. Тогава забелязах Лорд раймънд Тирел и сина му Халис. Халис кимна с глава в моя посока, за да ми покаже, че ме е видял, а Раймънд се усмихна многозначително.
- Лорд Редвин! Каква изненада, че ви виждам тук, предвид... физическото ви състояние...
Усмихвам се кисело , показвайки , че не ми е до разговор. Но Халис продължава:
- Какво ви води насам? Мислех, че вече не излизате толкова често от Арбор.
- Мислите могат да ви подлъжат.
Усмихвката на Раймънд се разшири едва забележимо и той погледна Томен с поглед, предупреждаващ го да внимава много.
- Доколкото разбрах, лорд Градинар е пострадал при визитата си в Староград. Колко жалко...
-Наистина , колко жалко ... - Подсмихнах се едва забележимо. Раймънд не забеляза , но Халис – да. Той свъси вежди и кръстоса ръце, присвивайки очи. Не му харесвах... никак даже.-И все пак , вие намазахте от това , ако не се лъжа.
- Ние? - Раймънд се усмихна загадъчно. - Нямам представа за какво говорите, лорде. И все пак... - старият Тирел се запъти бавно към палатката си, без да се обръща назад. - ... доколкото чух бил отровен от някакви наемници. Чудно ми е кой ли има толкова злато, че да го харчи по такава измет. - Сега вече той обърна глава и в очите му се четеше подигравателно пламъче. - Живеем в тежки времена, лорд Редвин. Наистина тежки...
Почуствах се сякаш някой ми е разпорил корема и ми е извадил органите. Погледнах Раймънд ядосано и каза:
-Уви , много лордове от Предела са богати. Въпреки , че стария крал обвинява Хайтауърите ...
Раймънд си тръгна, но Халис остана назад. След като баща му е извън полезрението му, бъдещият лорд се обърна към Томен, очите му мятайки светкавици.
- И двамата знаем, че Хайтауърите не биха направили подобно нещо, лорде. Твърде много уважават Градинарите, че да планират покушение. И ако не искате малките ви конспирации срещу многоуважаемият ни владетел да излязат наяве, ще се научите да се държите с уважение към нас. - С тези думи, той тръгна след баща си, без да ме поглежда повече.
-И какво ви кара да си мислите , че аз съм виновен за това- Бях видимо разгневен от нахалството , но успях да се овладея - Ако става въпрос , вие може да сте планирали тази конспирация. Всички знаят за жаждата за власт на Тирелите.
Халис се подсмихна, но след секунда това е заменено с объркано изражение.
- Ние!? Та ние сме най-доверените хора на Градинарите. Как бихме могли да ги предадем толкова подмолно... Не, лорд Редвин, не сме способни на такова нещо.
-О нима? - Видимо се забавлявах , защото поех контрол над ситуацията- Всички знаят , че отдавна искаш баща ти да умре , за да заемеш мястото му. Това е всеизвестно! Освен това се носи слух за коалиции в Предела и вие , измамни жадни за власт идиоти контролирате една от тях.
Стори ми се , че Халис се обърна разярен, но всъщност беше зареден с пълна арогантност и надменност.
- Имам си своите начини да ви разоблча, скъпи ми лорде. Ако не искате това да стане, трябва да престанете да се месите в моите планове. Аз няма да издам вашите тайни, стига вие да пазите моите.
-Хмм! - Обмислях чутото- Може би не можете. По една случайност , мойте доверени доносници ми съобщиха за тяхното мистериозно изчезване. На „наемниците“ . Не можете да ме разобличите , дори и да бях виновен. - Приближих до Халис и му прошепнах - Има много тайни , които трябва да си останат тайни , за ваше добро.
Халис присви очи, сякаш знае нещо, което ми убягва.
- Имам своите начини да разбирам всичко, което се случва във Вестерос и отвъд, лорде. И за ваше добро е никога да не забравяте това. А сега ако можете да ме извините, синовете и дъщеря ми ще пристигнат всеки момент.
-Дочух , че регентският съвет се състои от пет члена -Не обърнах внимание на Халис - Двама Градинари , двама Тирели и аз. И ако искаш власт , би трябвало да се държиш по-почтително с мен , защото аз съм силата , която ще наклони везната в твоя полза!
- Ако не знаете, драги лорде, ние държим Градинар между пръстите си. Те ни доверяват всеки свой план, всеки свой замисъл. Оставят ни да управляваме Предела вместо тях, защото уважаемият ни владетел е твърде слабоумен за да предприеме каквото и да било. И ако искате да не бъдете унищожени, когато ние се възкачим на мястото на Градинарите, ще се научите да ни уважавате. - с тези думи Халис изчезна от полезрението ми, запътвайки се към палатката си
-Надут самохвалко. Ти не си единствения с власт над Градинарите - и с тези думи се запътих към езерото. Надявах се на малко отдих от интригите. И макар на думи Халис да се беше доказал като по-опасен , Раймънд не биваше да се подценява. А щом държаха Градинарите в ръцете си , положението щеше да стане … напечено. И макар да можеш да изпуснеш нещо от ръцете си , ти винаги ще се наведеш да си го вземеш. Ситуацията се влошаваше с всяка секунда в която не бях около Градинарите. Защото бях решен да накарам Тирелите да изпуснат властта си над тях. А това можеше да стане само чрез убийство. Убийство , което щеше да разтърси властта на Тирелите над Предела из основи. А това убийство можеше да предизвика война. Но щеше да си струва. Защото убийството над Роуан Градинар щеше да промени хода на Предела към по-доброто. Защото наследника му беше жаден за власт , безкрупулен политик и пълководец. И ако някой щеше да подчини Предела , то това беше той …


Със съдействието на Снежи


GOD OF TERROR
Андал

Брой мнения : 84
Join date : 17.07.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Карт Сря Сеп 14, 2011 2:31 pm

Не му харесваше вонята на това място. Не че и гледката бе особено добра. Под тях, изрпужени като мъртво месо край чистите води на Божието око се простираше някакво странно образувание, подутина, оток на самата земя – поле от палатки, временни колиби, дори и нарочно издигната дървена страноприемница. Сърцето на това нещо беше арената, отрупана с толкова много знамена и цветове, че му се доповръща, А вонята, богове, вонята! Стотици хиляди потни мъже и жени, хиляди септични ями… Кралете на речните земи бяха забранили езерото да се ползва като клоака, за да не ядосат старите богове и сега мястото вонеше на клозет. От единия край на огромното турнирно поле до другия се простираше коневръз, а на него бяха навързани безчет коне. Погледът му се плъзна между палатките. Рицари, просяци, септони и леки жени се смесваха в безлична сива маса.
Какво не би дал сега да е на рова Кайлин, дори и с онзи проклет дъжд. Мислите му все бягаха към вълчището. Беше ли оцеляло? Какво щеше да стане с него? Бяха сторили каквото можеха, но не бе сигурен дали животното ще преживее деня.
До него младият му спътник се местеше неуверено в седлото. Наричаше се Хелман Блакууд и бе единствения син на стария лорд Блакууд. Баща му бе настоял ако момчето му наистина ще ходи на турнира, да е в компанията на първи хора, вярващи в истинските богове. Блакууд имаха същата кръв като северняците и почитаха старите богове. Със съжаление си спомни за гостоприемството им, за проветривите зали на Гарваново дърво и божията гора край замъка. Можеха просто да останат там, защо им беше да идват до тази клоака?
-Не ми харесва. – Хелман поклати глава. – Мислех си, че ще е…
Карт хвърли един поглед на младия Блакууд. Беше висок младеж, на четиринадесет, с рошава черна коса и сини очи. Носеше меча си отдясно, понеже бе левичар. Бе още голобрад, но имаше малко косми над горната устна, почти невидими. Челото му бе високо и открито, лицето му говореше за честност и вярност, граничеща с наивност. Зачуди се дали преди двадесетина години и той не бе изглеждал така.
-Повече – довърши Карт – очаквал си повече. Какво става когато набуташ заедно десетки хиляди души, може би стотици, нямам представа, при ужасна хигиена и дори и без нужници? – Изсумтя. – Това става. Воня, мръсотия, болести… Боговете са добри, че турнира е само четири дни, пет, ако броим днешния. Иначе оттук можеше да плъзне епидемия.
Хелман потръпна и пак се намести в седлото на бялата си кобила. Зад него яздеха двама от мъжете на Блакууд, едри и мълчаливи бойци, които гледаха с известно недоверие на неговите собствени хора. Не ги винеше – все пак наследникът на Гарваново дърво беше техен повереник, а сега трябваше да се подчиняват на някакъв скагосец.
-Очаквах поне да е величествено – уморено рече младежът.
-Най-величественото нещо, което съм виждал през живота си, Хелман, е Вала, а когато се приближиш до него той се превръща просто в проклета голяма стена, скована от кучешки студ. – Карт се обърна към хората си. – Величествеността е само въпрос на разстояние. Отблизо всичко е обикновено, понякога дори и жалко.
-Не ми харесва. – Ерик поклати глава, и хората му побързаха да последват жеста. – Твърде много народ, воня, жега… - Беше едва пролет, но на Скагос никога не бе ставало така топло. – И не знам какво правим тук.
-На първо място трябва да се настаним. – Карт се огледа.
Колоната от северняци бавно минаваше край тях и потъваше в лагера. Клоаката поглъщаше още хора. Дано само да ги върнеше живи и здрави. Челото, водено от Теон и Болтън вече се бе загубило от поглед. Бе оставил Ъмбър да се погрижи за Андин. Ако нещата се наредяха добре, нямаше и да има нужда да я види през целия турнир. За важните гости и рицарите крал Тъли беше осигурил място, Карт бе сигурен. Но не искаше да се дели от хората си и щеше да остане с тях. Вероятно щяха да продължат след като ариегарда ги подмине и да си намерят място за палатките някъде на гърба на стана на останалите северняци. Не държеше да го посрещне краля на Речните земи. Бе му писнало от церемонии.
-Двама да отклонят нашата каруца от обоза. – Посочи Морс и Лирек. – Вие.
Двамата кимнаха и обърнаха кончетата си. На Скагос нямаше много ездитни животни. Яздеха гарони, здрави коне, пригодени за зимата. Тук обаче на добичетата им беше страшно горещо, махаха с опашки, потяха се и нервно хвърляха къчове, за да гонят мухите.
-Ронел. – Карт се обърна към Невестулката. – Не знаем кой е тук и защо. Не знаем нито какво искат, нито дали това ни засяга. Ти имаш остър слух. – Грозноватият мъж кимна усмихнато. – Вземи един от мъжете за компания и да ти пази гърба. Виждаш ли страноприемницата? – Ново кимване. – Ето тогава. – Карт измъкна от колана си една малка кесия и му я метна. Ронел я улови сръчно и я разтръска. Монетите вътре звъннаха приятно и Невестулката се усмихна широко. – Черпи и пий докато трябва. Искам да знам кой може да ми забие кама в гърба наместо поздрав.
Ронел махна на Натин и двамата се отправиха към страноприемницата. Карт предполагаше, че сградата бе само временна. Не изглеждаше много стабилна. Отстоеше на няколкостотин метра от останалите постройки. Бе издигната от дървени трупи, положени хоризонтално, и той неусетно се зачуди дали андалите не бяха отсекли язово дърво, за да има къде да пият. Заряза тази мисъл след секунди. Нямаше да доведе до нищо добро.
Пак се обърна към хората си замислено. Каруца от обоза с палатките, храната и пиенето. Сведения. Какво още? Спомни си коневръза. Един нож и целия лагер щеше да изпадне в паника, а и конете им щяха да са в ръцете на непознати, през половин турнирно поле от тях. Не му се нравеше това.
-Урс – обърна се към грамадния войн, който кимна уверено. – Когато се установим, ти и брат ти ще вземете отнякъде греди – от някоя празна каруца, може би, и ще вдигнете набързо коневръз за нашите животни. Не ме интересува вида му, няма да го каня на вечеря, но да е стабилен като Вала и да се появи най-късно до залез слънце.
-Тъй, става, я, как да не става. – Урс се засмя. – Ще го стегнем тоз коневръз на момента, много сме сръчния с малкия, а?
-Да. – Брат му бе доста по-скромен – ще го сторим.
Огледа пак турнирното поле. Колоната вече минаваше край тях. Намръщи се и смушка коня си. Налагаше се, иначе никога не би го направил. Поордеялата им група бавно тръгна след него. Влязоха точно зад ариегарда. Нямаше нищо против да зяпа гърбовете на ездачите от Страшната крепост. По-добре, отколкото да ги гледа в лицата. Бавно започнаха да навлизат в кръга на палатките. Насили се да не стиска носа си. Беше мръсно. Земята бе превърната в кална, разорана нива, наоколо летяха конски мухи и хапеха безпощадно. Някакъв мъж клечеше в калта, протегнал лявата си длан и мърмореше за милостиня. Учуди се. Левичар? Сетне видя, че човека просто нямаше дясна ръка. От една палатка със смях изхвръкна полугола курва, а зад нея си подаде главата мъж с рицарски шлем и запелтечи нещо за дължина на мечове. Чу смях и пиянски викове. Богове, нямаше и обяд, а вече се бе почнало. На една полянка между палатките бе издигната сцена и на нея грачеше бард. Потръпна при мисълта, че това, което пееше бе „Изгарянето на корабите”. Някакъв русоляв младеж си тананикаше за някоя Роуз, докато бавничко яздеше към палатките. В далечината май видя дорнски знамена. И ройнарите изглежда бяха привлечени от любопитството към турнира, на който щяха да се появят Таргариен.
-Ще яздите ли – ненадейно го попита Хелман.
Погледна го неразбиращо. Очите на младежа бяха светнали, слепи за околната немотия.
-Яздя и в момента. – Потупа врата на гарона под себе си. – Въпреки, че не ми се случва често.
-Не, не… - смотолеви младежът и сведе поглед – имам предвид на турнира. – Очите на Блекууд отнвоо се надигнаха, по-искрящи от преди. – Баща ми каза, че ако се включите, един истински пръв човек ще отмъкне наградата изпод лапите на андалите. Аз мога да съм ви оръженосец, милорд. Мога да нося щита и пиката ви.
Усмихна се, ала безрадостно. Да язди в турнира, с пика в ръка, срещу рицарите в искрящи брони. Това не беше за него. Не беше за първите хора. Нека рицарите си играят на война. Не бе рицар. Не бе положил седемте клетви и не се бе отказал от старите богове. Той бе пръв човек на старите богове и нищо, никога, нямаше да промени това, не титла, не сан, не война и не жена.
-Аз не съм рицар, Хелман Блакууд. – Стараеше се да не показва гнева си. – Не съм държал пика в ръце от години. Сражавам се спешен, с меч, щит, копие, брадва. Не съм полагал клетви пред новите андалски богове. Мястото на един пръв човек не е тук, не в тази игра на битка. А аз съм пръв човек. И няма да положа клетви във фалшиви богове, за да мога като пръв глупак да се блъскам с копия при пълен галоп.
-Аз… - Хелман преглътна и пак сведе поглед. – Разбирам.
-Добре. – Карт кимна.
-А поне на пировете ще присъстваме ли, ще слушаме ли бардовете – с надежда попита младежът.
-Да. – Преглътна едно „уви” и си продължи по пътя.
Малката група скагосци вървеше безмълвно и уверено по петите на ариегарда. А Карт се чудеше. Кога точно се бе случило това? Кога първите хора бяха почнали да стават андали? И най-важното – можеше ли да спрат това навреме?
Карт
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by DODOLION Чет Сеп 15, 2011 3:38 pm

Гъстата мараня от парещото слънце и наслоените миризми се стелеше на талази над пъстрото множество от палатки. Двуликият слезе от коня си. Болката в прасеца го сви за момент. „Просто драскотина.” Не така смяташе онзи майстер, който срещна преди няколко дни. Беше се запътил към турнира, за да намери лорда при когото беше назначен. Майстер Ромун прегледа раната му, намаза я с билки и наложи с меча лапа. Помоли го да му бъде спътник до Божието око, за да се чувства в по-голяма безопасност. Додолиън не му отказа, макар този Ромун да не бе много разговорлив и все едно яздеше сам. Майстер Ромун отказа да сподели кой е замъка, в който го бе назначила Цитаделата и когато стигнаха до Божието око препусна към палатките за да търси господаря си.
Докато се приближаваше към лагера на Северняците, Двуликия се замисли за тези дракони, за които спомена Майстер Ромун. Макар и да не успя да изкопчи много от мълчаливия майстер, разбра едно – Драконите ще са на турнира. „Стига с тези бабини деветини, тук съм за друго.” Спря в края на лагера на Северняците и огледа гербовете. Макар, че „вълчището” се вееше на всякъде си личеше че краля не е тук. „Може би синът му Теон е пратен да засвидетелства уважението си.” „Или по скоро да души за тези дракони.”
В дъното забеляза палатката която търсеше. Над нея се вееха три пряпореца. Вълчището на Старките, белия изгрев на черен фон на Карстарките и лъвът и вълчището на червено сив фон на Ланистарките. Левия край на устата му се надигна образувайки усмивка. „Остава брат ми да развее и златния лъв на червен фон и картинката ще е пълна.” Пристъпи към палатката. Пръв го забеляза скуайера на брат му Самуел. Той се затича да поеме конят му.
- Добре дошъл, сир Дву… Додолиън.
- Остави официалностите, Сам, просто нахрани конят ми.
- Къде са братята ми?
- В палатката, сир.
Додолиън закуцука към палатката от където излязоха Робърт и Титос. Щом го видя Робърт Ланистарк се вцепени.
- Ти… какво… какво правиш тук?
- Дойдох да подкрепя скъпите си братя на турнира, но вие май не се радвате да ме видите? - Погледа му се спря на Титос. „За Дорин съм сигурен но доколко Титос има пръст в тази работа.”
- Двуликото ми братче закъсня. – Титос се ухили и се загледа в прасеца му – Пристигаш точно за финала на пиките, макар че ще е скучен без мое участие. – Титос посочи мечата лапа. - Какво ти се е случило?
- Сборичках се с една беззъба свиня и прасенцата и. – Двуликия погледна към Дорин. - Изкормих я. „Както ще направя с теб.” А сега отивам да се запиша за турнира. Обърна се и се запъти към огромната палатка с цветовете на Тъли оставяйки ледения поглед на Робърт забит в гърба му.
- Как смееш да идваш тук двулик изрод, след всичко…
Двуликия вдигна лявата си ръка и без да спира подвикна през рамо.
- И аз се радвам да те видя, Робърт. – Дясната му ръка стисна дръжката на меча. „Особено ще се радвам, когато те изкормя.”


Последната промяна е направена от DODOLION на Нед Апр 01, 2012 3:51 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
DODOLION
DODOLION
Пръв човек

Брой мнения : 21
Join date : 04.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by GOD OF TERROR Пет Сеп 16, 2011 4:45 pm

Езерото не беше кой знае колко интересно. За сметка на това обаче импровизираното ханче беше прелест. Имаше храна и алкохол , за което винаги ще бъда благодарен. Естествено тук не се съобразяваха с вегетарианците , но щом разбраха коя е жена ми , бързо си промениха отношението. И за закуска-обед хапнах хубава салатка със зеленчуци. Ах , колко ми липсваха зеленчуците. И естествено , след едно добро ядене , идва време за едно добро пиене. Отначало не знаех дали имат вино или медовина , затова си поръчах бира. Голяма грешка. Бирата беше пълна отврат. Джинджифилова при това. Уф. Незнам как изобщо я изпих. Следващият „хубав“ алкохол , който опитах , беше медовината , която всъщност беше поносима. Освен това разбрах , че има вино. Но от съображения за сигурност , че виното не е арборско , не си позволих да го поръчам. Затова пих още медовина.
И тогава , за мое огромно учудване , в ханчето влезе пръв човек. Или на пръв поглед беше пръв човек. Дрехите му бяха кожени. Ръкавиците му също. Освен това имаше белег на лицето. Той приличаше на разрязан от двуостра брадва. Което навярно не беше далеч от истината. Но сякаш ми беше познат от някъде. Някъде на север… Вероятно този човек контролираше „шпионите“ , които цял ден ме преследваха. И сега беше тук , за да говорим навярно. А може би беше обикновен челяк , дошъл тук да хапне и пийне , за да се подкрепи за състезанията по стригане на овце. Макар че северняците надали имаха овце.
Та , човека отвори вратата на хана и го изгледа с каменно изражение. После започна да оглежда хората и погледът му се спря на дрехите ми , където беше гравиран , благодарение на дядо Нужник , герба на Арбор. Махна съвсем спокойно на един от хората си и онзи му кимна плахо. Първия човек се доближи до масата ми и каза:
-Томен Редвин , предполагам? – ядосах се наум. Явно не беше обикновен челяк , дошъл за надпреварата по стригане на овце. Тогава оставаше само първия вариант … Тогава човека седна на масата и изгледа чашата ми с алкохол укорително.
-С кого имам честта да говоря? – реших да поддържам официалности. Може би беше някой префърцулен северен лорд с амбиции , облякъл се обикновено , само за да запази анонимност.
-Чест? – мъжа изсумтя и огледа внимателно хана. За миг погледа му се спря на „шпионина“ му и после отново се върна на мен. –Карт от Скагос , сина на магнаря от Кралската зала – Знаех си. Знаех си. Имах честта да говоря с лорд от Севера. И за щастие поддържах официалности. – Дочух , че и вие имате от кръвта на първите хора , нали така? – само някой близък о Старките можеше да знае това. Навярно беше посланик или нещо от този род. Отново го изгледах внимателно. Търсех подробности , които да потвърдят предположенията ми.
-Да кажем , че майка ми се увлякла по един много млад и красив лорд , по време на политическа визита …
-Жалко, че не съм ви виждал в Зимен хребет, лорд Редвин. Без съмнение, посещението ви щеше да поласкае всички... Какво пиете?
-Не съм отивал там от петнайсет години. И след случилото се с леглото ми , причинено от Андин , нямам и такова желание да ви дойда на гости. Впрочем пия медовина. – предполагаемия скагосец вдигна вежди.
-Медовина да е тогава. – и северняка извади няколко монети от кесията си , което подкрепяше тезата ми за посланичеството. После ги подаде на близкото слугинче и поръча халба медовина. - Халба медовина, и да е по-мека, навън е горещо… - След това отново фиксира поглед към мен. - Преди петнайсет години, казвате? Жалко, по онова време май съм бил твърде често по задачите на краля, за да си ви спомня. Въпреки че... синът на лейди Лиана, нали? Беше благородна жена. – настръхнах при тези думи. Темата за Лиана не беше най-безопасното нещо в мое присъствие. Бях страшно привързан към нея , защото тя де факто играеше ролята на майка и баща за мен. И за Церсей. А това изискваше много труд. Повече , отколкото една жена може да поеме …
-Да , преди петнайсет години. Така и не разбрах причината за визитата , но почвам да си мисля , че няма значение. И въпреки това се надявам , че всички Старки са добре. Няма убити , умряли или нещо подобно. Ще се изненадате колко новини и клюки минават през Рова Кайлин …
-Колко малко. – скагосеца ми кимна. - Навремето крал Валарис мислеше да помоли братовчед ви Аруин да прибере лейди Лиана, където й е мястото - в криптите на Зимен хребет. Но някой го свали преди това и писмото така и не се е получило, предполагам. Бъдете спокоен, лорд Редвин. Всички са живи и здрави... – Карт започна да оглежда небрежно хана , както само един лорд можеше. Навярно той не го съзнаваше , но на мен твърде много ми приличаше на лорд. Навярно ако го видех за пръв път , ей така небрежно да се разхожда , веднага бих си помислил , че е лорд. - Били ли сте на Вала, лорд Редвин? Впечатляващ е. Там срещнах чичо ви Брандън. Добър мъж, макар и студа да не му понасяше... – Карт въздъхна. Навярно сега си мислеше „Щом студа не му понася , какво е правил на Вала?“. Време беше да му отговоря на може би мисления въпрос.
-Той загина , поради политическите заговори в Предела. Къде и как няма значение. Той беше въвлечен във война , която не можеше нито той , нито баща ми да спечели. И вместо да умре , реши да се пробва на Вала. Който просто е живот за хората , осъдени на смърт. Там великите крале изпращат враговете си. И въпреки това всеки отишъл на Вала го чака смърт. Дали от старост , студ , убит от престъпниците на Вала или загинал от ръцете на диваците , той беше убит от Крал Градинар. Макар и неофицялно , краля му даде избор. Да живее още малко и да умре далеч от роднините или да умре близо до тях. И двете са безкрупулни престъпления и ни най-малко не съжалявам за събитията в Староград. Дори и аз да съм ги предизвикал. – бавно се успокоих и продължих по-спокойно. Все пак , Карт беше нацелил слаботоо ми място неволно със тези негови стрели , наречени думи. - Впрочем аз застрелях гарвана и свалих Аруин.Мястото на майка ми е при децата й , независимо жива или не.
-Важното е да е намерила покой. – скагосеца въздъхна , сякаш я познаваше отблизо и по-важно , подкрепяше теорията ми за този човек. Но всяко доказателство отваряше нови въпроси. -Моля се само божията гора на Арбор да не е отсечена. Дори и не знам имало ли е някога такава... Събития в Староград, казвате? Бързате да се извинявате и да твърдите, че не сте ги предизвикал. Нямам нищо общо с Градинарите и честно казано - не ме и интересуват. Но вие сте ми интересен, лорд Редвин. Затова и дойдох. Сигурно сте видели моят човек. Каза ми че е познал кръвта на първите хора във вас, а и че май ви е виждал преди и е чувал да се говори за вас. Затова дойдох да ви видя. Наистина сте вие. – говореше с трепет за първите хора , макар че на практика само такива хора е виждал. Което съвсем не е вярно. А този трепет ме навеждаше на мисълта , че или той мрази андалите или ги смята за нечист народ. Но –низш от расата на Първите хора. Нямаше значение кое от двете е , но и двете ме навеждаха на мисълта за висш расизъм. След една неудобна пауза , Карт продължи да говори - Не ме е пратил никой. Какво правите тук, лорд Редвин? Сам, без свитата си, без ратници, далеч дори и от лорда си, крал Градинар? Мога да разбера защо някои хора са тук, но вие... – скагосеца поклати глава. Но това , че знаеше защо някой хора са тук беше един голям плюс за моята теория. - Какво ви води насам, лорд Редвин? Какво искате на този турнир? Всеки иска нещо. Аз служа и чакам да ме осовбодят. А вие? – присвих очи , скръстих ръце и изсумтях.
-Някой събития са магнит за интриги – усмихнах се полуприкрито - И този турнир е точно това …
-Наистина – веднага щом му донесоха медовината , той я преполови. Знак , че е свикнал да пие алкохол. И то много. Но дали му влияеше остава загатка за мен. - Интриги. Паяците плетат красиви мрежи, милорд, но често твърде сложни дори и за самите тях. Няма кой да ви измъкне от затруднена ситуация, милорд. Съветвам ви да се пазите. Аз не забивам ками, но дори и сред северняците има хора, на които може да им хрумнат идеи. – и той отпи нова , по-малка глътка от медовината. -Както и да е. Да предам ли поздравите ви на лейди Андин?
-Понякога паяците могат да хванат други паяци в мрежите си. А често се случва с тези мрежи да хванат нужното – доизпих си медовината и с малко допълнителна смелост си поръчах арборско вино. Навярно нямаха , но човек трябваше да опита. - Можете да предадете поздравите ми на Лейди Андин , но , струва ми се , навярно бих могъл лично да й ги дам? – един разговор с Андин можеше да подобри настроението ми , предвид спомените , които имах , Андин ми се струваше доста забавна , да не кажа й палава.
-Както пожелаете. – и Карт си доизпи медовината. А на изражението му за няколко секунди изрази успкоение и благодарнот , преди да се върне към обичайната си северняшка скованост, сякаш говоренето с Андин не беше най-забавното нещо на света. А тази мисъл ме хвърли в смут. - Знаете къде е лагера ни... – и Карт се надигна от масата - Не плета мрежи, лорд Редвин, и гледам да страня далеч от тях. Добър съвет, ако човек планира да живее дълго. Надявам се да се видите с лейди Андин, тя сигурно помни тази история с леглото. Ако нямате къде да нощувате, можете спокойно да я попитате. Но аз не бих спал тук... – а аконямаше къде да спа , да съм отпрашил оттук вече. Но за щастие познавах Церсей и навярно тя беше взела палатка , където можехме да спим. И също толкова вероятно беше в момента тя да се въргаля в тази палатка с някой младеж , който е олела с вродения си чар и големите гърди. От толкова мислене не осъзнах кога скагосеца продължи да говори. - Или поне не бих спал тук, ако ръката ми не е под възглавницата, стискайки кама. И кесията ми не е, да речем, в бельото. Макар и там вероятно не е много безопасно място тук... Е, довиждане. – Карт кимна , неразбираемо защо , но очичките на „шпионина“ светнаха. Това или значеше да продължи да ме следи , или да дойде веднага. И двете не ми се сториха забавни , предвид факта , че не разбирах защо му е на Карт да говори за разговора ни с „шпионин“ , освен за да предаде нещо на Андин. Което също не беше съблазнителна мисъл. Ама никак. - Надявам се срещата да е била поне донякъде приятна. Можете да разчитате, че ако се набъркате в проблеми бих ви помогнал. Северняците трябва да си помагат. – Карт се усмихна , сякаш на дете , което ме накара да се почувствам … дребен. Малък ако щете. - А и лейди Андин има арборско в обоза. – И Карт напусна ханчето. Мисълта за арборско ме съблазни , но първо имах тежка половинчасова борба с вино с подправки.
Съвместно с Карт

GOD OF TERROR
Андал

Брой мнения : 84
Join date : 17.07.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Неочаквана среща

Писане by Нимерия Нед Сеп 18, 2011 3:33 pm

- В името на седемте бога, Едрик, престани. – Нимерия се опитваше да потисне раздразнението си и задържа усмивката на лице. Не беше дама, която да се прехласва по тези красиви, но глупави думи, които не вършеха по-голяма работа от безцелното летене на мухите.
- Как може един мъж да престане пред красота като вашата, моя принцесо?! – Приятелят ѝ от детските години отново коленичи и понечи да докосне нозете ѝ с чело. Нимерия рязко отскочи назад и просто не издържа. Не и повече.
- Едрик Дейн, от рода Дейн, знаменосци на дома Мартел и поданици на Дорн, престани веднага. – Той усети рязката промяна в гласа ѝ и разбра, че не може да продължава така. Все пак имаше някаква граница, когато ставаше въпрос за подчинение, принцеси и Дорн.
- Както пожелаете, моя владетелко… - успя да преглътне „на моето сърце”, защото не искаше да предизвика по-силен гняв. – Какво ще желаете тогава от своя подвластен мъж с чисто сърце?
Разбира се и това я подразни, но не толкова колкото предните реплики. Трябваше да приеме, че Едрик беше такъв и просто да пропуска част от думите му покрай ухото си. Жалкото беше, че не си го представяше такъв. Знаеше защо беше избягал от дома си, за каква кауза се бореше и до някъде му се възхищаваше за дето беше намерил сили да отстои своя идеал и да не се подчини на семейството си. Та и за това се изискваше смелост. Но тази него страна, на романтичен любовник, който омайва девойки и знатни дами беше пропуснала да си представи и сега трудно ѝ понасяше.
- Ще дойдеш с мен при баща ми. Зная, че иска да те види, след толкова много години… - една част остана неизказана. Онази, която тежеше в дома Дейн и за която никой не разговаряше в Звездопад, ако не искаше да си навлече гнева на лорд Дейн.
- Не съм сигурен, че е уместно, принцесо моя. – Лицето на Едрик се стегна и устните му се стиснаха, сякаш се опитваше да спре потока на думи. – Не знам колко ще зарадва това нашия скъп принц Тирис…
- Разбира се, че ще го зарадва. Той е моя баща, не твоя.
С това Нимерия приключи темата и тръгна обратно към лагера и покоите на Тирис Мартел. Теренът наоколо беше изцяло оживял и навсякъде имаше хора. Лудницата беше такава, че дори Седемте щяха да се ядосат. Определено това не беше и по вкуса на Нимерия. Предпочиташе да отиде да поязди, но явно това щеше да се случи по-късно.

Пред шатрата на Тирис седяха двама мъже от гвардията му и студени и неподвижни като камък държаха мечовете си в готовност.
- Желая да видя баща си. – неотстъпваща по твърдост, Нимерия се изопна пред тях и след като получи потвърждение, че е в покоите си им благодари и влезе следвана от Едрик.

- Татко! – гласът ѝ сладък като песен поздрави Тирис и го накара да се усмихна широко. Ним все още успяваше да го прави. Една от малкото, които бяха останали с тази възможност.
- Какво има, сладка моя Ним?
- Водя ти някого… - видя доволната ѝ усмивка, а след това погледна зад нея и първоначално не позна младия мъж.
- Едрик Дейн… това ти ли си?! – Лицето му замръзна в изненадана гримаса.
- Да, принце мой… - побърза да коленичи и отдаде нужното почитание. – Аз съм. От плът и кръв, прекланящ се пред вашето величие.
- Стига, стига. Познавам те от пеленаче, може да се изправиш и да прекратиш с официалностите. – Тирис положи ръка на рамото му и го подкани да се изправи. – Толкова време мина… не знаех дори дали си жив, Едрик. – придърпа го към себе си и по мъжки си размениха една кратка прегръдка.
- Прекалено много време както виждам… - Едрик се загледа по сребристите нишки в косата на Тирис и видя, че годините малко по малко бяха започнали да му се отразяват. Все още беше в разцвета на силите си и тялото му излъчваше онова страхопочитание, което излъчваше, когато Едрик беше малко дете, но виждаше и малката промяна.
Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Карт Вто Сеп 20, 2011 6:15 pm

Имаше чувството, че му трябва баня, когато излезе от страноприемницата. Малката задушна зала вонеше на алкохол и предателства. Уви, на левги околовръст нямаше подходящи потоци, а той не би посмял да натопи и ръката си даже в езерото. Нека андалите да правят каквото си искат, за него Окото беше свещено.
Ронел го чакаше пред вратата, заедно с Натин. Намръщи се при гледката на невестулчината му муцуна. В този човек имаше нещо хлъзгаво и не особено приятно. Но засега бе верен и полезен. За разлика от него Натин изглеждаше стабилен, смел и предан – все качества, които уважаваше у хората.
-Е, Карт? – Ронел се усмихна игриво. – Хареса ли ти младият северняк?
-Не е съвсем северняк – сви рамене.
Можеше да каже много, много повече. Томен Редвин имаше северняшки корени – да, ала си личеше, че цял живот е бил сред андали. Очакваше ками, там където нямаше такива. През цялото време имаше чувството, че младежът очаква внезапно да обърне масата върху него и да го убие, или да прати „копоите си” след него. Първият урок, който научаваш на север бе да вярваш на останалите – иначе никога няма да преживееш зимата.
-Научихте ли нещо полезно – продължи Невестулката.
-Не. – Въздъхна дълбоко. – Томен Редвин е мнителен, предпазлив… И подозрителен, не на последно място. Но обича да пие. Езикът му може да се развърже, когато се напие.
-Да го напия ли – с готовност попита скагосецът.
-Неколкократно ти хвърляше погледи, Ронел. – В думите му се прокрадна лека нотка на укор. - Подозира те, а може би направо си знае. Няма да има полза, само ще му осигуриш безплатен алкохол.
Невестулката кимна, а очите на Карт за секунда минаха през Натин. Той не беше подходящ за тази задача, бе твърде безхитростен, а и не държеше особено на алкохол. Ако го пратеше да напие Редвин, щеше да свърши под масата, и преди това да разкаже на другаря си по чашка и майчиното си мляко.
-Какво друго научи? – Беше заповядал на Ронел да събере всякаква информация, не само за Редвин.
-Не много – с нежелание рече Невестулката. – Езиците на хората се разплитат, като пийнат повечко, но няма чак толкова много за казване. Повечето са дошли тук, за да видят Таргариен и да припечелят малко слава, докато това стане. Арин са тук, поне наследниците на трона им, Дарклин също, и Ланистър, начело със самия краля според някои. Железните мъже пристигнаха наскоро. Те май искат да премерят добре защитите на Речните земи. Знаеш ги какви са. – Карт кимна. Много добре знаеше. – От Предела идват регентите на краля, дочух. Роуан бил на легло, престарял и отровен. – Хвърли му един въпросителен поглед. – Такъв е слуха – Ронел веднага скръсти ръце в опит да се предпази от съмнението на Карт. Синът на магнаря не каза нищо. – Както и да е. – Невестулката си отдъхна след секунди и продължи. – Пенроуз от Бурен край са тук, с цяла орда знаменосци. Дочух, че вчера някакъв меч се скарал с краля им и че това било типично. После се проазрових. Меча е Белмур Тарт, един от важните знаменосци на Пенроуз. Според мълвата далеч не обича суверена си. – Такива напоследък ги имаше твърде много.
-Нещо друго – попита Карт, когато Ронел замлъкна.
-Е, има ги и дорнците – бавно започна Невестулката – но те не са като другите андали. Мълчат като риби и даже като се напият не говорят за политика.
-Това е защото дорнците не са андали – обясни Карт – а ройнари. Кръвта им е от отвъд Тясното море и макар и да прекаляват с интригите са достойни хора.
Натин и Ронел се спогледаха. Карт да признае, че някой отвъд Шийката е достоен? Май се случваш за пръв път.
-Какво сега, Карт? – Пръв се осъзна Невестулката.
-Свободен си. Ако искаш се прибери, ако искаш остани в страноприемницата и изпий част от парите. – Очите на Ронел светнаха игриво. – Само пази езика си и слушай. Ако чуеш нещо интересно, запомни го. – Невестулката кимна. – И не оставай сам. – Огледа се. Бяха между няколко палатки и никой не ги слушаше, но по-добре да провери, отколкото да съжалява. – Не ми харесва това място. Вземи Натин.
Като предаде инструкциите си, Карт веднага се обърна към лагера. Ако имаше късмет, щеше да се прибере в палатката си до половин час и да почине. Нямаше някакви планове за вечерта. Утре сутрин се бяха уговорили с мъжете му да тренират, но дотогава бе свободен. Ако зависеше от него, щеше да спи до зори.
Краката му сами го водеха, докато умът му се рееше безцелно. Редвин… Редвин можеше да се превърне в добър мъж. Две години на Вала, далеч от интригите и навика да спи с кама под възглавницата и щеше да е истински северняк. Сега обаче бе андал, и имаше нужда нещо сериозно да го разтърси, за да се промени. Замисли се и за Андин. Не беше разговарял с нея от отдавна. Може би трябваше да й каже за братовчед й. Падаха се втори братовчеди с Томен, доколкото разбираше от кръвни връзки. От друга страна, макар и нещо да го глождеше и да настояваше, че е крайно време да говори с нея, идеята продължаваше да му се струва противоречива, в най-добрия случай. Нека Андин сама открие роднините си, той не искаше да се набърква.

Усети, че шумовете около него са по-силни от обичайното и надигна очи. Пред него, в кишата и калта, крачеше малка свита. Бяха десетина мъже в пълно бойно снаряжение. В центъра им вървеше нисък, но набит, прошарен човек с гъста брада и сурово лице. През раменете му беше навита, подобно на майстер, верига, но неговата беше от чисто желязо и сравнително малка, макар и неудобна на вид. До него стоеше още по-странен мъж – висок и с маска на лицето, която скриваше всичко, освен очите му. Движеха се право към него, а един го сочеше и говореше разпалено. Отстъпи назад, ръцете му потърсиха меча. Ако отстъпеше в кръга на палатките можеше да се имзкъне, броните им бяха по-тежки от неговия жакет с метални капси и табарда.
-Карт, предполагам? – Ниският мъж с веригата пристъпи напред. – Канг настоява, че те познава.
-Той, той! – Един мъж със сплъстена коса и малки очички почти започна да подскача от яд при вида му. – Той и онова копеле, Теон Старк запалиха корабите ни при Драконов залив. Едва не ми отсече ръката до рамото, проклетникът. – И мъжът посочи към десницата си. На края на десния нараменник още личеше огромна резка.
-Е, значи трябва да ви поздравя. – Мъжът с веригата направи още една крачка напред и протегна ръка за поздрав. – Изгорили сте кораби на брат ми, значи мои кораби, лорд Магнар.
-Ако са били ваши, какво са правили на земята на Старките? – Карт изсумтя. – Крал Валарис просто искаше да разчисти брега, понеже дървенията запречваше хубавия пейзаж.
Кралят на Железните острови, защото това не можеше да е никой друг, го изгледа за няколко секунди със студено изражение. Сетне, без никакъв претекст, свали ръката си и се засмя тъй гръмко, че ушите на Карт изпукаха. Свитата на краля го последва, плахо и безрадостно. Само онзи с маската не се и усмихна, нито каза нещо. Въобще как можеше да говори, почуди се скагосеца, преди кралят пак да привлече вниманието му.
-Обичам врагове, които знаят цената си. – Човекът кимна, усмихнат. – Нека се запознаем, макар и да не искате ръката ми. Аз съм Балон Хоар, крал на Железните острови, жетвар на Оркмънт, любимец на Удавения бог. А вие сте Карт от дома Магнар, нали?
-Карт скагоски – сухо отвърна скагосецът. – И бих поискал ръката ви, за да мога да я даря на краля си.
-Ха! – Балон се разсмя демонстративно и свитата му пресилено се включи. – Имаш дух, младеж. Ако бяхме някъде другаде, с удоволствие щях да се опитам да го извадя от гърдите ти.
-Оставихте ми това. – Карт посочи лицето си. Знаеше, че не е много приятна гледка и усети това в очите на железните мъже. – Лорд Болтън се погрижи да има и други белези, които да правят компания на онзи, дарен от ваш войник.
-Ако бях аз, нямаше да се разминете само с белег. – Балон се озъби, само за да премине към далеч не неприятна усмивка след секунди. – Достатъчно любезности. Какво ви води насам?
-Дълг – простичко отвърна Карт.
-Ах, виждам. – Кралят кимна замислено, след това размаха ръце тъй, че да обхване цялото турнирно поле. – А аз дойдох да се порадвам на гледките. Ала мъжете ми твърдят, че не мога да държа копие правилно. Албърт, – обърна се към онзи с маската – ще им покажем ли?
-Както пожелаете – смирено сведе глава маскираният.
-Пожелавам ви успех – формално отвърна Карт.
-Дано да се видим на полето.
-Надали. – Поклати глава.
-Жалко… - Балон Хоар огледа хората си и махна с ръка. – След мен, морски псета! Трябва да ви напия и нахраня, за да сте готови за подвизи!
Малкия ескорт се насочи към другия край на палатките, но Канг не го последва. Гледаше тъпо Карт, право в лицето, и се зъбеше ядосано. Кралят скоро усети присъствието му и само след няколко фута се обърна и го изгледа ядосано.
-Канг, харесваш ли си зъбите в устата – изрева крал Хоар. Подчиненият му застина. – Тогава идвай! Няма да нарушим турнирния мир заради такава стара дрязга… - С нежелание войнът се отдръпна.
Балон пристъпи напред към Карт със сурово изражение. Канг понечи да се отстрани от него, но Хоар стъпи твърдо и замахна. Мъжът му изквича, а от носа му рукна кръв. Кралят не се обърна, не спря, за да му каже нещо, просто продължи напред, към северняка.
-Мъжете ми са диви кучета – ледено рече Балон. – Не разбират от добро, нито от красота, мир или хармония. Разбират само от това. – Надигна леко обкования си в метал юмрук. – На моменти ги съжалявам за това, на моменти ги презирам. Убихме някакви несретници по пътя. Жалко. Харесах ги. Имаха кураж. Капитанът беше някаква чернилка от Летните острови, но имаше сърце и ум в главата. Понякога ми се ще просто да избия хората си. От тях струва само Албърт Код… Важното е, - кралят пристъпи напред, почти забивайки нос във врата на Кар – че харесвам и теб, Кар от дома Магнар. Харесвам те… - Потупа го много леко по гърдите, отляво, при сърцето. – Но това няма да ми попречи да те убия.
Кралят се завъртя на пета и се отправи към хората си. Карт наблюдаваше гърба му мълчаливо. Опасен враг и още по-опасен приятел. И той го харесваше.
-Впрочем – високо се обади Балон, така че скагосецът да го чуе. – Тази вечер давам голям пир в името на добросъседството – кралят почти изплю тази дума – между Речните земи и Железните острови. Ела, ако искаш.
И ескортът тръгна напред, воден от маскирания, Албърт Код. Канг вървеше последен, придържаше лицето си, но не смееше да се обърне, макар че ръката му конвулсивно стискаше дръжката на брадвата. Карт знаеше как е. Беше чувствал същото, когато яздеше рамо до рамо с лорд Болтън по пътя насам. Въздъхна. Просто искаше да се прибере в палатката си и да спи. Никакви пирове, никакви срещи повече, ако ще и самите Седем да му се явят, придружавани от цялото войнство на чедата. Уви, като се замислеше, напоследък нищо не се получаваше както той иска.
С тази мисъл на ум, Карт се запъти с превалящото слънце зад гърба си към лагера на северняците.
Карт
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by GOD OF TERROR Сря Сеп 28, 2011 7:12 pm

След тежката схватка с виното с подправки , в която трябваше да си призная поражението , реших че да притеснявам Андин сега беше неуместно. Ако утре присъстваше на двубоя с пики , можех да проведа разговор с нея.Но щеше да бъде нелепо нарочно да я търся. Хорските усти щяха да щракнат капана и неверни слухове щяха да се пръснат. А клюкарите имат една невероятна сила. Да си украсяват и изменят историите. Така например , оригиналният слух щеше да се промени много на сексуална основа като за начало. Навярно после някой щеше да си съчини любовен триъгълник.Или пък щеше да плъзне слуха , че Старките търсят подкрепа за предстояща война. Ефект – същия. Дори няма да споменавам , че може да плъзне слуха за евентуална война в Предела. И всичко това щеше да подкопае властта ми в Предела – морално и материално. Особено ако разберяха , че слуха се върти около мен. Халис така или иначе ми е ядосан , няма нужда да подклаждам огъня още. А това , че беше толкова сигурен , че аз извърших конспирацията срещу Роуан , само напичаше обстановката , колкото да си опечеш наденички. А аз съм вегетарианец. Няма да споменавам , че любимия ми кораб потъна в морето , заради Крал Далтониста Ланистър. Всичко това влияеше негативно на нервната система на човек. Дори няма да споменавам , че в боя с меч с/без броня ме няма никакъв. Така че положението си е подтискащо.
Всъщност самия турнир представлява сблъсък между бедни и богати. Всички имаха право да участват навсякъде. Освен на турнира с пики , където беше позволено само за рицари.И точно в този сблъсък на бедната , средната класа и аристокрацията , се случваха най-големите изцепки. Защото лордовете ставаха лесни мишени на крадци и убиици. За някой изобретателен бедняк , стража пред павилион или палатка е нищо работа. Особено ако стражата е подпалена. Знам го от личен опит.
Но освен това турнирите прочистваха градовете от утрепки , които вярват , че ще забогатеят на турнира. По един начин или друг. И много утрепки често са разорени и по пътя умират от глад. Или стават мишени на бандити и мародери по пътя. Или открадват някоя вещ на някой лорд и после гвардията му залавя крадеца. Или утрепките умират в разимириците по такива турнири. Така че плюсовете са повече от минусите на един турнир , проведен от някой известен лорд или крал.
И точно такива мисли ми се въртяха в главата , когато се шмугнах в палатката , която Церсей беше осигурила за мен. Естествено нямах нито ножове за мятане , нито ками. Дори арбалет нямах.Затова се заех да претърсвам вещите й. Церсей така или иначе винаги си имаше кама подръка , не й трябваха резервни.
Първото , което открих , беше любовно писмо , писано от Ед Градинар. Там се описваха всичките любовни глупости , които той си мисли за нея. Или с други думи , гадост. Следващот по-интересно или по-отблъскващо , беше малка колбичка с някакво странно вещество в нея. Естествено , Церсей нямаше навика да надписва повечето неща , заслужаващи надписване , затова се наложи да приложа сетивните си сили , за да определя какво замисля милата ми сестрица. Първо , ми направи впечатление мириса. Миришеше на развалени яйца , което или значеше , че са използвани развалени яйца за отварата , или това , което се опитвах да отгатна какво е , беше противоотровата на Върховен архимайстер Халайн. Ако беше първото , нищо чудно Цересй да изобретява смрадлива бомба. А ако беше второто … нещата се влошаваха все повече. Но още имаше надежда. Цвета беше нетипичен за противоотровата на Халайн – светло-зелен. Обикновено противоотровата му имаше типичен жълт цвят. След това го пробвах на вкус. Пуснах една капчица на езика си и веднага я изплюх. Един обучен човек в правенето и разпознаването на отрови , трябва да знае характерните белези на отварите. А обикновено това включваше и вкус. А някои отвари изобщо не са приятни на вкус. Все едно си лъв , който яде трева. Нетипично и отвратително. На това аз се съгласявах с лъвовете по отношение на тревата. Но да се върнем на отварата.
Вкуса й беше нещо средно между противоотровата на Халайн и отрова на усойница , смесена с презряли чернишки , които , според мен , имаха ужасен вкус. Презрелите де. Но пък това обясняваше много неща. Обясняваше защо цвета на противоотровата на Халайн е зелен , а не жълт. Обясняваше и необичайно отвратителния вкус , вземайки напредвид факта , че противоотровата на Халайн имаше вкус на мед. Което изобщо не е изненада. Обясняваше и мириса на развалени яйца. В момента държах саботирана отвара , която вместо да лекува повечето слаби отрови и много рядко грип и настинка (Мултифунционалност. Халайн заслужава статуя) , убива използвачите си. Което е много прецакано , ако питате мен.
След тези гадания , продължихда ровя в нещата на Церсей. Скука , скука , скука , поредното любовно писмо , скука и пак скука. А , ето нещо интересно. Писмо. В началото , преди съществената част на писмото , с различен подчерк , беше грубо надраскано: „ Да бъде препратено след известна обработка.“ А съществената част беше повече от интригуваща:
Скъпи Халис ,
Симптомите на Крал Роуан са твърде интригуващи. Проверих възможността това да е естествена болест. Предположенията ви се потвърдиха. Тези симптоми могат да бъдат причинени само то една рядка отрова: Буцефалис теремерос. Отровата не е смъртоносна , но разболява човек за има-няма два месеца. Но предвид старостта му , Крал Роуан може никога отново да не седне на престола , ако не получи спешно противоотроват на Халайн , която пристигна с куриера. А на Арбор са всички нужни съставки за произвеждане на отровата.
Пожелавам ви успех с разследването на отравянето , Лорд Халис
Искрено ваш , Архимайстер Боемунд

Така значи. Халис не се е шегувал , когато каза , че може да ме уличи. Той навярно трупа информация , с която да ме държи на каишка. Като куче. Трябва да призная , Халис е умен. Дори твърде умен , отколкото е здравословно за един Тирел. След още малко ровене , открих още нещо интересно. Писмо , написано от Върховния септон. Беше естествено адресирано до сестра ми , което изобщо не е изненада.
Лейди Церсей ,
Поради „положението“ и „напрежението“ в района Староград и околности , Звездната септа е прекалено заета да помага за потушаването на бунтовете. Което , милейди , означава , че няма да мога да ви венчая. Съжалявам за отказа си , но в момента имам по-важни неща за вършене , от това да ви оженя. Дано не съм ви поставил в неблагоприятно положение. Желая ви успех във всяко начинание.
Искрено ваш , Върховният септон

С кой , за бога , щеше да се венчае тя. Умът ми трескаво работеше , за да открие възможния кандидат , но жлъчката и шума , явен признак , че се свечерява, ми попречи да се съсредототоча над това сложно начинание. Затова изоставих тези мисли и продължих да се ровя.
Боклук , скука , още един боклук , още едно любовно писмо , скука , скука и пак скука. Не мога да повярвам , че Церсей си носеше толкова безполезни неща. Скука , скука , парфюм , игли и конци , рокли. Аха , най-накрая. След щателно претърсване на многото вещи , които Церсей си беше взела , най-накрая открих резервните оръжия. Колан , зареден догоре с ножове за мятане , арбалет , забутан в една от роклите й и няколко ками. Най-накрая открих това , което трябваше да открия.
Огледах боклуците , които бях разхвърлил. Бяха толкова много. Защо й беше на сестра ми да носи толкова много неща. Логиката й ми убягваше. Но сега това нямаше значение. Имах много за подреждане , а непретърсеното беш толкова малко. Изкуших се да преровя и там , можеше да открия златна мина. И естествено андала в мен надделя и продължих да ровя.
Рокля , рокля , пак рокля , обувки , обувки , пак обувки. Церсей си беше взела гардероба направо. Бижута , още един парфюм (да я пита човек защо са й два) , шал , жилетка , панталон. Явно сестра ми искаше да бъде подготвена за всичко. И това ако не е предвидливост. Още глупости , някакви блестящи джунджурийки , любовно писмо , свитък , още обувки. Момент , свитък?
Нетърпеливо го отворих. В началото пишеше за някакви сметки , но шума ми попречи да загрея за какви сметки става въпрос. Но пък после веднага разбрах , за какво става дума:
Сумата от 50 000 златни жълтици ще бъде върната с лихва 10% в срок на две години. При особени обстоятелства , е възможно парите да не бъдат върнати , като за всяка година , през която определената сума не е върната , лихвата ще се увеличава с 5% и ще влияе като отделна лихва от 10%. Двете лихви ще имат влияние над сумата за връщане отделно и ще действат само върху първоначалната сума , докато лихвата ще бъде отдилна сума за изплащане.
И отдолу бяха написани две имена. Моето (с Церсей хубавичко щях да си поговоря) и едно име , до такава стеепн задраскано , че се разчиташе само една буква „а“ , която нищо не ми говореше.Можеше да е Раймънд , Халис , Маркъс , Роуан , че дори и друго име. Но не ми беше до догатки в момента.
И изведнъж почувствах страшна умора. Всичко беше отишло по дяволите , само заради властта. Проклетата власт. Защо се полакомях за повече , отколкото вече имах. От всички тези мисли ме заболя главата и ми се пригади. Затова легнах на земята и затворих очи.Носъвестта ми беше решила да ме изтезава за алчността ми. Мислите бясно препускаха в главата ми , а съзнанието ми беше изтощено от толкова много яд и познание. Затова се опитах да заспя. Но не ми се получи. Някой издаваше сърцераздирателни стонове , от които ми се пригаждаше. Опитах се да ги игнорирам , но не се получи. Изведнъж почувствах , че ако този певец с глас като на риба не млъкне , жестоко ще си изпати. И , сякаш да ми прави напук , барда , защото предполагах , че е бард , продължи още по-весоко да пее. Идеше ми да му потроша лютнята на хиляди парченца. И да направя същото с гласа му. Тогава света щеше да е по-добро място за живеене. И след още няколко безнадеждно тъпи акорда , реших да го понауча малко на изкуството на музиката. Награбих една от камите и се насочих към нещастника , правещ тези проблеми. След около пет минути бутане се озовах на сравнително голяма тревна площ , явно незаграбена от лордовете още. А барда , който ми надуваше главата вече беше започнал да пее възхваляващи песни за Валирия. Помислих си , че сигурно иска да им се подмаже. Но къде бяха Таргариените. Всички тези палатки и знамена започнаха да ми изглеждат почти еднакви , предвид факта , че не знаех как изглежда герба на Драконовите лордове.
И тогава , за мое огромно учудване , от хълмовете се зададе огромна армия. Да , армия. Беше създадена от петстотин човека , доколкото можех да видя. И всичките бяха добре органиизрани , с подходяща броня. Дори бяха разделени на класове. Едните бяха средновисоки , тънки и носеха лека броня и ками. Те навярно играеха ролята на първата ударна вълна , защото екипировката им позволяваше да маневриват и бързо да се придвижват по бойното поле , правейки ги трудни опоненти. А нищо чудно да можеха да се катерят. А другият , преобладаващ тип , беше съставен от тежковъоръжени пехотинци , някой на коне , някой – пеша. Бяха въорежи с всякакъв тип брони и някой от тях дори си позволяваха лукса да подменят част от екипировката си , която беше от желязо , с валириански желязо. Естествено тези , които го бяха направили , бяха твърде малко и навярно бяха елтните бойци на някоя важна клечка във Валирия. Но оставаше въпроса. Защо валирианците бяха закъсняли толкова много и защо бяха довели толкова хора. Сигурно на Драконов камък нямаше и толкова селяни , камо ли бойци. И още нещо. Къде бяха прословутите им дракони. Сигурно не бяха ги взели , защот щяха да създадат хаос на турнира , но все пак само да се покажат щеше да вдъхне страх на всички лордове. Защото драконите бяха унищожителни чудовища , създания , толкова могъщи , че лесно биха били използвани като символ на могъщество. Дори един би вдъхнал страхопочитание в повечето лордове , а много от тях с удоволствие биха се присъединили към Таргариените , ако това им носеше някаква изгода. Но не го бяха направили. Може би имаше някакъв валириански закон , който пречеше на посланниците да си взимат домашните любимци унищожители на цивилизации. Едва ли биха направили такъв закон , но все пак имаше такъв вариант.
Докато хиляди хора се трупаха около мястото , където валирианците навярно щяха да се заселят до края на турнира , лордове припкаха в тяхна посока , за да дадат нужната почит на представителите на Валирия. А някой плюеха мястото на бъдещия лагер на Таргариен. А други , към които аз спадах , оглеждаха колоната , насочена към турнира и се опитваха да отличат подробностите. Естествено светлината беше оскъдна , поради факта , че се свечеряваше и само няколко факлички тук-таме осветяваха турнира, и не можеха да различат много подробности. Но за това имаше време. Сега имах по-важна работа. Трябваше да крада доклад , предназначен за Тирис , трябваше да разнищя интригите на Церсей , трябваше да й подредя багажа преди да се е осетила , че съм ровил в него , трябваше да се погрижа Крал Ланистър да не ме види. Щеше да бъде трудно. Освен това трябваше да намеря съюзници на бъдещия Крал Ерон. Както казах , тежка работа. И трябваше да се захвана с нея в най-скоро време. Но задълженията се тълпяха ли тълпяха …
Едно момче , навярно на седемнайсет ме побутна леко и след даването на нужната почит , ми съобщи , че регентският съвет се събира след час в палатката на Маркъс Градинар. Причина за събирането: Таргариените. Естествено щеше отново да се изясни въпроса с коалициите в Предела и отцепилите се лордове и селища , но Таргариените щяха да са основната тема. Въздъхнах. Проблемите нямаха край …




GOD OF TERROR
Андал

Брой мнения : 84
Join date : 17.07.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Карт Пон Ное 21, 2011 10:12 pm

Първи ден на турнира, часът на вълка. Палатката на Карт скагоски.

Старата му познайница пак го навести тази нощ. Отдавна не се бяха виждали, но я позна добре. Болката в гърба го прониза някъде към часа на вълка и не го пусна до сутринта. Имаше такива нощи, когато се въртеше в палатката си и просто не можеше да заспи. Обикновено запълваше времето си с обиди към Болтънови. Този път обаче имаше по-важна работа. Като установи, че тази нощ сънят няма да го бъде, Карт стана, запали свещ и се зае с работата, поставена му от краля. Измъкна една книга, написана от някой прашен майстер и се зае да я разучава. Южняците имаха много повече домове от първите хора, и той трябваше да е наясно откъде може да дойде заплахата. А тя щеше да дойде. Дори и на север да бяха, пак щеше да е убеден, че ще дойде. Не можеш да събереш толкова много кучета на едно място и да очакваш да не се сдърлят за някой кокал.
Огледа най-напред онова, написано за кралските домове. Тъли даваха турнира и щеше да е голям скандал те да се опитат да сторят нещо на собствените си гости. Още повече, не вярваше мъжете на речните земи да са толкова глупави, че да предизвикат гнева на Старк. Не и в сегашното им състояние. „Крал” Тъли се радваше на всенародна омраза, а железните мъже бяха готови да му вземат земите. Този турнир не бе нищо повече от отчаян опит да укрепи властта си. Самите железни мъже бяха по-голяма заплаха. Стига Балон Хоар да речеше така. Само че вече ги бяха жилили много зле и жетварят на Оркмънт нямаше да им се нахвърли. Арин тогава? Мислъта го тревожеше. С Арин имаха какво да делят – Сестричино, на първо място. Вярно, островът бе свърталище на разбойници, но бе земя, а той разбираше ламтежа на кралете за земя. Огледа по-на юг. Ланистър? Бесният им крал се бе забъркал така с Предела и Речните земи, че се съмняваше Джиор „Бурята” да обърне взора си на север. Пределът се тресеше, Бурен край също, ако можеше да се вярва от приказките, които бе чул около лагерните огньове. Черна вода бе малка заплаха. Оставаше само Дорн. Ройнарите бяха от различна кръв, но познаваха интригите, земите им бяха добре защитени и богати, а армиите набъбваха бавно и постепенно. Би ги заподозрял в опит за някоя интрига. Ако не ги делеше цял Вестерос. Те просто нямаше какво да делят със Севера.
Оставаха други два варианта, и нито един от тях не му харесваше. На първо място, Таргариен. Не бе виждал валирианците. Никой не ги беше виждал. Да, целия лагер бе наблюдавал помпозното пристигане на силите им, но самите Таргариен не си показаха лицата. Нито драконите. Не знаеше какво искат те, но се молеше да не обърнат взора си на Север. Драконите умираха. С тях обаче обикновено си отиваха цели армии. И все пак, това може би беше по-добро от другото…
Предателство.
Знаеше, че Болтън с удоволствие ще си направят палта от Старките. Това бе традицията. Сегашният лорд Болтън не бе по-добър от повечето си предтечи. Може би бе добре, че Валарис го изпрати тук. Когато лордът на Страшната крепост не беше у дома, нямаше да посмее да измени от страх, че няма да има къде да се завърне. Но малкото паяче можеше да си оплете хубава мрежа. А Ъмбър? Бе пил с лорда. Огромен мъж, силен в битка и стабилно безобиден. Направо глупав, особено след няколко халби. Значи само Болтън. Щеше да е лесно, стига да имаше само няколко души, които да наблюдава. Но тук имаше представители на южняшки домове. Трябваше да ги научи всичките. Очите му продължиха бавно да минават по напуканите листове. От време на време се протягаше да почеше старите белези от бичовете по гърба си. Болеше, но нямаше време за това…

Събуди се от звъна на метал в метал. Скочи на крака и едва не се преби. Десния му крак бе изтръпнал от коляното надолу. Бе сякаш някой му бе отсякъл крака и бе сложил на негово място прасешки. Седна тежко на леглото си, почти се просна, и остана там няколко секунди, за да проясни главата си. Разсеяно разтърка очите си, обирайки гурелите. Лицето му също бе изтръпнало и почервеняло. Сигурно бе спал, забил глава в масата. Гърбът го болеше, но не от белезите от камшиците, не. Бе просто болка от позата, в която беше спал.
Сети се от какво бе звука. Бе заповядал в първия официален ден на турнира да тренират. Отчасти за да е сигурен, че няма да отидат да гледат пиките. Щеше да ги пусне за финалите де, но не искаше да рискува да се смесят с южняците и да се забъркат в някаква каша. А и беше заповядал да не го будят…
Надигна се отново от леглото. Кракът му беше по-добре. Разсеяно си навлече панталоните и затърси палтото. Беше твърде схванат и уморен, за да слага броня. Сякаш въобще не бе спал. Някой далновидно бе оставил до входа купа каша и кана с някакво питие. Надигна го към носа си. Кой идиот… Вино с мляко. Много хубаво, няма що. Притвори очи и пресуши халбата. Идеята беше ужасна, вкусът още повече, но сигурно беше хранително. Молеше се да е хранително, защото иначе щеше да му е прилошало за нищо. Щеше да навика онзи, който бе направил закуската днес. Остави кашата в дървената купичка на масата си и извади лъжица от дисагите. Лично я беше издялал преди доста време. Залови се да лапа бързо, мислейки за идния ден.

Когато излезе, около половин час по-късно, вече бе в броня и носеше табарда си. Някой ден трябваше да изпере проклетията. Но друг път. Под мишницата си носеше шлема. Бе му изкован в Зимен хребет преди години. Оттогава не го бе сменял. Разсеяно прокарваше пръсти по изсечените в метала детайли. Бе полушлем с предпазител на носа. Падаше до очите, а по ръба бе гравиран. Отстрани имаше удебелен участък, приличаше малко на криле. Нелепо, но му пазеше ушите от по-тежки удари. А полезността бе по-важна от външния вид. Доказваше го самия цвят на шлема. Някога той бе искрящо бял и здрав. Сега бе изкривен и ръждиво-сивкав, с мръсни и кървави петна по метала.
Огледа малката тренировъчна площадка и изсумтя доволно. Скагосците си имаха отделен терен, на който да тренират. Нямаше нищо против другите северняци, но не искаше да меша своите с тях. Не и когато му бяха нужни постоянно. Не можеше да разчита на други.
Едно нещо обаче го накара да се смръщи. Сред групата опасни мъже, въртящи изкусно оръжията си в поредица от тренировъчни двубои, Хелман Блакууд изглеждаше ужасно загубен. Бе висок, но по-слабоват от северняците и изглеждаше малък в палтото си. Защо ли не беше с броня? Мечът му бе добър, но на момчето му липсваше умение. Не че противникът му се опитваше да го притиска. Натин го караше по-леко. Удряше вяло, отстъпваше пресилено и се стараеше до улесни момчето, но напразно. Хелман просто не си бе на мястото тук.
-Къде ти е бронята, момче? – Карт се бе изправил до двамата и гледаше право към Блакууд. Повереникът му сведе поглед притеснено.
-Това не е битка, защо ми е – тихичко попита Хелман.
-Първо, защото в битка ще я носиш. – Синът на магнаря махна на Натин да се дръпне и скагосецът се подчини с охота. Изглежда и на него не му харесваше имитацията на двубой, която бе водил с Хелман. – Първо правило. Тренираш както ще се биеш. Ако искаш да получиш истински опит от битка с по-малък риск, участвай в някое меле. Правите ли такива в Гарваново дърво? – Момчето поклати глава. – Добре тогава, при кого си се учил на меча, и как?
-Баща ми не беше голям войн – отвърна му плахо младежът – но твърдеше, че аз трябва да съм по-добър. Уви, нямаше кого да наеме. Кръвта ни е кръвта на крале, но напоследък не сме никак добре с парите. Преди около пет години един странстващ рицар от Запада се съгласи да ни помогне.
-Как се казва – попита Карт.
-Кортни Фарман.
-Този красавец да го върнеш в красивия му замък с много поздрави за прокажения му лорд-баща. – Шибна го немилостиво по краката. Младежът едва не падна. – Не така. Присвий краката. – Хелман побърза да се коригира. – Колко често тренираш с меча?
-Два пъти седмично по два часа.
-Малко е – отсъди студено Карт. – Три пъти по три часа, в продължение на поне четири-пет години, ако ти се живее. По-често за по-малко години също може. Отделно трябва да яздиш. Ходиш ли на лов? – Младежът кимна. – Как си с лъка? Копието? Можеш ли да проследиш плячка?
-За това имаме гончии – отвърна му Хелман, макар че май съжали на мига за думите си. – Иначе мога да стрелям с лък прилично, но с копие, особено от кон, съм добър. Повалих дива свиня наскоро.
-Бих те посъветвал да се държиш за копието докато не научиш меча. – Беше честен. – То е по-лесно. На кон или на крак, особено с щит, който да те пази, и ставаш непревземаема цел. Само трябва да внимаваш с тежка пехота. Основният принцип и с копието и с меча е един и същ. Знаеш ли го?
-Мушкай ги с острия край? – Хелман се ухили широко, надявайки се шегата му да мине. Е, не мина.
-С меч сечеш, не мушкаш, освен ако не искаш сам да се лишиш от почти цялата му ефективност. Това не е остен, момче, че да мушкаш с него. – Извади собствения си меч и прокара длан по него. Нарочно се убоде, когато стигна до върха. – Вярно, върха е най-острата част и ако мушнеш с него, ще пробиеш през броня и плът, и ще нанесеш рана, но малка рана. Когато излизаш от мушкане, продължаваш да режеш. Като да късаш месо с вилица. Мечът сече и реже, мушкания при него не са така ефективни като при камата. С кама можеш да пробиеш дебело дърво. С меч можеш да го разсечеш. Първото правило при меча и при всяко друго оръжие е винаги да държиш опозиционна линия към врага си. Много хубаво, че току-що си го ударил в главата. Той междувременно може да те разпори на две, защото не гледаш къде е неговото оръжие. И двамата си отивате. На лявото държиш оръжието вдясно, на високото – ниско. Всяко останало положение е по-слабо, а в някои случаи – ще те направи да приличаш на идиот. Което не е лошо, в някои случаи. Но първо се научи да държиш меч, после се обучавай как да се правиш на глупак, че да подведеш противника си. Сега слушай.
Изтегли меча си и зае позиция срещу Хелман. Момчето побърза да го копира.
–Боят с меч или с което и да е друго оръжие е опит за движение от безопасна позиция през безопасна позиция, до безопасна позиция, като през цялото време поддържаш заплаха към противника си. Има някои разлики между едноръчния и двуръчния меч, които сега няма да ги разясняваме. Твоят е едноръчен. Има пет основни позиции и две помощни. Приготви меча. – Хелман последва съвета му и вдигна леко оръжието си. – Първа позиция е ниско в ляво, с острие леко назад, гарда да ти е горе-долу пред пъпа. Заеми я. – И двамата заедно заеха една и съща позиция. – И застани по-стабилно, прочее, гледай как стоя аз. – Младият Блакууд побърза да оправи стойката си. – Първата позиция е основна, много често ще се намираш в нея и ако не знаеш какво да сториш – заставаш в първа. Втората ръка държиш по централната линия на тежестта, между гърдите и пъпа, по гръдната кост, където намираш за най-добре. Не така. – Шибна го леко с върха на меча си по ръката. Повереникът му се намуси, но не каза нищо. – С кутрето навън, ако стиснеш юмрук. Като острие. Мечът покрива единият диагонал, ръката другия. Като „Х” точно пред теб. Оръжието ти има две остриета, онова, което е навътре, към теб, наричаме късо, другото е дълго. Помниш ли? – Хелман кимна съсредоточено. – Така. Втора позиция, дясно рамо. Оттук падат най-силните удари. Трета позиция, ляво рамо. Да, така, с предмишницата пред брадичката. Гледай помелът винаги да сочи между противоположното рамо на противника и лицето му. Ако си в ляво рамо, помелът да сочи между дясното ми рамо и лицето ми. Така, добре. Четвърта позиция, транзитна, високо горе над дясно рамо. – Карт издигна меча си. Внезапно оръжието беше натежало в ръцете му, както и трябваше да бъде. Мечът бе лек, но зависеше и как го държиш. – Тази позиция не я харесвам много, рядко ще стоиш така в битка, а и се откриваш много ниско. Затова втората ръка пада до пъпа. Най-често това ще е транзит от втора позиция, ако решиш да се правиш на глупак. Така. Пета позиция, дясно бедро, помела да сочи вътрешната страна на лявото коляно. – Перна го през краката и Хелман изсумтя болезнено. – Смени ги, бъркаш. Шеста позиция за мушкане, меч напред към центъра на моята тежест, с връх някъде при центъра на твоята и ръка отгоре. Ако аз съм във висока позиция, ръката минава отдолу, за да не взема да я срежа преди да ме посрещнеш с метал. И седма, стъпка напред и мушкаш. Транзитна дълга. Така. Замах надолу, леко. Завърташ меча до лявото бедро. Свободна позиция. – Карт въздъхна. – Запомни ли?
Повереникът му закима енергично, а скагосецът само се усмихна. На негово място нямаше да е така ентусиазиран. Младежът не го знаеше, но преди слънцето да достигне зенита си, щеше да е така нашарен, че да не си и мисли за битки в продължение на дни.
Карт
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Нимерия Вто Ное 22, 2011 8:13 pm

Краят на Томен Редвин

Слънцето едва надникваше от земята, а денят във Вестерос беше започнал. Едва ли някой можеше да спи под звуците на жестокия сблъсък на желязо в желязо и виковете, с които мъжете съпровождаха ударите си.
Нимерия се опитваше да привърже конопеното коланче към туниката си, когато в палатка ѝ нахлу хлад.
- Принцесо… - гласът беше на Нис и Нимерия знаеше, че обърнеше ли се към нея така, думите щяха да бъдат черни.
- Какво има, Нис? - Ним се завъртя на тока на обувката си за секунда и той видя разголените ѝ гърди, които все още не беше прикрила. Ръцете ѝ умело завързаха колана, пристегнаха дрехата около тънката ѝ талия и бързо закопча дрехата колкото да прикрие малка част от плътта си.
- Нис?
- Извинявай, Ним. – мъжът разтърси глава и ѝ разказа какво се случваше в този момент.
- Редвин какво прави?! – Ним изкрещя и мъжът срещу нея не разбра кога се беше въоръжила с лъка си. – Това копеле… знаех си.
Нимерия нямаше време за нищо повече от това да избяга навън от палатката и да потърси малкия хълм недалеч от трениращите мъже, които оставаха слепи за развиващата се схватка зад гърба им. Там го видя. Томен Редвин нанасяше удари с меча си по Ноар, дорнец и верен меч на баща ѝ. Редвин се беше заклел, че ще отмъсти за унижението, на което го бяха подложили дорнци. Едва ли имаше друг човек съгласен с него по този въпрос, но как можеше да промениш мнението на мъж, който те предизвиква да го ритнеш в лицето, а след това те обвинява в насилие?
Нимерия знаеше, че Ноар е по-силен от Томен и нямаше да има проблем с обезоръжаването му. Или поне това важеше, докато не видя как Редвин го бутна в близкото дърво, Ноар загуби равновесие, падна и удари главата си, издирайки лицето си на кората му. Тогава онова ужасяващо чувство се заби в нея като меч и раздра спокойствието. Знаеше какво ще последва. Томен щеше да убие Ноар, а тя не можеше да позволи това.
Позицията ѝ беше ужасна, за това Нимерия забяга с всички сили, докато през това време се опитваше да извади стрела. Косата ѝ се вееше като черна буря зад нея, дългите ѝ крака позволяваха да взима по-голямо разстояние и да бъде бърза като вятъра.
- РЕДВИН! – Гласът ѝ мощен като гръмотевица се разнесе и хората наоколо бяха включени в сцената. Мъжете на принцесата на Дорн тичаха след нея, извадили оръжия, готови да разкъсат, човекът, който беше нападнал техен брат без причина, освен наранената гордост и глупостта, които рядко се смятаха за такива. Останалите просто наблюдаваха това, което се случва, едва ли разбрали кои са мъжете, които се бият.
Томен успя да извърне глава, стреснат от така познатия глас и вместо да забие острието в гърлото на Ноар го прониза в рамото. Малко след първия писък, последва още един. Този на Томен Редвин.
Нимерия беше спряла, прикачила стрелата към лъка и яростно беше отпуснала тетивата. Три секунди по-късно Редвин падна мъртъв на земята, пронизан от стрела право в сърцето.
Дорнците се спуснаха към ранения Ноар и го отнесоха към палатката, за да спасят живота му. А Нимерия продължаваше да стои на същото място, стискайки лъка с трепереща ръка, продължавайки да гледа към падналия владетел на Арбор.
Току-що беше убила владетеля на Арбор и не изпитваше грам съжаление за действията си. Радваше се, че беше успяла да стигне на време.
- Обещах ти да те пречупя… - Нимерия тихо прошепна и думите ѝ бяха отнесени от вятъра.

Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Grue Сря Ное 23, 2011 2:40 pm

Търсейки среща с принцесата на Дорн, Пъг се мотаеше уж случайно около лагера. Чудейки се как да най-добре да се представи пред принцесата, изведнъж мъжа чу вик изпълнен с болка. Прескачайки оградата на лагера, наемника влетя търсейки източника.
Застанал под един хълм, пред очите му се разкри битка на живот и смърт. Двама мъже се биеха, яростно, с зъби и нокти за живота си. Единия много по-висок и силен от другия носеше дорнска униформа. Пъг се усмихна и извади един нож за хвърляне...
- РЕДВИИИИИИИН - вика проехтя, разтъсващ полето... униформения бе съборен на земята и секунди го деляха от смърта му. Стиснал зъби, извадил втори нож, Мечът се приготви да хвърли... но бе изпреварен от стрела в сърцето дошла откъм върха на хълма. Когато той погледна натам, видя зашеметяваща гледка. Бе чувал истории за красотата на дорнската принцеса, но това което видя надмина очакванията му. Дълга гъста коса падаща като водопад по гърба и, неверятно дълбоки и прекрасни очи, бяла като мляко кожа и стройни крака, сякаш изваяни от някой древен майстор...
Пъг разтърси глава. Не, не затова бе дошъл тук. Огледа се, за да прецени къде са стражите на Нейно Величесто и се промъкна зад нея.
- Добър изтрел - каза той спокойно. Смесица от ярост и уплаха се появиха на лицето и когато се обърна - Лично аз бих се целил малко по-ниско. Съществува верятноста мишената да се премести, и да избегне първия изстрел, като това променя нещата... Ако той или тя очаква втора атака, това ще усложни нещата неимоверно... А и ако е заклет враг, стрелата ще го уцели в сърцето, само че съвсем леко по-надолу причинявайки... да кажем "адски" болки.
Тонът му бе арогантен и нравоучителен, същия тон който някогашните му наставници използваха докато го обучаваха. Последното бе казано с усмивка... в която нямаше нищо приятно.
Момичето го погледна с поглед вещаещ неприятности... а той просто и се усмихна весело. Гледаха се около минута, изучавайки се един друг. Гнева все още горящ в нея бе открил нова цел...

Grue
от отвъд Тясното море

Брой мнения : 9
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Маркъс Градинар Нед Ное 27, 2011 9:03 pm

Маркъс Градинар седеше сам пред прилично заредената маса с каменно изражение. Гърба си с рози накичи, че е съдран да не личи. Макар че розите май не бяха подходяща алюзия тъкмо в момента. Пред него се беше изпружило прасенце, от което се надигаше апетитна пара, а на везаната червена покривка лежаха още голяма купа с някаква зеления, която майстера настояваше да яде и кана силно арборско. Иронично. Пиеше арборско точно в деня, когато Арбор загуби лорда си. Огледа виното в чашата си и отпи, малко, после повече и повече. Не се напиваше. Беше глупашко да се напиеш. Но днес можеше и да го стори. Гърба си с рози накичи, че е съдран да не личи…
Какъв идиот! Беше готов да призове всички богове, не само Седемте, за да се докопа до гърлото на Томен Редвин и да го удуши. Да се убие! Не му беше дал разрешение да се убива! Не и по този глупав начин. Не и сега. Някой трябваше да си плати. Някой, някъде, щеше да си плати.
Чашата в ръката му се счупи и престолонаследникът прокле. Шибано, некачествено стъкло от шибаните пустини на шибания Дорн. Трябваше да извика тази принцеска, да я метне на коляно и да я напляска. Да убие неговият човек в регентския съвет, камъкът, който осигуряваше властта му, и за какво? Изръмжа. Не му се ядеше, не му се и пиеше всъщност. Искаше да удари нещо. Съжаляваше искрено, че не бе никакъв войн, иначе сигурно щеше да излезе да пребие някой от стражите, които тренираха в обедния зной отвън. Идиоти и те, заедно с Редвин.
Насили се да седне и да започне машинално да набутва шибаната зеления в устата си. Беше полезно, а точно сега трябваше да е в добро здраве. Ако и той легнеше да мре като баща си, Тирел щяха да станат еднолични владетели на Предела. Може би… може би ако препуснеше сега и просто ги нашибаше всичките с някой топуз по главите щеше да е по-добре. Но не биваше да напуска шибания турнир. Не и изоставяйки Дорн зад гърба си, не и когато всички щяха да приемат това като позорно бягство. Не. Трябваше да излезе с цялото си богатство и цялата помпозност, ако искаше да запази някакъв авторитет. Гърба си с рози накичи, че е съдран да не личи…
Само че не можеше да не стори нищо. Синът му бе в Планински рай. Вече бе пратил на момчето гарван с инструкции. Да удържи фронта, докато той се върне. С Ед щяха да се справят с шибаните златни рози. Само младежът да удържеше. В най-лошия случай когато се върнеше в Планински рай, баща му и сина му щяха да са мъртви. Тогава какво? Тирел щяха да го набутат в някоя тъмница, за да изгние там. Не можеше да разчита на стражата или на народа. Монетите властваха над тези идиоти, драконите и елените. В най-добрия случай синът му щеше да ги озапти, докато Маркъс се върне. А тогава…
„Ще хвърчат глави” замисли се мрачно. Целият юг бе в джобовете на Тирел. Баща му бе съумял да обърне Хайтауър срещу себе си, Флорент щяха да последват дебелите цветя, а Тарли и всички останали само чакаха причина, за да тръгнат след Хайтауър и Тирел. Там беше най-голямата опасност. Ако можеше някак да раздели шибняците от Староград и златните рози, всичко щеше да е наред. Но не виждаше как ще стане, не и след простотиите на баща си. Не и без Редвин, а Редвин…
-Идиот – промърмори Маркъс – пълен шибаняк.
На север от Мандър имаше кой да го подкрепи. Фосоуей и Оукхарт, Ашфорд и Дън. Бяха обвързани с бракове или просто твърде уплашени да тръгнат срещу наследника на краля. Бяха верни, бяха горди и честолюбиви. И бяха бедни. Всички заедно едва щяха да покрият разходите за шибаните нужници на Староград. Но можеха да изкарат доста войска, почти колкото юга. Ако се стигнеше дотам. Молеше се да не се стигне. С Джиор Ланистър на север никога не можеше да се чувства спокоен. Кой знаеше какво може да стори лудия старец? Вярно, Ланистър бе шибал леля му, преди тя да почине, но пък скъпото му копелдашко внуче беше оженено за златна роза. Кой знае какво щеше да стори проклетника?
Само да знаеше накъде да се обърне. На север? На юг? Ако можеше да се вклини някак между Тирел и Хайтауър, или да привлече Ланистър на своя страна. Пенроуз нямаше да си мръднат пръста в Бурен край, разбира се, особено след като шибаните Тарти май мислеха да си откъснат голямо парче от кралството им, а Дарклин по-скоро щяха да помогнат на сродниците си Тирел. Речните земи бяха пълна каша, те не го заплашваха, пък и бе обществена тайна, че „крал” Хоар е хвърлил око на Речен пад. Не, само Запада и Тирел, само те бяха проблема.
И Арбор де. Винаги забравяше за Арбор. Още го смяташе за дома на своя съюзник. Островитяните направиха голяма каша, но допреди му бяха верни. Трябваше да набута някой бързо на престола на шибаните винари, но кой? Да можеше просто да им тегли една и да настани там Ед, щеше да е доволен. Но никой нямаше да приеме това.
Сега само Таргариен му бяха до главата, но знаеше, че ще трябва да се яви на шибаната трибуна за финала на турнира. Надяваше се Джаред Тирел да се набучи на собствената си пика и да си разсипе червата по земята. Една роза по-малко. Но още имаше малко време. Премери какво може да стори. Дорн. Да. Нимерия Мартел, шибанячката, която подпали Предела с една стрела. Щяха да си платят. В ума му се зароди смътен план. Може би… Ако дорнците го подкрепяха, Тарли щяха да се подмокрят, а може би и Хайтауър. Без тези двамата… Струваше си да се опита. Те имаха кръвен данък към Предела и щяха да го изплатят, шибаняците долни.
-Клеменс. – Личният му прислужник винаги бе до него, като сянка. „Като куче по-скоро”, помисли, но не го изрече. – Искам да занесеш съобщение до лагера на дорнците. Искам принцеса Нимерия Мартел да дойде на крак при мен. Кажи, че трябва да разговарям с нея за престъплението, кръвната дан, покаянието и опрощението. Точно така има кажи. – Нека се лутат в мрака, шибаняците. – И бъди така добър да се увериш, че ще ти дадат отговор. Бил той и „не”. – Потръпна, макар и само вътрешно. „Не” щеше да му извие ръцете. Не можеше да убият един от важните му васали и после да откажат дори да се извинят. Това щеше да го принуди да обяви война, поне на думи.
Клеменс се отдалечи в полубегом, идиотът му с идиот. Маркъс махна към един от другите слуги, които обточваха стената на палатката. Всички бяха с извадени езици, разбира се. Трябваше да се преоблече в нещо по-царствено, щом щеше да посреща принцеса. Посочи огромния скрин в единия край на шатрата и заръча на нямата да му извади хермелиновото наметало и тежкия амулет, който му подариха преди толкова много години в Звездната септа. Самуровите ботуши и везаната със златни рози риза. Точно така. Рози. Гърба си с рози накичи, че е съдран да не личи…
Маркъс Градинар
Маркъс Градинар
Коронен принц на Предела

Брой мнения : 3
Join date : 26.11.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Нимерия Вто Ное 29, 2011 7:21 pm

- Незнайни мой приятелю… ще ми обясниш повече за тънкостта на убийството и войната. Сега ще трябва да ме извиниш, тъй като имам да понеса едни последствия. В подходящ момент и време, може и да поговорим. В неподходящ – надявам се ще избегнеш стрелите ми.
С изтънчена галантност Нимерия наклони главата си и се сбогува с мъжа, който продължаваше да й се усмихва приятно. Последното, което Пъг видя беше бурята от черни коси вихреща се зад бягащата принцеса.

***

Тишината и спокойствието бяха приключили за Дорн. Страната, която най-малко се бъркаше в игричките на останалите си сестри, сега беше в центъра. И всичко това благодарение на принцеса Нимерия Мартел.
Но тя не го беше търсила. Не го беше искала. Въпреки това се оказа с кръв по ръцете.

Мъжете от гвардията бяха навсякъде, стоейки на пост, готови да защитят своят принц и принцеса. Бяха готови да пролеят кръвта си за Дорн.

- Облечи се както подобава. – Тирис седеше на грубия дървен стол с пухена възглавница, за да омекоти допира на грубото дърво и пиеше от подсладената вода с мед и смокини. Лицето му беше остро, строго и притеснено. Всичко, което се беше случило в последния половин час му беше известено и сега трябваше да понесат последствията; нещо, с което принц Мартел се беше примирил. Нямаше друг избор, особено за горд човек като него.
- Знам, татко. – Тъмно червената копринена рокля с двойна подплата и избродирани златни нишки подчертаваше всяка нейна извивка. Плътно прилягаше по нея и сякаш нетърпеливо потрепваше при всяко нейно движение. Среши косите си докато не заблестяха и сложи червен цвят на устните си.
- Изглеждаш спокойна. – Тирис не остана изненадан.
- Спокойна съм. Нито ще бягам, нито ще отричам. За това няма причина да се притеснявам, татко. Направих това, което направих. – опита се да се усмихне сякаш се приготвяше за празненство, но устни й трепнаха и се получи крива гримаса, която не можеше да заблуди и дете.
- Знаеш какво ще последва…
- Знам, татко.
- Знаеш какво ще поискат от теб…
- Знам, татко.
- Знаеш, че ще трябва да платиш дълга...
- Знам, татко. Ще платя каквото трябва. А ако, това не е достатъчно, ще прережа всяко гърло заплашило теб и Дорн. – пламъкът отново се появи в очите й.
- Не с оръжие, с думи. Направи каквото трябва с думи, Нимерия. Направи това, което трябва.
Нимерия взе позлатената си кама с лозови клонки по острието и я прикрепи към ботуша от камилска кожа. Притегна ремъка и покри краката си с роклята.
- Така, всичко е готово. – Наметна се с черно двойно подплатено ленено наметало със слънце пронизано с копие на гърба и прикрепи лъка на рамото си. – Сега чакаме.
Тирис Мартел се приближи и хвана ръцете на дъщеря си. Целуна я по челото, като задържа устните си там за миг повече.
- Обичам те, Ним. – След което излезе, без повече да поглежда назад.

Нимерия знаеше, че това, което беше направила създаде прекалено много тревоги за него. Знаеше, че той щеше да прекрачи собствените си закони и богове заради нея, а така не й се искаше да го прави. За това трябваше да се справи сама. Всичко зависеше от това как ще изиграе следващите си ходове.
Ето, че чу гласовете на мъжете отпред. Явно се опитваха да изгонят някого, който смятаха, че няма работа тук. Ала Клеменс беше на точното място. Точно с Нимерия Мартел имаше работа. Когато сподели кой представлява войните на Нимерия, както тя обичаше да ги нарича, му позволиха да влезе.
- Очаквах по-скоро да се появите…
- Клеменс, прислужник на Маркъс Градинар, коронен принц на Предела, наследник на Планински рай. – довърши вместо нея.
- О, виж ти. Принц желае да види принцеса. Ще бъде интересна среща. – Нимерия ехидно се подсмихна.
- Значи знаете за какво съм тук. – Естествено, че знаеше. Толкова тъпа ли му изглеждаше.
- Води ме, Клеменс.
Подхвана роклята и тръгне след прислужника.
***
- Господрю, принцеса Нимерия Мартел, принцеса на Дорн и наследница на Слънчево копие. – Клеменс представи гостенката, поклони се и напусна залата.
В един и същи момент Нимерия се почувства ужасно, че се намира в тази голяма стая с Маркъс Градинар и толкова доволна, че камата беше в ботуша й, а лъкът на рамо.
- О, скъпи ми принце… знаех, че ще ме посрещнете топло, но това дори надхвърля очакванията ми. – Нимерия се усмихна чаровно след като свали качулката и позволи на черните й коси да се разлеят по гърба й.
- За принцеса като вас, мога да предложа само най-доброто посрещане. – Дори не се опита да се усмихне.
„Само дето не можеш да предложиш искреност, мили ми принце.”
- За мен е чест да се запознаем. – Нимерия се поклони така че роклята й се набра и стана като малко кърваво езерце около нея. – Съжалявам само, че при такива обстоятелства.
- Може би тогава трябваше да пазите стрелите си. – Маркъс заобиколи масата и се приближи към нея. Имаше нещо заплашително в походката му. – Но нека не избързваме. Първо нека ви предложа арборско вино. - Напълни един позлатен бокал и го подаде към нея.
„Ти подиграваш ли се с мен, Градинар?” Но прие чашата с усмивка.
- Много мило от ваша страна.
- Но не и от ваша, принцесо. Защо не оставите оръжието си. Не смятате да споделяте и с мен някоя от стрелите си, нали? - а после вежливо се усмихна.
- Не, разбира се… Простете. - Сведе леко глава, като някоя срамежлива девственица и остави лъка подпрян на стола до нея. Развърза наметалото и с един замах го свали от гърба си. – Така е по-добре. – Гърдите й се надигнаха докато си поемаше дълбоко въздух и верижката с малкото слънце, което се скриваше в деколтето й за миг се показа и проблесна.
- И така, какво се случи та принцесата на Дорн уби владетеля на Арбор?
- Нещо много глупаво.
- Мога и сам да го предполажа.
Нимерия не обърна внимание на думите му.
- Всичко започна с пътуването ни към Божието око. Хората ни го хванаха по пътя, по който вървяхме. Първоначално го взехме за доносник. Искахме да го разпитаме като наш гост, но той се държа ужасно непристойно и отвратително. Нагруби баща ми и се наложи да го укротим. За жалост, не беше от спътниците, които мирно пътуваха. Постоянно нагрубяваше хората ни, не разбираше от дума и едва когато се сблъскваше лице в лице с оръжието успяваше да замълчи. – за миг спря своя разказ и се вгледа в очите на Маркъс. В тях имаше нещо тъмно, което не й харесваше. Лошото беше, че не можеше да разбере колко точно опасен е той. Държеше се мило с нея, беше възпитан на всички необходими обноски за един владетел и въпреки това имаше нещо цинично и неприятно в погледа му.
- Хубаво вино. – въздъхна Ним след като отпи една глътка. – Томен Редвин прие цялото отношение към него като накърняващо, грубо и долно. Закани ми се, че ще ми го върне след като го пуснахме да си върви свободно, когато пристигнахме. Мислех си, че сме се разделили с … нормални отношения, но уви… Следващия път, в който го видях нападаше рицар от нашата гвардия. Щеше да го убие… и за това..
- … ти го уби. – Довърши Маркъс. Почувства се, сякаш той я уби току-що. Гласът му беше плътен и толкова въздействащ, че по цялото й тяло преминаха непознати тръпки.
- Да, защитих своя рицар и убих лорда на Арбор. На вас ви се струва нечестна сделка, но за мен не е така. Моят рицар струва пет пъти повече от това… мрънкало. – Нямаше смисъл да се преструва, че таи топли чувства към Редвин. – Разбира се че ще избера дорнец, пред разглезено подобие на мъж. Бях за малко в неговата компания и не можете да си представите колко ме отврати. Едва ли някой го е правил толкова бързо. Простете ми, ако съм прекалено искрена в думите си и смятате, че така не трябва да се говори за споминал се лорд. Но истината остава една, с каквито и думи да я кажеш. Останалото го знаете.

Настъпи тишина и Нимерия успя да огледа по-добре Маркъс Градинар, докато той замислено си играеше с чашата. Със сигурност беше по-голям от нея. Десет години най-малко. Ръцете му го издаваха. Бяха големи и силни - ръце, които не можеха по никакъв начин да принадлежат на някой момък. Сините му очи излъчваха повече студенина, отколкото каквото и да било друго чувство. Среден на ръст, с късо подстригана коса и безизразно лице, което го лишаваше от чар. И въпреки това, Нимерия щеше да го приеме в леглото си. Циничното, апатичното, заплашителното в него, колкото и да я отблъскваха, толкова и я привличаха.

- Какво смятате да правите с мен? - прекалено дълго беше мълчал, а тя нямаше намерение да го оглежда повече.

Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Следващият текст е неподходящ за малолетни и/или хора със слаби сърца.

Писане by Маркъс Градинар Вто Ное 29, 2011 10:36 pm

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Parental+Advisory+ID+by+damndirtyape+%28fc06.deviantart.net%2Bfs16%2Bf%2B2007%2B155%2B9%2B4%2BParental_Advisory_ID_by_damndirtyape.png%29
- Какво смятате да правите с мен? – Въпросът й го накара за момент да потрепне. Пряма жена. Беше дорнка, нищо чудно, но бе пряма, дори и за дорнка.
Какво мислеше да прави с нея? Ах, само да можеше да й го набута. Не буквално де. Не че нямаше нищо против момичето. Бе апетитна хапка, но не за това се бяха събрали. Шибаният Дорн му трябваше и колкото и да приказваше за справедливост и отмъщение, думите му щяха да звучат кухо.
-Ще ви използвам, милейди. – Насили се да се усмихне. Непривично бе, но не искаше да звучи толкова грубо, колкото бе наистина. Не че му пукаше, но щеше да е грозно. – Вие ми взехте нещо мое. Искам си го обратно.
- Не мога да ви го върна обратно, дори и да исках. Но можете да пожелаете нещо друго, което бих могла да ви дам? – Очите й присветнаха, сякаш пламъчета плуваха в тях. Едва ли някой имаше съмнения за това, което се криеше зад думите. Щеше да му даде това, което поиска, а ако беше добър към нея, можеше и да не му пререже след това гърлото.
„Говори, без повече убийства!” – припомни си Нимерия и се усмихна на Маркъс.
Момичето не разбираше… Идеше му да се засмее. Шибанячката наистина не вдяваше май. Той не искаше да му върнат Редвин. Всъщност, искаше. Искаше да убие малкото копеленце отново. Не, не това му бяха отнели. Пределът се изплъзваше из ръцете му и Дорн можеше да помогне да го удържи. Продължи спокойно да разяснява.
-Бих могъл да пожелая десет хиляди копия. Желая десет хиляди копия и хора, които да ги държат. Но това няма да е… уместно. – О, колко хубаво щеше да бъде да забие едно от тези прочути дорнски копия в задника на Халис Тирел и така да го набучи на бойниците си. – Така че, не желая копия. Предпочитам ками, ками и златни дракони. Политическата ситуация в Планински рай не е стабилна и малко подкрепа от определени доброжелатели ще бъде добре дошла.
О, „малко подкрепа”. Те бяха дали кралството на Тирел. Тя го беше дала на Тирел. И пак тя щеше да му го върне. Щеше да й помогне, разбира се, не вярваше дори и шибаните дорнци да можеха сами да се справят с Тирел и лакеите им, но те щяха да са силата зад неговите движения. Нямаше друг вариант. Нямаше.
-Десет хиляди копия нямам сега. Но… - Нимерия вдигна полите на роклята си и разкопча ботуша си, бръкна в него и извади от там нещо малко. Положи камата в ръцете на Маркъс, а кракът й остана любопитно оголен. – Имам една кама и е ваша, принц Градинар. А подкрепата е най-малкото, което мога да направя за вас. В какво начинание желаете да Ви подкрепим? – надяваше се да не е това, което си мислеше, че ще е. Защо не можеше просто да избере да я вкара в леглото си, да се позабавляват и да приключат. Щеше да бъде толкова по-лесно… за всички.
Голо краче… Може би преди години гледката щеше да го разбуни. Сега го занимаваха други въпроси. Момичето настояваше де. Може би щеше да си струва да се позабавлява. Шибаните богове му бяха свидетели, че не го беше правил от месеци, години може би. Нямаше време за такива дреболии.
И сега нямаше, уви.
-Работата не чака – тихо рече. – Просто е. Не ми отнехте просто Редвин. Макар и да питаех много красиви чувства към благородния ни общ познат – да е проклето името му, дано да се пръсне в гроба – трябва да призная, че подхранвах тези чувства предимно заради ползата, която имах от него. Пределът е на ръба, тъй да кажа. Скоро Тирел ще опитат… нещо. Не искам да губя трона на баща си. – Не трябва му се щеше да каже. – За него или за себе си. За сега от вас не искам нищо. Не мога да знам какво ще сторят Тирел. Може и да се откажат да действат. – Да, а той можеше сам да се нашиба, през лявото си рамо. – Но вероятно скоро, идните месеци, ще получите гарван от Планински рай, в който ще моля за нещо. За хора по границата ви, за пари от хазната ви или за малко „убеждаване” на Староград, например. Припомнете си тогава за този наш разговор, милейди…
Подаде й камата. Ръката й бе топла, а очите й бляскаха пленително. Добра игра, но игра и само игра. И той я беше играл преди. Накара я да приеме обратно острието.
-Една дама трябва винаги да е защитена, или поне така се опита да ми втълпи майка ми. – Не се усмихна. – Приберете си камата, милейди. Любопитно, ако бях попитал само за дракон, какво щяхте да сторите? – Това май беше върхът на пошлостта, който можеше да постигне в момента.
- Преди да ви отговоря, благосклонни мой принце, ще ми помогнете ли, като я приберете на мястото й? – Беше първият, който беше моли за помощ с оръжие. Надяваше се и последният.
- Как мога да ви откажа, принцесо на Дорн? – Не беше въпрос, без значение, че гласът му имаше въпросителна нотка.
- Не можете. – Дари го с най-сладката си усмивка.
Е, щом не можеше… Нещо не му се харесваше в цялата работа, но задоволи желанието й. Коленичи до крака й и тя го постави точно пред лицето му. Сложи много бавно и внимателно камата в канията, затъкната на ботуша. Не искаме да й одерем хубавичката кожица, нали? Глезените й бяха тънки. Бе чувал, че някои мъже харесват такива неща, но той първо имаше друга работа. Не му бе дала отговор. Нито на закачката, нито на сериозния въпрос. Прокара много бавно длан по прасеца й. Ако бе по-млад и това бе някоя друга, шаврантия може би, щеше да продължи и по-нагоре, но не можеше да рискува потенциален съюзник заради нагона си. Странно, че въобще го и усещаше. Отдавна не бе изпитвал желание. Чудно чувство. Би желал да го изтръгне от корена му, за да го изследва внимателно, но не му бе времето…
Пусна глезена й внезапно, но не се изправи. Не бе никак достолепна поза, но в момента той не се чувстваше никак горд. Бе готов да пълзи пред тази дорнка, ако това щеше да му спаси трона и тя май го осъзнаваше. Тържество ли беше това в очите й? Когато погледна нагоре едва видя лицето й, закътано в ореола на гъстата й коса. Това го притесни. Не му пукаше как е застанал пред някого, стига да му виждаше очите. А сега не можеше да види как го гледа. Като нищожество, като потенциална опасност? Или инак?
-Е, милейди – тихичко рече – предпочитате да поговорим за дебелите рози на Предела? Или бихте предпочела да ми разясните къде криете златния дракон?
Харесваше й играта. А всичкото онова, което се въртеше в главата й докато го оглеждаше по-рано се върна в съзнанието й. Никога нямаше да си признае, но когато я докосна потрепери цялата. Отдавна никой мъж не я беше карал да изтръпва така – било то с нежна милувка или с опрян нож в гърлото. Виждаше го не само като желан любовник, но и като противник срещу когото трябваше да се изправи. Срещу когото искаше да се изправи. Противник, с когото щеше да се съюзи.
- Можеш сам да го намериш, ако продължиш нагоре. Не само ще го намериш, а ще бъде и твой. – Харесваше й да бъде в краката й. Харесваше й да го гледа от високо, предизвикателно и в очакване. И въпреки това не можеше и да си помисли, че има преимущество над него. Беше ли така, отдавна срещата им щеше да е приключила.
Усещаше, че не е като повечето мъже, които биха дали мило и драго да бъдат на негово място. Които щяха да разкъсат роклята й още когато сама се направи на глупачка и го помоли да върне камата на мястото й, като някоя срамежлива принцеска.
- Мога само да ти покажа пътя към него, но трябва сам да се осмелиш да го получиш.
Кисела усмивка се появи на устните му. Така значи, нямаше да му даде еднозначен отговор за Тирел. Да бъде. Щеше да вземе каквото му се дава – сега – и после да се оправя с проклетниците.
Ръката му рязко се вдигна нагоре. Май наистина там имаше дракон, защото някой изрева. Дали беше златен, оставаше да се види.

***

В крайна сметка и двамата получиха това, което искаха, че и по нещо допълнително.
- Имаш подкрепата на Дорн. Когато имаш нужда от нас, само изпрати вест и ще откликнем по възможно най-бързия начин. – Пристегна роклята си и завърза ленените връзка на гърба си. Наметна наметалото и покри лицето си с качулката. Време беше да си върви.
- Значи все пак е златен дракон. – Това усмивка ли беше от устните на Маркъс или Нимерия все още беше замаяна?
- Златен дракон. – Усмихна се. Приближи се до него и го целуна нежно по бузата. – Мисля, че ти дадох повече от колкото Редвин ти е давал някога. Когато дойде време за плащане на дългове, потърси ме. – Видя, че острието й беше изхвърчало от ботуша, когато Маркъс по-рано го захвърли грубовато под масата. - Задръж камата ми, ще ми я върнеш, когато отново се видим. Може някой ден само една да ти потрябва. - Остави я на масата, нарами лъка си и изчезна така както и се беше появила.
Коронният принц се превъртя на хълбок и уморено се отпусна в постелята си. Светлината в шатрата вече догаряше, но все пак можеше да види златото в ръцете си. Златен дракон… Бе го задоволил засега, но дали после щеше да играе неговата игра?
Маркъс Градинар
Маркъс Градинар
Коронен принц на Предела

Брой мнения : 3
Join date : 26.11.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Среща в полунощ

Писане by Grue Пет Дек 02, 2011 2:00 pm

-Незнайни мой приятелю… ще ми обясниш повече за тънкостта на убийството и войната. Сега ще трябва да ме извиниш, тъй като имам да понеса едни последствия. В подходящ момент и време, може и да поговорим. В неподходящ – надявам се ще избегнеш стрелите ми. - изрече тя, и тръгна към лагера. Косата се вееше като черен вятър зад нея. Мъжа замислено поглади брадичката си и се усмихна външно и вътрешно. "Красив глас, твърд характер, прекрасно лице и тяло... Вероятно си струва да проуча това "нежно" създание по-обстойно..." помисли си той, докато се прибираше към своята шатра.
А там цареше хаос. Придружителите му, агенти на Нередовните и няколко оръженосци се щураха напред назад с купчини пергаменти, изписани, зацапани, чисти... Пъг се зачуди какво по дяволите ставаше....
Един от агентите го позна и падна на коляно, свеждайки глава и допирайки юмрука си до сърцето. Мъжа раздразнено го накара да стане. Единственото което мразеше, бе това желание да паднеш на колене пред командира си. Той не бе нито лорд, нито някой велик генерал. Просто един от многото командири в редиците на Нередовните.
- Капитане, новини. Нимерия Мартел току що уби Томен Редвин близо до дорнския лагер. Агентите и шпионите ни изпращат сведения, но изглежда той е мъртъв със сигурност. Изстрел в сърцето. Не можем да предположим какви ще са последствията, но за едно сме сигурни. Маркъс Градинар ще я извика при себе си...
Изненадващо... Значи малката бе наистина твърда както я описваха. Редвин... Пъг се усмихна вътрешно, представяйки си как надменния скапаняк се подува и мухите се хранят от гадния му смърдящ труп. Той олицетворяваше всичко което мъжа мразеше в благородниците.
- Искам постоянно наблюдение на красивата дорнска принцеса. Когато отиде да се срещне с Градинар искам да знам, преди самата тя да знае. Искам също черни дрехи, кама и вход и изход към лагера където е той. Ох и... искам и една бутилка дорнско вино, добре изстудено да бъде скрита близо до предполагаемия и изход. - всичко това бе казано с твърд глас, макар че в последното изречение се долови намек за шега. Но агентите, работили някога с Мечът на изгрева знаеха че той не се шегува когато дава заповеди.
"Нека да видим как ще се представиш малката... Ще си струва ли да те подкрепя, или ще е по-изгодно да те продам като робиня на Тирел... те определено ще ти се зарадват. Не ме разочаровай малката...."

*****

Пъг се наслади на целият разговор. И двамата прикриха всичко което искаха да прикрият, и двамата използваха оръжията си перфектно, и двамата бяха невероятни артисти. Според него, всеки аристократ бе загубен гений в актьорския занаят. Винаги се справяха толкова добре...
А края... о края... Принцеса Нимерия може и да имаше само 20 години, но или стария Градинар бе ръждясал или в предишният си живот тя бе куртизанка... и то не от евтините. Агентите му си бяха свършили работата перфектно. Сякаш бяха проникнали в ума на малката принцеса и знаеха всичко което щеше да направи. Когато тръгна да излиза, той я изпревари, отиде до дървото където бе скрито виното и го отвори. Наля по малко в два златни бокала, чиято история винаги го развеселяваше и зачака.
- Поздравления принцесо. Справихте се невероятно. Този стар войн ви сваля шапка. - в гласа му имаше толкова много ирония, че бе възможно да я срежеш с нож. - Предполагам стария Градинар не ви е уморил до такава степен че да откажете чаша вино? О... Къде са ми маниерите... Аз съм Пъг, "Ръката на Дриймър", Мечът на изгрева, командир на 5та рота на Нередовните на Мот, на вашите услуги.
Тъй като стоеше близо до нея, той се поклони официално и целуна ръката и. След като се изправи, той видя как тя го гледаше с любопитни очи.



Grue
от отвъд Тясното море

Брой мнения : 9
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Адам Хънтър Пет Дек 02, 2011 6:17 pm

Турнира надминаваше всякакви очаквания, които един простосмъртен би могъл да има. Разпростираше се на огромна площ, на която можеше да се разположи замък, дсота по-голям от Речен Пад. Уви, явно на никой не му пукаше за това парче земя, освен когато на някой му трябваше да организира турнир. Срам и позор! Но все пак … Тъли си бяха бедни лордове, макар и с много земи. Навярно щеше да бъде трудно да отделят такава „нищожна“ сума. Явно скъперничеството също беше тяхна основна черта. И още едан причина да изчезнат напълно …
Тогава той беше най-нахално блъснат от някакъв бабаитин:

-Гледай къде вървиш - просъска Адам на човека, дръзнал да го бутне.
Нахалника поклати глава преценително и махна на един от спътниците си да успокои топката.
-Ще внимавам повече ако и вие внимавате- каза, докато оглеждаше набързо Адам- Странстващ рицар, предполагам?
-Само в мечтите ти, северняче. А сега е мой ред - и Адам огледа преценяващо събеседника си. Имаше един страшно грозен белег на лицето. Освен това не беше облечен като обикновен просяк- Не сте един тъп селянин като гледам. Имате си и охрана. Да не сте един от диваците на Крал Тъли?
-Наричате ме едновременно северняк и "дивак на лорд Тъли"? – и мъжът срещу него изсумтя. Явно не разбра хумора. Да си дивак на краля значеше, поне за хората в Речен Пад, да си бездушен последовател на кофа с лайна с корона на главата, който държеше някакъв важен пост. А обикновено северняците ги смятаха за диваци …- Васал съм на краля на севера, и наистина съм северняк, тук поне сте прав. Карт скагоски. А вашето име?
-Адам, но за кратко Ад- и мъжът си позволи ехидна усмивка. Все пак, имаше смисъл в думите му. Живота на всичките му жертви се превръщаше в Ад!
-Настина? –колко невъзпитано от страна на Карт! Как може един лорд да не схване черия хумор! За Тъли се знаеше, те си бяха тъпи като риби по рождение, но нима и вълците бяха такива?- И накъде сте се забързал, ако е възможно да попитам?
-Да кажем, че едни лордове са по-големи копелета от други. - Адам отново си придаде строг вид с каменната си маска- Впрочем, Скагос не е ли онова „островче“ до Вала?
-Доста голям е острова, но, да, до Вала е. Надявам се, че въпросното по-голямо копеле не е някой лорд от Севера? Не бих се радвал да загубя спътниците си. Особено някои.- и Карт си позволи суха усмивка.
-Северняците ме интересуват не повече от лайната, които изсирам. Говорех ви за Тълита. Време е някой да прочисти реките от тези пъстърви. Само я правят по-мътна!
-Благородните ни домакини... Предполагам, че в крайна сметка не е моя работа. Идете да видите турнира по-добре. Мисля, че е достатъчно кърваво, дори и за вас.-и той махна на спътниците си да го последват.
-Все пак, ако искате да очистите някой, само се обадете- още една ехидна усмивка, която после премина в каменна маска.
- Ще го запомня. – и Карт си тръгна. Адам, естествено, не се забави и мигом отпраши да види кървищата на Турнира, за които говореше Господин Скагоски.
Но точно тогава, за най-голям ужас на Ад, се показаха преследвачите му. Убиеца си мислеше, че ги е оставил да му дишат прхта, но явно не беше така. И тези проклети скаапняци бяха достигнали Турнира и сега навярно го търсеха.
-По дяволите! – изруга убиеца и си плю на петите.Без посока, той се затича към най-близкото скривалище. Коет случайно се оказа една палатка. А в нея един рицар задоволяваше мъжките си потребности с помощта на една жена. И под жена, разбирате, че става въпрос за курва, нали?
А би трябвало да стане певица – нададе такъв писък, че лесно би спечелила наградата за най-добър глас! Ако Адам беше с много добър слух, досега вече да го беше загубил. Имаше чувството, че някой е хвърлил по главата му цял замък.
-Да се задавиш със сперма дано! – прокле я той и напусна палатката по-бързо, отколкото можеш да кажеш „Тълитата измряха!“и отново хукна безцелно в някаква посока. Изобщо не му идваше наум да се огледа за преследвачите си, просто така си бягаше. И тогава БАМ! Отново се блъсна в нещо … или май беше някой. Но всъщност се оказа някоя …

Адам Хънтър
Андал

Брой мнения : 38
Join date : 15.11.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Нимерия Пет Дек 02, 2011 7:32 pm

- Пъг… - Произнесе името му със сладостта на смокиня, а после взе чашата с вино. Отпи една сериозна глътка и изтри капките, които се спуснаха по брадичката й. – За стрелите ми ли си дошъл? – Очите й оставаха все тъй любопитни, но и предпазливи. Като на хищник, който се приготвяше да реагира във всеки един момент.
- Виждам, че можете да предложите много повече от някакви си дървени стрели. – Лицето му беше оформено в задоволство, което завършваше на края на устните му.
Това не я смути. Явно всичко, което се беше случило в шатрата на Маркъс Градинар вече беше известно на Мечът на изгрева. Предпочиташе да знае, защо, по дяволите, си e навирал нослето там, където не е било поканено.
- Правилно сте видели, Пъг.
- Не е нужно да ми официалничите, принцесо. Не аз съм важната особа тук.
- Както пожелаеш. За какво е тази среща? – допи виното и пусна чашата на земята.
- Още вино? – Все пак усмивката му беше привлекателна. От онези, които би наблюдавал с удоволствие и дори биха те накарали да се усмихнеш.
- В покоите си имам колкото искам дорнско вино. Но не сме се събрали тук за това. – свали качулката си, за да може да вижда по-добре лицето й. Беше важно да му покаже своята непреклонност и непоколебимост. – Ще ми споделиш ли за какво е тази неслучайна среща?
Смъкна лъка от рамото си и го пусна на земята. Усещаше как тетивата така я бяха притиснали, че рамото й започваше да изтръпва. Връзките на деколтето й се бяха развързали и разкриваха плътта под тях, където и Пъг за миг погледна. Вътрешно Ним се усмихна на глупостта на мъжете пред малко от сладката гръд, която жените предлагаха.
Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Сенките на нощта

Писане by DODOLION Пет Дек 02, 2011 8:15 pm

Нощта беше в разгара си. Върволицата от палатки се огласяха от всевъзможни звуци, хъркане, пъшкане, женски писъци, пиянски песни, псувни и всичко друго, което може да се чуе в един лагер от пияни войници, чакащи възможността да покажат способностите си на турнир събрал хора от целия свят. Сред сенките, между палатките се промъкваше Двуликия. Той тихо приближи палатката на брат си. На входа пазеха двама войници с гербовете на карстарките. Додолиън зачака. След малко се появи кръшна хубавица с бокал вино и кикотейки се заговори пазачите. Суровите северняци целите се изчервиха и с мънкане се приближиха до девойката която им подаде бокала и отново се изкикоти. Всичко вървеше по план. Той бързо се шмугна в палатката с ръка на кинжала, с който се бе сдобил преди час. Вътре беше задушно с преливащ аромат на дим от догарящото огнище и сладникавата миризма на пот. Чуваше се единствено тихо похъркване. Очите му бързо привикнаха с тъмнината и той видя спящия си брат кротко похъркващ само на метър от огнището. „Пипнах те.” Камата тихо се плъзна навън от канията. „Но това е братоубийство.” Почувства как тялото му се скова, не можеше да помръдне. Беше само на две крачки от отмъщението, а ръката му го предаваше. „Чакам този момент от дълго време, представях си го хиляди пъти, трябва само да вдигна ръка и да я спусна, толкова е лесно.” „Но това е братоубийство.”
Тихи стъпки, които приближаваха към палатката го извадиха от сковаността. Двуликия се завъртя и безшумно се спотаи в дълбоката сянка в левия ъгъл на палатката. С факла в ръка в стаята влезе скуаера на брат му Самуел. Той леко се прокашля и Робърт Ланистарк скочи на крака с изваден меч в ръка.
-А, ти ли си? Какво стана?
- Следих го цял ден, както наредихте, сир. – Самуел млъкна и сякаш зачака следващия въпрос.
- И?
- Ами Дву… тоест брат ви… той такова.
- Стига си пелтечил, Старите богове да те вземат! Кажи записа ли се за Мелето.
- Не, сир, той се записа само за стрелбата с лък.
- Нищо не разбирам, това беше шансът му да ме отстрани и да му се размине. Нещо е намислил. После какво направи.
-Ами той цял ден разговаряше с различни хора и се уговаряха нещо. Някои от тях бяха доста съмнителни, сир.
-Какво искаш да кажеш?
-Ами… те… приличаха на ….наемници.
-Копелето мръсно! – една чаша полетя към далечния край на масата. – Трябваше да го убия още в Кархолд. Но аз не, проявих милост и само го изгоних. Той е позор за Старките…
- Ланистарте… - тръгна да го поправя Самуел.
- Ти да мълчиш! В жилите ни тече кръвта на Старките. Ланистарк е само… само една шега. Прякор с който се присмивали на дядо ми Брандън. Но той вместо да се обиди си го направил официално име. Да изгние в гроба дано. А този двулик мелез – брат ми само го напомня на всички с нелепата си външност. Знаеш ли, че беше любимеца на баща ми.
- Затова ли го….
- Млък. Тук и палатките имат уши.
- Извинете, сир, аз исках да кажа само…
- Махай се от тук. Трябва да помисля.
Самуел се изниза изнасяйки със себе и светлината на факлата.Двуликия използва момента и се изниза от палатката. С бързи крачки то се отдалечаваше, а мислите в главата му направо прескачаха. „Знаех си, че той го е убил. Трябваше да го изкормя, и да отрежа главата му, и да я набуча на портата на Кархолд, и да хвърля месата му на вълчищата, и да…””Това е братоубийство…”



Последната промяна е направена от DODOLION на Нед Апр 01, 2012 4:43 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти
DODOLION
DODOLION
Пръв човек

Брой мнения : 21
Join date : 04.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Карт Пет Дек 02, 2011 9:36 pm

Финалът на пиките, вечерта на първия ден на турнира.

Имаше неприятното чувство, че е попаднал във вътрешността на барабан.
Отвсякъде го обливаха вълни от шум. Рева на тълпата, тътена на копитата и грохота на пиките. „Тарт!” разцепваше въздуха след всяка следваща сцепена пика в десницата на лорд Белмур Тарт, Меча. А много от простолюдието крещяха за мистериозния рицар в зелено, който тъкмо приключваше петото си минаване. Сред целия този хаос малката група северняци беше като остров на спокойствието по средата на бурно море. Карт и мъжете му сякаш въобще не се въодушевяваха от случващото се и само Хелман зяпаше ококорено.
Скагосецът се огледа и очите му се спряха до кралската ложа начело на трибуните. Кимна на Теон, когато срещна погледа му и коронният принц му махна. И той не изглеждаше никак въодушевен от гледката, за разлика от лорд Ъмбър, който ревеше превъзбудено при всеки сблъсък на пиките. Любопитно, къде ли бяха Андин и Болтън? Не че държеше да ги види, ни единия, ни другия, но отсъствието им го учудваше. Нищо чудно да бяха някъде другаде де. Не би очаквал щерката на краля да желае да е в центъра на вниманието, доколкото я познаваше.
Нова тръба. Шести херолд се присъедини към петимата и всички заедно надуха медните тръби, дълги почти метър. Вече съжаляваше, че е дошъл. Публиката ревна одобрително, а рицарите започнаха да се подготвят. Първо погледна към Белмур Тарт. Лордът бе почти двойно на неговите години и пак яздеше. Беше висок, широкоплещест и як на вид, с лице, така нашарено от белези, че неговият собствен приличаше на одиране с бръснач. По темето на Белмур още имаше коса, макар че то сякаш бе поръсено от сняг и мръсотия, също като брадата му. Бронята на лорда вече не бе в добро състояние. Част от нея висеше на една каишка, бе очукана, а половината шлем бе смачкан под странен ъгъл. Въпреки това отпред още личаха герба на Тарт – луните и слънцата, вляво, над сърцето, и личният символ на Белмур, мечът и звездата, отдясно. Един от глезените на бойния жребец под рицаря бе подут, но въпреки това животното изглеждаше здраво. В момента лично синът на Белмур, Джармен Буря, се бе заел да му подава пиката и да проверява как се е настанил баща му в седлото. Карт бе чувал, че момчето е примерен млад мъж и слуховете май се потвърждаваха.
От другата страна, сам, на стремената се бе изправил мистериозният рицар, който като по чудо бе достигнал финала. Карт не би имал предпочитания за изхода от двубоя, но в никой случай не би предпочел мъж, който крие лицето си пред честен войн. А и мистериозният рицар някак не изглеждаше така заплашителен както бе чувал. Най-напред, доспехите му не бяха съвсем по мярка. Бяха твърде тесни, като че ли, и мъжът вътре постоянно се опитваше да ги доразхлаби. Не че имаше какво толкова да се разхлабва. Металът бе така премазан, че и да имаше герб на бронята, нямаше да може да се види. Никой не скандираше името на този претендент, но всички познаваха гнева на копието му.
Шест тръби. Рицарите смушкаха конете си и се понесоха напред, а крясъците на тълпата преминаха в диво кресчендо. Една секунда, две, три… Трясък. Мистериозният рицар се люшна в седлото, а Белмур се завъртя наполовина. Пиката му се бе сцепила с всички сили в олющения дървен щит на маскирания, но оръжието на противника му се бе плъзнало по щита на лорда на Вечерната зала и го бе ударило в рамото. Чу се одобрителен рев откъм края на лорда. „Тарт”, крещяха мъжете му, без никой да обърне внимание, че техният любимец завърши това минаване в по-лошо положение от мистериозния рицар.
-Не го разбирам това – изкоментира Ерик през писъците на тълпата. – Като овни. Двама мъже се засилват един срещу друг с дълги клони в ръцете и се опитват да се набучат.
Карт кимна. И той не го разбираше, на турнир. По никой начин пиките тук не можеха да наподобят реална битка. Двамата конници не можеха да се равняват на стотиците, които обикновено участваха в кавалерийска атака. Разбираше употребата на пика на бойното поле, сам бе наблюдавал какво може да стори дори и малък отряд от рицари срещу неподготвени врагове, но на турнира му бе напълно непонятна.
-Как мислиш, кой ще победи – възбудено попита Хелман, който май беше ослепял и оглушал за всичко, освен за двубоите.
-Мъж, който трябва да крие лицето си, по една или друга причина, не е истински мъж – рече Урс. Карт кимна мрачно.
-Но пък е много мистериозно, нали – усмихнато продължи младият Блакууд. – Пък и ще е голям шок, ако той вземе наградата. Кой ли ще се окаже, когато свали шлема си?
Реши, че не е негово място да коментира. Който се окажеше. Не го интересуваше двубоя, бе дошъл предимно заради Хелман. А и мъжете вероятно имаха нужда от малка почивка. Цял ден ги беше карал да тренират. Пусна ги чак следобяд, когато неговите собствени мускули започнаха така да го болят, че не можеше да си стои на краката. В крайна сметка само той и Ерик бяха останли прави, Хелман лежеше на земята и гърдите му се надигаха и спускаха като ковашки духала, а малко по-късно Урс си бе излял цяла каца вода на главата, с помощта на брат си.
Той самият имаше отчаяна нужда от сън. Опасяваше се, че за втори път щеше да се наложи да откаже на Балон Хоар, който го бе поканил на пир в палатката си. Бяха срещнали краля на Железните острови на идване, наполовина влачен от своите хора, наполовина на краката си. Кървеше като прасе някъде отдясно, но през смях настояваше, че всичко е наред и че ще се напие като дърт септон и после ще изяде прасе сукалче без ничия чужда помощ. Карт бе виждал такива рани и преди и без сериозна помощ вместо Балон да яде прасета скоро той щеше да се окаже храна за прасетата. Освен ако не станеше някое чудо.
Но няма чудеса. Май и Таргариен нямаше. Всеки опит да ги открие с очи се бе провалил. Наемниците им бяха навсякъде, разбира се, но нито един лорд, нито дори управник или наместник се бе появил до момента. Мълчание. Наблюдаваха ли ги от сенките, или всичко се бе оказало някакъв фарс?
Нова тръба. Седмина този път. Звукът накара челюстта му да завибрира. Седем беше свещено число за южняците и затова тази тръба бе двойно по-тежка. Помнеше добре, че малко след обяд бе чул проклетите тръби двадесет пъти един след друг. Дълго след това бе слушал крясъците на железнородените: „Код! Код! Код!”. Пиката на железния мъж беше намерила някакъв Фрей на име Уолдо. Това обаче не бе помогнало на Железния рицар и той бе паднал скоро след това, в четвъртфиналите, от мистериозния рицар.
Загледа се дълго в двамата противници. В края на деня, под лъчите на умиращото слънце, рицарите далеч не бяха величествени. Слънцето играеше весело с върховете на смазаните им шлемове, които се крепяха на смазани тела. Тарт кървеше от рамото си, където миналия път го бе ранил тайния рицар, и едва се крепеше стабилно в седлото. Противникът му не бе в много по-добро състояние. Трябваше да овържат щита за лявата му ръка, за да не падне. Дори и така, ръката му увисна като счупена. Който участваше в двубоя с пики май нямаше да може и да помисли за мелето. А може би нямаше и да оцелее…
И въпреки това, когато тръбите повелиха, рицарите пак препуснаха, смачкани, окървавени, жалки подобия на воини. Беше безумие, това което вършеха, и пак мислеха, че им се дава велика чест. Конете им хвърляха пръст и чимове във въздуха, а тълпата тътнеше ли, тътнеше, като гигантски чук, налагащ о наковалнята, в която се бе превърнала самата земя. Конете връхлетяха и последва звук от сблъсък на метал, дърво и плът както никой преди.
Белмур Тар излетя от седлото си като парцалена кукла, чупейки облегалката с гръб. Тялото му се превъртя във въздуха и лордът падна тежко на рамо. Бе чист късмет, че вратът му изглежда издържа. Конят му изцвили болезнено и се катурна настрани. Мистериозният рицар се бе изправил на крака и се бореше да овладее животното си. Еднометрово дървено парче пика стърчеше от хълбока на животното му. Дестериерът изрита гневно бариерата и дървото се разлетя на стотици малки парчета. Някак, като по чудо, маскираният успя да укроти животното си, докато скуайърите нахлуваха на терена и то послушно стъпи на копитата си. Този път нямаше вик „Тарт”. Джармен Буря се спусна панически към баща си. Белмур обаче се изправи сам. Изтегли меча си, заби го в земята, и се надигна, използвайки го като опора. Тълпата извика одобрително, но обветреният войн махна уморено и сякаш като по магия ги накара да млъкнат. Свали смазания си шлем и, подпирайки се на оръжието си, като на патерица, се обърна към мистериозния рицар. Войнът в зелено и пурпур мълчаливо го наблюдаваше от седлото на вече успокоения си кон.
-Хайде, да тръгваме – рече Карт, докато се изправяше – видяхме каквото видяхме.
-Ама… - Хелман го изгледа умолително. Но на скагосеца му се спеше твърде много, за да се занимава и му обърна гръб. Младият Блакууд въздъхна. – Добре, тогава. – И също се надигна от мястото си.
Не му пукаше, че те бяха единствените, които си тръгнаха така рано. Целите трибуни гледаха като омагьосани. Той бе видял достатъчно, бе преуморен и главата го болеше твърде много, за да слуша още крясъци. Когато си тръгваше обаче, успя да чуе думите на Белмур Тарт, достигнали като по магия до него през гробовното мълчание на тълпата.
-Победихте, милорд – говореше старият рицар – и май трябва да ви дам в дар два от зъбите си, които току-що ми избихте. – Тълпата се разшумя, но не достатъчно, че да не чуе следващите думи. – Може ли да науча името ви?
Сетне не можа да чуе нищо повече, защото отговорът на мистериозния рицар бе погълнат от смаяния и гневен рев на тълпата. Хелман току поглеждаше назад, докато напускаха трибуните, но теренът вече не се виждаше. Карт нямаше търпение да се прибере час по-скоро, независимо от желанията на глупавия младеж. Беше видял много. Предостатъчно за цял живот, ако зависеше от него. Безсмислеността на тези двубои бе надхвърлила и най-зловещите му преценки.
Карт
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Grue Съб Дек 03, 2011 11:27 am

Мъжа и се усмихна отново чаровно. Вероятно го мислеше за същият глупак като стария Градинар... "Ех малката... Имаш прекалено много да учиш за това как да прелъстиш един мъж. За дъртия пръч, това може да е достатъчно, но за мен малко "случайно" показана кожа не е достатъчна... и все пак... красива кожа." помисли си командира и отпи глътка вино.
- Знам че имате достатъчно дорнско вино милейди - това "милейди" прозвуча странно от устата му - Знам също че имате топло легло и мека гръд, но не ме вземайте за някой дърт пръч който скача при показването на малко кожа.
Лицето и стана каменно, и тя посегна към лъка си но спря. Погледна в очите му и отпусна ръцете до тялото си. В ума и вероятно преминаха възможните причини поради които този известен наемник и рицар бе дошъл да се срещне с нея.... а дали не бе дошъл да я предаде на Тирел?!
Пъг се приближи... тя се отдръпна и се спъна в един корен. Изглеждаше глупаво... той се надвеси над нея... и подаде галантно ръка.
- Мога да предположа какво си мислите принцесо.... "Дали не е нает от Тирел? Дали някъде няма скрити съучастници? Дали няма отрова във виното". Ще бъда напълно честен с вас, за разлика от стария Градинар. Мисълта да ви предам на Тирел като подарък мина няколко пъти през главата ми след като чух че сте застреляли Редвин. Направихте услуга на Вестерос... Исках да видя... Исках да видя как ще се справите с стария пръч. Ако бяхте паднали по гръб да молите за пощада, в момента щяхте да сте в сандък и да пътувате към Предела заедно с ескорт... Но вие бяхте блестяща. Сега... въпроса който се върти в ума ви е "Защо ми казва това, Другите да го вземат...".
Докато тази тирада вървеше, принцеса Нимерия бе потънала в мълчание. Просто стоеше, и наблюдаваше този странен за нея човек. Докато говореше, Пъг се приближи зад нея и когато каза последната дума... стегна здраво връзките на деколтето и. Въздуха излезе със свистене от дробовете и, след което тя се закашля. Обърна се да му зашлеви шамар, но той бе по-бърз и я дари със страстна целувка.

Grue
от отвъд Тясното море

Брой мнения : 9
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Нимерия Съб Дек 03, 2011 10:23 pm

В първия момент устните й бяха като вкочанени, а неговите я притискаха, разпалвайки друг вид емоции. Едва ли това наистина се случваше. Но допирът на неговите устни беше омайващ, подтикващ те да отвърнеш без значение дали беше правилно или не. За това и тя отвърна. Пъг я загърна в прегръдката си и нежно подхвана главата й. Биваше си го. Не можеше да го отрече. Както го и биваше в това да бъде тъй добре информиран за всичко, което се случваше. Но се наложи да го спре. Отдръпна се ненадейно и за миг сърдито го погледна.
- Щом няма да ме предаваш на Тирел, това ли е причината да си тук? Искаше да ме целунеш? – думите й прозвучаха подигравателно.
- Без да ми се обиждате, принцесо, но едва ли щях да си правя всичкия този труд само за една целувка.
- Едва ли… - някак отнесено потвърди Нимерия. Докосна устните си с пръсти и замислено го погледна. Трябваше да е ядосана за нахалството, което си позволяваше този мъж, но тя не беше. Не и след като й хареса. – И все пак, дължиш ми един шамар. Който някой ден ще си получиш, Пъг.
- Така да бъде, принцесо. Но няма да е днес. – Тази доволна усмивка започваше да й писва. Мразеше, когато хората си мислеха, че знаят всичко. Колкото й уши да имаш, които да слушат за теб, колкото и информация да получаваш, Нимерия беше научила едно досега – не си позволявай лукса да мислиш, че знаеш всичко. Никога. Най-много да загубиш живота си заради това.
Отдръпна се от Пъг, опитвайки се да запази официалността на този разговор, която просто беше отишла по дяволите.

- Какво ми предлагаш? – директна както обикновено. Можеха да продължат цяла вечер с игричките и целувките, но предпочиташе да узнае причината за тази среща. Предпочиташе да разбера защо още не се беше прибрала в покоите си, наслаждавайки се на топлата прегръдка на Нис в леглото си.
- Това от което имаш нужда, Ним. – определено беше дързък.
- Някой хора се прощават с главите си, за смелост като твоята. – Очите й остри като камата, която остави на Маркъс, го пронизаха директно.
- Предполагам, че едно убийство ти стига за тази вечер. Пък и не забравяй, че аз не съм Томен Редвин, който и дете можеше да убие. – Беше прав и това я подразни. Прекалено добре подплатяваше думите си с истината и тя нямаше с какво да му се противопостави.
- Никой не е казал, че убийството е единственият вариант. – Усмихна му се чаровно, сякаш му предлагаше плодове и вино. – Но да не се отклоняваме от темата. От къде на къде, някакъв си непознат ще знае от какво принцесата на Дорн има нужда? Може да проникнеш във всяка една палатка, сред всяка една гвардия, но не можеш да видиш това, което е в главата й. Не го забравяй. – Лицето й остана остро, чертите й не омекнаха повече. Не и до следващия път, в който щеше да я накара да се усмихне, защото се оказа, че той беше способен често да предизвиква тази усмивка.
Нимерия
Нимерия
Ройнар

Брой мнения : 50
Join date : 07.09.2011

Върнете се в началото Go down

Турнира при Божието око, даван от дома Тъли Empty Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите