Натам, накъдето те отнесат вълните.

Предишната тема Следващата тема Go down

Натам, накъдето те отнесат вълните.

Писане by Squirrelflight on Сря Авг 17, 2011 7:08 pm

Подозирах, че като най-сетне пуснеше ръката ми, около китката ми щеше да има леко червеникаво кръгче във формата на пръстите на Джерен. По начинът по който се оплаквах, обаче, кръгчето можеше и синьо да е...
- Джерен, какво? Спри да ме... ау! Спри да ме ДЪРПАШ!
Игнорира ме за пореден път. Краката му ме водеха нанякъде, а доколкото виждах - умът му изобщо не внимаваше накъде. Изведнъж той спря рязко, но без да ме пуска. Мълчанието се настани между нас, сливайки се с напрежението и карайки ни да се чувстваме страшно тягостно.
Чернокосият мъж тръсна глава рязко, пусна ме най-сетне и се извърна към мен, този път хващайки ме за раменете, сякаш за да ми попречи да избягам. Ръцете му трепереха и той дори ме разтърси лекичко, а когато най-сетне очите ми се изпразниха от раздразнението и го загледаха единствено с въпрос, той въздъхна, главата му се килна леко напред и думите най-сетне започнаха да се сипят - тежко, дрезгаво и накъсано:
- Скоро ще има нещо. Знам, че ще има нещо. Не знам кога и не знам какво...
- Джер...
- Не ме прекъсвай! Аря, ЗНАМ, че нещо ще се случи.
- Какво, пророк ли се извъждаш сега?
Той изсумтя и отново ме разтърси.
- Не съм пророк, просто имам мозък. Краят идва скоро.
- Е, и?
- Не искам да участваш. НЯМА да участваш.
Млъкнах по средата на изречението и застинах. А той най-сетне вдигна очи, клекна леко, за да се изравним, и довърши, този път с най-голямата твърдост на земята:
- Аря, искам да си тръгнеш. Няма значение къде, ако искаш, ще намерим място заедно. Не искам да си тук. ТРЯБВА да си тръгнеш.
Очите ми проблеснаха неясно.
Объркан поглед, последван почти веднага от гневно присвиване на устните и въздишка, ясно олицетворяваща досада, прониза Джерен още след изричането на последното му изречение. Стараех се да се съсредоточа върху дишането си, върху шумоленето на листата по дърветата, върху ... всичко друго, но не и лицето му. Ако зърнех кехлибарената зеленина за един-единствен миг щях да се предам и да угодя на желанието му. Но тогава нямаше да се почувствам себе си, а някак си ощетена. Затова последва ...
... смях. Остър и прознизващ, също както погледа ми преди малко. Този път се фокусирах върху лицето му изпитателно и продължих да се смея. Сега бе негов ред да ме изгледа объркано. А може би не чак толкова? Би трябвало вече да ме познава добре, - поне мъничко - за да добие ясната представа, че за действията ми обикновено няма точно обяснение. Вършех това, което чувствах, че трябва. Инстинкти... първобитни. Едната ми вежда се вдигна закачливо нагоре, а смеха внезапно спря, като на негово място остана дяволита усмивка.
- Изключено.
- Не, не, ти не разбираш ... Аз искам да ...
- Джерен, Не аз съм тази, която не разбира.
Приближих се плътно до него, така че лицата ни да са на минимални сантиметри разстояние, почти милиметри ... И да усеща съвсем ясно раздразнението в думите ми, които по-скоро щяха да излязат под формата на съскане. Впих очите си в неговите и пристиснах устни, така че долната потрепна ядосано.
- Този път ТИ ще ме чуеш.
- Не, не искам ...
Пръстът ми се лепна за устата му, но със съвсем малка нотка на предизвикателство. Преглъщане от негова страна и ... стоп.
- Искаш да избягам отново, така ли? Въпреки че точно ти бе този, който ми се разкрещя, когато разбра. Когато се засякохме в Ланиспорт.
В гърлото ми затрепка някакво горящо пламъче и стигна чак до парене на очите. Пръста ми се плъзна от устата му надолу и цялата ми ръка се стовари на дясното му рамо.
- Тук случаят е по-различен, Аря.
- Чуй ме, приятел...
- Някога изобщо можеш ли да бъдеш сериозна?
- Съмнявам се – отвърнах простичко, усмихвайки му се.- А ти някога ще ме изслушаш ли до край?
- Честно, нямам голямо желание.
- Джер, не бих могла да го направя. Дори и да избягам, няма къде да отида. Ще ми отнеме време да намеря пак Мерара, зарекох се никога повече да не се връщам в Дъждовен лес, а ...
- Казах ти, ще намерим място. Някакво.
- Помниш ли, че ми обеща нещо? Ще ми позволиш да се бия, но ще ме пазиш?
- Този път е по-опасно, Аря, послушай ме, наистина.
- В никакъв случай. Няма да си тръгна и да оставя теб, Хостър, Кара и Андар сами, за да спасявам собствения си задник. Всъщност тази битка би била перфектния момент за смъртта ми...
- АРЯ!
- Пошегувах се, де.
След известно време, прекарано в мълчание, въздъхнах, гневна на себе си, и мигновено насочих погледът и мислите си към Джерен. Не понасях някой да е толкова загрижен за мен. Ръката ми се опита да намери китката му, а лицето ми ясно изписваше вина и объркване. Когато я стиснах, облегчено изпуснах въздуха, който несигурно бях събирала в дробовете си, и си припомних, че винаги има начин да оправиш нещата.
- Успокой се, Джер.
- ДА СЕ УСПОКОЯ?!
Или не чак толкова добро оправяне на нещата?
Признавам, че не ме биваше особено в убеждаване, обичане, изразяване на чувства и всички процеси, които другите можеха. Похлупакът, който преди ме бе покривал непитано, все още влияеше, макар и след срещата с Джерен. Все още бяха останали някакви парченца, забодени в мен и... понякога болеше. Защото пречеха да бъда истинска.
Ръката ми вече не стискаше неговата, но очите ми бяха достатъчни, за да го пронижат студено.
- Просто Джер, ще ми липсваш. Не искам да ми липсваш.
Усмивката все така заливаше устните ми, напукани от постоянното прехапване. Потрепнах рязко, сякаш засрамена от постъпката си... А аз обикновено не се засрамвах от себе си. Или поне не го показвах?
- Та за това ли ме доведе тук? Да ме разкараш от Орлово гнездо? Разбрахме се, че няма да стане. Нещо друго... или може да си ходя вече?
Джерен сякаш игнорира последните ми реплики, въздъхна тежко и се кипичаса директно на тревата, след което направо легна, като че ли няма никаква грижа в света. Когато видя, че не го последвах веднага, той се изправи само колкото да хване китката ми, да ме спъне рязко и да ме накара да се стовари болезнено до него.
- Това е странно.
- Заболя ме, по дяволите... Кое?
- Някой да ми казва, че ще му липса за теб. Звучи ми... нелогично.
Понечи да каже нещо, но в последния момент реших да го оставя да продължи, като просто се приближих мъничко до него и се зазяпах в наближаващите тежки облаци.
- Не знам дали е хубаво.
- Как така не знаеш?
- Ами... не съм свикнал. И е малко... Хм...
- Плашещо?
- Спри да довършваш фразите ми, чувствам се глупав.
- Пф. Това да ти е проблемът.
Той се протегна рязко и ме ощипа болезнено, но след няколко секунди и двамата се смеехме като малки деца. Тонът на дискусията обаче все още беше прекалено мрачен, за да позволим такова нещо, така че смехът секна бързо.
- Аря... Аз... Наистина не искам да си тук. Точно затова. Защото ще ти липсвам. Защото ме е грижа за теб. Защото... Защото си толкова непохватна и ще се набуташ някъде, където ще пострадаш и после няма да мога да ти се развикам, задето си ми го причинила. Моля те, Аря... Ако искаш... Не знам... Аз съм наследникът на Орлово гнездо, в името на Седемте, ще си намерим някакво място, нещо... Просто не искам да се страхувам и да треперя заради теб, когато ще се налага да спасявам своя живот... Около теб свалям всякакви маски, захвърлям всякакви щитове и.... ох, караш ме да се чувствам естествен и жив, без заблуди и лъжи.
Той млъкна за момент, но този път не ми позволи да го прекъсна.
- Защото не съм свикнал с това, разбери. Цял живот съм учен да бягам и да спасявам себе си. В играта на тронове правилото е да не се привързваш към нищо и никого, защото рано или късно любовта ще те повлече надолу, и колкото пъти съм го нарушавал, се е оказвало зверска грешка. Просто... Ох, не знам.
Малките стръкчета трева гъделичкаха нежно и развълнувано разголените ми ръце. Чувствах се точно, както онази вечер преди две години в Речен пад. Само че сега нямаше сняг, бях трезва и не исках да избягам. Този път ме караха да избягам. Дори беше на подобно място. Тези внезапно стекли се събития, ми се сториха нелогични и странни. Но ми харесваше да лежа върху тревата и листата безгрижно, заедно с Джерен. Очите ми бавно проследяваха предвижващите се облаци, някои заблудени птици, летящи наоколо ...
- Чувствам се виновна.
- Недей. Не си ...
Изправих се на лакти и се загледах настойчиво в очите му.
- Няма да си тръгна оттук без теб, разбра ли?
- Моля?
- Чу ме.
Може би е видял твърдостта в очите ми или пък нещо друго, защото просто се усмихна и следващите му думи се изнанадаха безкрайно много.
- Добре тогава... Ще ми обещаеш ли поне, че...
- Джерен, няма да...
- Обещай ми, че ще се пазиш. - Ръката му се прокрадна и хвана моята, след това лекичко я стисна. - Обещай ми, че няма да се опитваш да се правиш на смела в най-неподходящия момент, че ще държиш на живота си, че ще си почиваш, когато е нужно, че няма да се буташ в моите битки...
- Джерен, не съм глупава.
- Не съм казвал, че си глупава.
- Защо ми нямаш доверие! – погледнах го тъжно и пуснах ръката му.
- Защото, когато ти имам, ти успяваш да се нараниш някак си! Пука ми за теб, глупачка такава!
- Защо да съм глупачка?! Само защото...
- Аря.
- ... по-смела и се хвърлям повече от другите? Това е...
- Аря...
- ... черта, трябва да я приемеш, защото...
- АРЯ!!
- КАКВО?!
- ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН?!
Мълчание.
Някъде в далечината изграчи гарван.


Събудих се върху дървената отломка. Доколкото можех да видя, се намирах на песъчлив бряг, но проблемът бе, че не знаех къде точно. Изправих се бавно, защото имах синки по цялото тяло и когато най-накрая бях способна да фокусирам и да се огледам наоколо, стигнах до две заключения.
Първо: До колкото можех да разбера, бях изхвърлена някъде по Залива на Железните мъже
Второ: Бях съвсем сама, без никакви пари, само с дрехите на гърба ми и спомените за отминалите времена, където загубих толкова много...


Последната промяна е направена от Squirrelflight на Съб Ное 26, 2011 9:10 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
avatar
Squirrelflight
Андал

Брой мнения : 49
Join date : 17.07.2011

Вижте профила на потребителя http://citadelata.com

Върнете се в началото Go down

Re: Натам, накъдето те отнесат вълните.

Писане by Squirrelflight on Сря Авг 24, 2011 11:57 pm

Някога, когато бях малка, се изгубих в мрака... и малко оставаше да не се завърна оттам. Макар през годините тази случка да се беше изтрила от паметта ми почти напълно, все още мразех тъмнината. Нещо повече – страхувах от тъмнината, но не с онзи страх, така характерен за толкова много хора, били те възрастни или съвсем мънички. Това, което изпитвах, беше много по-дълбоко, много по-плътно и, в известен смисъл, много по-влудяващо. Не обикновен страх, а чист, неподправен ужас. Плашеше ме не толкова нощта – не и когато тя беше осветена от стотиците фенери по градските улици, да не говорим за лунните лъчи. Онова, от което се боях наистина, бе абсолютната липса на светлина, когато светът около теб изведнъж става черен, изпълнен с може би несъществуващи шумове, а въздухът, мракът се сгъстяват около теб и сякаш ще те задушат. Тогава човек се изгубва в непрогледната тъмнина. А понякога това наистина се случваше.
Нощта не бе по-различна от всички останали. Хладна, самотна и неприветлива. Ромолеше лек дъждец. Малките капки се спускаха по лицето ми и мокреха дрехите ми, но това не ми пречеше. Сенките ме обгръщаха и сякаш някакъв несъществуващ студ проникваше чак до костите ми.
„Каква ирония”, помислих си аз. Обстановката около мен бе в абсолютна хармония с това, което изпитвах и чувствах. Студ. Празнина. Тъмнина. Самота. Нямаше какво да се лъжа - бях сама и бях ужасена. Това имаше своите недостатъци, но предимствата също не бяха в излишък. Нямаше с кого да говоря, нямаше кой да ми помогне, ако нещо се обърка... Но пък от друга страна, нямаше кой да ме разсейва и да ми дотяга с постоянното си дърдорене. В началото си мислех, че може да игнорирам страха си, но хич не бе толкова лесно. Все тая. Трябваше да намеря някакво село или град колкото се може по-бързо, защото преспективата да спя навън, на студа, без покрив над главата си и огън с който да поргонвам дивите животно, хич не ми се нравеше. Изсумтях раздразнено, колкото да се залъжа че съм добре и няма нищо страшно.
Небето отново бе прорязано от светкавица. Няколко мига по-късно се чу тътенът. Цялата настръхнах. Имаше нещо неопитомено и първично в бурите. В момента, в който тътенът прозвуча из цялата пустощ от трева, вдишах дълбоко нощния влажен въздух и го задържах в дробовете си. След няколко секунди издишах и се затичах в тъмнината. Тихите ми стъпки бяха в унисон с тишината и само когато по погрешка стъпвах в някоя локва, звукът я разкъсваше. Дишах дълбоко и се мъчех да се успокоя. Бях уверена в способностите си и знаех, че мога да се справя с всичко. Е, почти.
Когато бях малка, мама ми разказваше истории за това място. Как в това поле бродели диваци, които отвличали всеки, който стъпел върху меката трева, а след това го пекли на шиш в близката гора. Когато бях дете, това беше най-страшната история, която бях чувала (е, след Валът, разбира се). Сега отминалите спомени се завръщаха със страшна сила и докато се опомня, вече започвах да се оглеждам наоколо, очаквайки всеки момент тякой да ме нападне в гръб. Изведнъж зад мен се чу тропот, последван от трясък. Подскочих и усетих, как очите ми се разширяват от страх. Вдигнах дървото, което мъкнех след себе си чак от Заливът на Железните мъже – част от отломката, на която простигнах до това прокълнато място, и го вдигнах високо над главата си. Каквото и да идваше отвъд пелената от мъгла, щях да съм готова. Скоро видях и призрачният силует, огряван от лунната светлина. Устните ми се разтвориха с лекичък пукот, сякаш цяла вечност са били затворени, а очите ми се разшириха съвсем, когато от гърлото ми се изплъзна нечленоразделен вик. Следващото нещо, което видях, бе как силуетът подскочи и мълниеносно ме събори на калната земя. Писъкът ми застина някъде в гърлото ми, когато видях лицето му. Странно, как имах меч, опрян в гърлото ми, но всичко за което можех да мисля бе колко много прилича на него. Очите му бяха като зелени буреносни облаци, които в момента ме обсипваха с гневни светкавици, а косите му бяха разрошени и възможно най-черното черно Не можех да откъсна очи от този поглед – разгневен, изумен, зелен, зелен, зелен... В името на боговете! Не, това не ми трябваше. Не, не, не, не, НЕ! Той беше перфектното копие на Джерен, но аз бях Аря – нито бях перфектна, нито бах склонна да се влюбвам. Отново.
- Извинявай, може ли да смъкнеш меча ...
По дяволите.
Сега трябваше да надяна маската на Великата желязна лейди, а не да бъда себе си. В никакъв случай. Себе си бях само със... себе си плюс две-три малки изключения. Погледът ми проследи как потрепващата му ръка свали меча, но не го прибра в ножницата, а ядният му поглед се впи в моя.
- Коя, в името на Седемте, си ти!?
Свих устни и се опитах да изчезна от погледа му – да стана невидима в нощта или просто да ме няма. Въздишка. Тялото ми се разтрепера съвсем лекичко – от повея на вятъра или от нещо друго? След известно мълчание, мъжът отново проговори – този път гласът му бе пропит с подозрение
- Не ми каза коя си ...
- Има ли значение?
Поклатих глава и лактите ми се забиха остро в калната земя, а мокрите кичури коса се свлякоха по гърба ми. Странното бе, че в този непознат мъж виждах Джерен... Виждах го толкова ясно.
Зеленият му взор се стрелна преценяващо, оглеждайки ме от глава до пети, но след секунда отново се бе върнал към лицето ми.
- Всъщност не, няма особено значение – мъжът ми се усмихна подкупващо. – Какво всъщност правиш тук?
- Просто се разхождам. – отвърнах му кратко аз, дарявайки го с кисела усмивка
Едната му вежда се повдигна бавно и той ме изгледа критично. Отне ми малко време, за да осъзная, колко нелепо звучат думите ми. Замълчах упорито, решена да не му казвам нищо за себе си. След като мъжът също стигна до същото заключение, последва въздишка.
- Е, добре тогава.
Той се изправи и ме изгледа странно. След миг обаче, ръката му вече бе протегната напред към мен и погледът му бе изпълнен с очакване.
- Лейди ще благоволи ли да стане от земята или иска да я зарежа насред нищото да се оправя сама?
От предишният поглед нямаше следа. Сега бе заменен само и единствено с иронични и отегчени пламъчета, които ме фиксираха нетърпеливо. Изсумтях недоволно и се изправих сама, игнорирайки протегнатата ръка. След това се обърнах към новият ми „приятел” и се усмихнах на сила.
- Е, накъде ще ме заведе милорд?
Сега бе ред на мъжът да изсумти подразнено и да изчезне в мъглата, но не преди да ми махне с ръка да го последвам.
avatar
Squirrelflight
Андал

Брой мнения : 49
Join date : 17.07.2011

Вижте профила на потребителя http://citadelata.com

Върнете се в началото Go down

Re: Натам, накъдето те отнесат вълните.

Писане by Squirrelflight on Пет Сеп 09, 2011 10:22 am

Когато представлението привърши - да, едва тогава завесите се спускат драматично и ти изведнъж се откриваш в непрогледен мрак, усмивката залязва и на нейно място се появява ужасът. Че се губиш някъде в небитието, че никога няма да намериш пътя обратно. Че внезапно ще останеш напълно и абсолютно.. сам. Ала простите хора, които се бояха от подобно убежище като мрака, бяха глупци. Нима не разбираха, че именно в тази зловеща, но и тъй очарователна с изненадващите си възможности, тъма се разкриваше истината? Единствено тогава падаха маските на всички. Защото е много по-лесно да си истински, когато другите не могат да видят изпълнения с емоции поглед, треперещата брадичка и прехапаните устни.

Истински.

Засмях се нерадостно на думата, чието значение отдавна бях изгубила. Поклатих глава бавно и също толкова бавно следвах мистеризония мъж, а дългото ми черно наметало влачещо се зад мен, събираше цялата мръсотия на горският под. Вървях уверено и безшумно. Почти. Сухи клонки изпукваха под краката ми и след това изненадващо се превръщаха на купчинки трески. Разни дребни животинки се отдръпваха настрани, решавайки, че не искат да си имат нищо общо с нас.
Внезапно повдигнах глава нагоре, присвивайки очи. Копнеех да видя обсипаното със звезди небе, ала клоните на дърветата се бяха сплели толкова нагъсто, че едва ми позволяваха. И все пак, ако се насилех, нейде там през някой процеп..

Блясък.

- Ааах.. – въздъхнах тихичко и поставих ръка на сърцето си в знак, забравен от повечето хора.
Беше минало толкова много време от последния път, когато се взирах в небето, и същевременно го помнех сякаш бе вчера, а аз празнувах... О. Мъжът до мен премигна няколко пъти объркано, отвори уста и след секунди отново я затвори, не знаейки какво да каже, затова само ме изгледа лошо. Тънката ми ръка се плъзна към врата ми, където опипах замислено дървеният медальон с елена. Можеше да усетя биенето на сърцето си по цялото си тяло. Бясно, лудо, бързо. Подскачаше и се бунтуваше, отказвайки да спре връхлитащата ме емоция. Не и този път, не и този ден. То помнеше. Дори след като умът бе заличил всеки един спомен, то помнеше. Не лице, нито силует, а помнеше какво е чувството да обичаш. Без значение дали ще получиш любов в отплата..
Оставаше още толкова малко до началото на новия ден. Можех да определя това по издължените сенки и блясъка на луната, която едва се подаваше над нас. Само малко до..
Притворих очи и доближих длани, допрени като за молитва, към устните си.
- .. където и да си сега, нека Боговете – стари и нови, да се смилят над теб и да те закриля. Нека никога не ти липсват храна, вода и покрив. Нека откриеш своето щастие.. – шепотът ми се сливаше с мрака - .. дори и това да означава никога повече да не те видя. Честит рожден д-..
Някакъв познат образ се появи в съзнанието й и също толкова бързо изчезна. Отворих рязко очи, изражението по лицето ми беше хладнокръвно и нащрек.
Нещо приближаваше.
Мъжът продължаваше да ме гледа със странният си поглед, но след като разбра, че повече няма да разигравам сценки, само изсумтя и продължи да върви.
- Какво всъщност правеше в това забравено от Боговете място?
Гласът му бе изникнал прекалено изненадващо пред мен и въпреки многобройните ми скрити способности, едва ли бях била подготвена за нещо такова.
- Да ви връщам ли въпроса?
- Аз съм благородник. Мога да правя каквото и където си искам. А и има турнир близо до Божието Око, на който ще участвам.
Погледнах го с някаква смесица от очакване, най-обикновено любопитство и досада, накланяйки главата си настрани. Зелените ми очи проблясваха изненадващо в мрака, широко отворени. Не бяха присвити - знак, че съм решила да му дам шанс. Шанс, който младежът не биваше да пропилява, ако си обичаше живота. Шанс, какъвто скоро не бях давала. И в този така странен миг, когато иначе студенокръвното ми лице внезапно изглеждаше невъзможно спокойно и любезно, на мен ми се стори, че в лицето на момчето виждам по-младата версия на Джерен.
Сребристата луна се усмихна от небето. Ако можех да прочета мислите на събеседника си в момента, навярно щях да се засмея звънливо. Не злобно, а някак покровителски. Защото въпреки че наистина животът ми беше изпълнен със съдбоносни случки, нравът ми си бе такъв още от първото ми вдишване. Непокорна като котка; така ме наричаше Джерен. А после минаваше с пръсти през дългите ми кестеняви коси, целувайки ме по челото.
avatar
Squirrelflight
Андал

Брой мнения : 49
Join date : 17.07.2011

Вижте профила на потребителя http://citadelata.com

Върнете се в началото Go down

Re: Натам, накъдето те отнесат вълните.

Писане by Squirrelflight on Пет Сеп 09, 2011 10:25 pm

Вървяхме в мълчание много дълго време. Вятърът полюшваше клоните на дърветата, обсипвайки ме с ледени докосвания, но оставах невъзмутима пред тях. Много отдавна бях свикнала да игнорирам ставащото около мен и да се съсредоточавам само върху собствените си мисли и проблеми. Възползвах се от пълната липса на разговор и за пръв път имах възможността да огледам добре спътника ми.
Мускулестата му, висока фигура се провираше между трънливите храстчета с изненадваща лекота. Лицето му имаше красиви, но остри черти и беше обгърнато от всички страни от среднощно черната му дълга до раменете коса. А очите... ахх, тези очи. Това беше най-призрачното в цялата ситуация. Бяха в същият кехлебарено-зелен цвят като тези на Джерен. Имаха същите украски, цветовете преливаха един в друг по абсолютно същия начин, но сякаш липсваше обичайната веселост, която бях свикнала да виждам в погледа на лорд Арин.
Изневиделица, сякаш усетил, че го зяпам, по устните на спасителя ми се плъзна усмивка и точно след едно кратичко примигване от моя страна, мечът му бе изваден и опрян в гърлото ми. Мъжът изглеждаше зловещо на фона на лунната светлина, заедно с тази усмивка, красяща лицето му и леденият блясък в очите му... Той наклони лекичко глава – движение, от което тъмната му коса се разпиля по раменете му, а очите му заключиха моите в болезнена, желязна хватка. Колкото и да исках – не можех да помръдна. Същите тези очи, някога принадлежели на Джерен, в момента бяха толкова непознати за мен. Излъчваха... самота, студенина, враждебност, болка и объркване. След миг забелязах и нещо друго в тях, нещо, което се криеше много по-дълбоко... И в този миг осъзнах, че мистериозният лорд е далеч по-опасен, отколкото си мислех.
- Мога да те убия на място. – рече той толкова небрежно, сякаш обсъждахме какво ще бъде времето утре. – Точно тук, точно сега. И никой никога няма да те намери, защото хората не влизат в тези гори. – Сега вече в усмивката му се прокрадваха нотки на чиста жестокост и това ме накара безусловно да повярвам на думите му. Този човек беше способен на много неща – много неща за личността на човека се криеха в очите им. А на толкова близко разстояние съвсем ясно можех да прочета чувствата на лорда – минали и сегашни, като широко разтворена книга. Той се приближи толкова близо до мен, че дъхът му гъделичкаше ухото ми. Несъзнателно потръпнах. – Просто ми дай поне една причина да не го направя.
Тези думи ме извадиха от унеса, в който ме беше вкарало лордчето. Примигнах няколко пъти, чудейки се какво по дяволите правя, след което усетих, как очите ми се изпълват с обичайната студена решителност. Бързо приковах мъжа с поглед, което явно го изненада, защото предполагам, че не беше очаквал да се окопитя от внезапните му действия. След няколко секундно напрегнато взиране, клепачите ми се спуснаха бавно и уморено.
- Давайте, лорде. - прошепнах едва-едва. За мен смъртта беше добре дошла. Тя беше просто краят на едно голямо приключение и нищо повече. Мъжът отвори уста, понечи да заговори...
Ала мислите ми отдавна ме бяха отнесли някъде другаде, при някого друг. Не беше нощ, а светъл и слънчев ден. Нямаше я гората - на нейно място се намираше обширна поляна, цялата в дъхави диви цветя, чиито имена ми бяха неизвестни. И влюбена двойка, която се смееше тихо, скрита под цветята. Не можех да откъсна поглед от златистите очи на Джерен, наслаждавайки се на топлия допир на пръстите му по кръста ми. Там, сгушена в обятията му, откривах истинското значение на думата щастие. Там - ах, как исках да се върна отново там.. Понякога се страхувах, че животът ми ще си замине, докато продължавах да живея в миналото. Но как да го пусна? Как да забравя? След като нито мозъкът, нито сърцето ми позволяваха. Бяха се обединили едва, когато той изчезна. Когато светът загуби блясъкът си и всичко стана пак сиво и грозно. Любовта. Все още не бях сигурна дали това чувство ми даваше криле, или ме убиваше малко по малко.
Уж цяла вечност, а изглежда бе минала само секунда. Лордът точно ми обясняваше нещо, когато отворих рязко очи, фиксирайки с поглед благородника пред мен. Чувствах се изтощена и далеч по-състарена.
- Нямам време за глупостите ви днес, лорде - махнах с ръка и понечих да се обърна.
- Мол..
- Отивайте да ласкаете някоя лейди или да се занимавате с каквото и да е там, което запълва лишеното ви от смисъл съществуване.
Известно време тъмнокосият мъж пред мен стоя с отворена уста – явно шокиран от дръзкото ми държание към височайшата му особа. Обърнах се и завървях, правейки големи крачки, без хич да ме интересува дали съм наранила жалкото му подобие на достойнство.
avatar
Squirrelflight
Андал

Брой мнения : 49
Join date : 17.07.2011

Вижте профила на потребителя http://citadelata.com

Върнете се в началото Go down

Re: Натам, накъдето те отнесат вълните.

Писане by Squirrelflight on Чет Сеп 22, 2011 9:13 pm

" Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен; дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че тялото му някога е имало душа."
Дълбока и непрогледна мъгла. Кълба плътен дим и пара. Влажна, мокра пара, която се процеждаше през всеки малък отвор, през всяка пора на живата природа наоколо – подмолна и безмилостна. Също като изморената и объркана жена, крачеща измежду гъстите дървета.
Колкото повече вървях из тази забравена от боговете гора, толкова повече чувствах, че замръзвах на едно място сред безкрайното зелено, приличащо на застояло, тинесто блато. Тук всичко се променяше: всичко се движеше, всичко дишаше, всичко живееше. Освен сенките. Безбройните сенки, които се раждаха и умираха на всяка една секунда с жалостиви и измъчени викове... Да, само сенките, тези мимолетни проблясъци, не спираха своите танци по застиналата и напукана повърхност на дървесната кора, шепнейки зловещи слова на древен език. Това бяха песни за умрял любовник, разболяло се дете, полудяла жена, убита любов и безкрайна самота. Понякога бяха тихи и бързи, а друг път свирепи и натъртващи; човек би си помислил, че разказваха историята на живота си. А може би беше и точно така..
Някои от сивите образи беснееха като полудели, а други стояха мирно, наподобявайки на човешки фигури, на реални човешки фигури, които изглеждаха сякаш се намират на не по-малко от метър от мен. Цялото място си играеше със съзнанието ми – усещах, че не съм желана тук с всяка частичка от съществото си, но това не беше проблем. И без това исках да се махна от тази проклета гора колкото се може по-бързо.
Проблемът бе, че тъкмо когато решиш, че си свикнал с гласовете на сенките, които звучаха все едно идват от някъде вътре в главата ти, тъкмо тогава един изящен с висотите си писък пронизва съзнанието ти като опустошителен ураган, разстилащ се по цялото ти тяло, оставяйки го безчувствено и сковано. Знаеш, че трябва да избягаш, че нещо не е наред в призрачната картина, в това обсебващо зелено, но осъзнаваш, че гласовете на сенките са се усилили. Те са вече навсякъде – в настръхналите косъмчета по тила ти, в свитите ти в юмруци ръце, в треперещите ти устни. Те са живи също толкова, колкото и бясно тупкащото сърце в гърдите ти.
Зловещи картини заместват празното небитие пред теб само и само, за да си зададеш въпроса дали не губиш разсъдъка си наистина.
Мъглата се разсейваше бавно и драматично като оттеглящ се от битка рицар, сякаш за да ми отвори път. Усещах как кестенявите ми коси се спускаха малко под кръста ми, сплетени и безжизнени. Леденостудените ми, пълни с отрова очи може би бяха единственото нещо, което издаваше моментното ми настроение, спомените и миналото, в което плавах откакто бях попаднала на това ужасно място. Мрачни, черни, те не познаваха нищо друго, освен разрухата. Не блестяха, нито пък имаха някаква вълшебна сила. Те просто бяха като бездънни кладенци, в които пропадаш – самотен, неуверен, забравил себе си.
Чудно обаче как животът ти може да се завърти буквално на сто и осемдесет градуса за секунди... Секунди, но ако бях по-внимателна и не блуждаех сред безкрайната зеленина, обвиваща се около мен, то тогава навярно щях да чуя бавните, тромави стъпки, или пък поне щях да усетя наличието на чуждо присъствие. Но кой знае, може би самата аз исках някой да ме открие, да разхвърля душата ми и да ме отърси от апатията, която ме бе обзела през последните няколко часа.
'Винаги ще се намери нещо, което да разруши живота ни. Зависи само кое или какво ще ни открие първо. Човек винаги е готов да бъде отнесен.'
Да, истината си криеше някъде там..
Всичко се случи прекалено бързо - без предупреждение и без встъпителни речи, които да ти подскажат какво следва.
Докато в единия момент седях мързеливо на един от огромните сиви камъни, покрити с зеленикав мъх, държеейки малка заострена пръчка, чудейки се накъде да поема и наслаждавайки се на меланхоничността, лъхаща от това място, то в другия - най-големите ми кошмари добиха плът, кръв и сила, с която открих, че мога да се преборя. Пръчката, която държах допреди малко, падна като на забавен каданс и при сблъсака си с земята се чу тих пукот.
Суха, натрошена почва. Въобще можеше ли почвата да е суха при цялата тази влага наоколо? А защо въобще знаех в какво състояние е земята под мен? Въпросът сам по себе си доведе още такива с него, които опресниха малко обърканото ми съзнание. Очевидно лежах на земята. Но как се бях озовала там? Навярно нещо или някой ме беше изблъскало със силна мощ. Глуха болка в стомаха ми шептеше, не - крещеше ми, че не съм в безопасност – поне не все още. Нападателят ми продължаваше да стои някъде там зад мен и обмисляше следващия си ход. Усещах присъствието му - като гадна миризма, от която не можеш да се отървеш, като трънче, което се бе забило в обувката ти. Той беше там и нямаше намерение да си върви.
Нещо наистина не беше наред в начина, по който всичко около мен заглъхна. Ужасяващ с непознатите си дълбочини мрак ме обгърна и изведнъж се изгубих. Не виждах нищо, не чувах нищо - бях безпомощна кукла - чисто и просто едно момиче, което не притежаваше силата да промени каквото и да е било. За първи път изпитвах такъв неистов страх от това, което ме очакваше или имаше вероятност да се случи. Преглътнах тежко, усещайки металически вкус в устата си. Долната ми устна се бе сцепила при сблъсъка със земята. И макар да знаех, че трябва да стана и да се махна възможно най-бързо от това място, че трябваше да направя нещо, някаква странна сила ме парализираше и не ми даваше да мръдна от земята. Не можех нито да се помръдна, нито да извикам. Сякаш бях изпаднала в кома..
Де да беше кома.
Непознатият ме издърпа за косите и ме завлече с обиждаща грубост в посока, обратна на предполагаемия ми път за свобода. По дяволите, трябваше да направя нещо.. Трябваше, трябваше, трябваше! Сълзи се спуснаха по бузите ми, надолу по устните ми, където солените капчици създадоха щипещо чувство в раната ми. Това беше. Стиснах здраво зъби и докато продължавах да търпя начина, по който този гнусен червей ме влачеше, съзнанието ми започна да работи на пълни обороти. Мракът се разреди, размазаните фигурки около мен започнаха да добиват очертания и най-накрая успях да се ориентирам къде се намирам. Усетих внезапен прилив на адреналин в тялото си и кръвта ми кипна. Да, имах нищожни шансове срещу този здрав, въоражен и видимо по-голям от мен мъж, но нямах намерение да се оставя да ме подмята напред-назад по този начин. Каквото и да искаше от мен. Не и докато можех все още да тичам, хапя, дращя и мисля.
Изчаках тялото ми да спре да трепери, хванах незабележимо опашката коса, която похитителят ми държеше, и рязко я отскубнах, наблюдавайки как скритият зад плътното, черно наметало младеж се обрна изненадано назад към мен. Може би бе ненужно да се спомене, че през това време впрегнах и душа, и сърце, и тяло в усилието да държа очите си отворени и да се махна по-далеч от него. Явно негодникът ме бе упоил с нещо, което така и не съм усетила. Интересно е как когато бягството е единствената ти опция, за да запазиш живота си, нищо не може да те спре. Сякаш всичко вътре в теб се е концентрирало в това простичко действие. Дългите ми, слаби крака препускаха напред, а косата ми се вееше свободно зад мен. Не обръщах внимание нито на хипнотизиращата с красотата си заобикаляща ме природа, нито пък на току-що дъждът, който започна да ромони по листата на дърветата. Погледът ми беше устремен напред към дупката в оградата от дървета, към светът отвъд цялата тази зеленина, към спасението ми. Нямах намерение да умре тук, където никой няма да намери тялото ми и малкото хора, на които им пукаше за мен нямаше да знаят какво ми се бе случило.
Бесните стъпки зад мен ме откъснаха от внезапния унес и изведнъж разбрах, че това ще бъде моментът на истината. Тук и сега. И без това нямах сили за повече лудешки надбягвания, а очите ми започваха да се разфокусират - знак, че каквото и да ми бе направила свинята, действаше. По-добре да умра с гордо вдигната глава, отколкото като страхливка. Повдигнах лек поглед, запазвайки обичайното си арогантно и високомерно изражение, което сякаш в момента молеше опонента ми да ме убие, да даде най-доброто от себе си. Подигравателната ми усмивка веднага намери приложение, както винаги, докато тялото ми отново започна да трепери.
И точно преди да се строполя безсилно на горския под видях, че това не беше светлорусият ми похитител. Не, мъзът пред мен беше чернокос.


--------------------

По-късно днес ще оправям пунктуационни, граматични, правописни и лексикални грешки, защото в момента съм в полу-живо състояние и умирам за сън ^^
avatar
Squirrelflight
Андал

Брой мнения : 49
Join date : 17.07.2011

Вижте профила на потребителя http://citadelata.com

Върнете се в началото Go down

Re: Натам, накъдето те отнесат вълните.

Писане by Grue on Съб Ное 26, 2011 9:26 pm

Началото на пътуването бе леко и приятно, но след няколко дни, пътниците усетиха несгодите свързани с дълго пътуваме. Дъжд и пек, разбойници и селяни... много неща се случиха по пътя. Пъг бе изнервен от младите си спътници, несвикнали да пътуват на дълги разстояния. Постоянно оплакващи се, искащи почивки... Прикриващ раздразнението си, той им позволяваше това. Ако зависеше от него, той щеше да язди докато коня му умре, след което да продължи пеш, почивайки само през нощта, хранещ се с дивеч и диви плодове.

Имаше история, придобила легендарен характер сред Нередовните. След като отряда му бива изклан, Пъг с простреляни крака и треска е изминал 20 километра пълзейки до най-близкия лагер. След като се оправил, той станал и първото нещо което поискал е нов отряд. След няколко дни преследване, открил нападателите и ги изклал сам, докато хората му гледали. След което ги повел, и приключил договора в срок....
......Изпаднал в спомени, загледал се в пейзажа, той едва не извика когато пред него се появи красива жена. От пръв поглед и личеше че някой я преследва... и че е дрогирана или отровена. В лицето и походката, в очите и... имаше нещо което вероятно имаше и в Пъг. Мъжа веднага разбра че пред него стои много опитен наемник или убиец. Някой който е свикнал с мириса на кръв...
Тя падна, спънала се в един клон. Рефлексите на наемника се включиха и той я хвана. В очите и се четеше недоволство, но бе прекалено слаба да протестира или да се противопостави. Нежно подхващайки я, Пъг я понесе към лагера....

Grue
от отвъд Тясното море

Брой мнения : 9
Join date : 07.09.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Натам, накъдето те отнесат вълните.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите