Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Страница 3 от 3 Previous  1, 2, 3

Предишната тема Следващата тема Go down

Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Карт on Нед Юли 29, 2012 3:12 pm

Вървеше на една крачка зад Андин, с ръка близо до меча. Никога не можеш да предположиш какво точно минава през главите на железните мъже. По-добре да си подготвен, отколкото да съжаляваш. Нито Геролд, нито прилепа до него, майка му, навярно, даваха каквито и да било индикации, че кроят нещо, но…
И все пак, може би, повече трябваше да се притеснява за принцесата. Лейди Старк изглеждаше ледено спокойна. Засега. Кой знае какво щяха да направят тези двамата.
-Лейди Андин... – Като добър домакин, Геролд започна разговора с лек поклон. – Скагосецо. – Карт кимна в отговор. – Радвам се, че приехте поканата ми. Предполагам, че не бива да се изненадвам, че сте двама, след като и аз си имам ескорт. Запознайте се с Гвин Хоар, майка ми.
-Може да се каже, че ми е поносимо.
Гласът на жената беше неприятно стържещ. Тя не кимна, нито се поклони и си спечели ледения поглед на Андин. Засега срещата вървеше предксазуемо и относително добре. Би желал всичко да свърши по същия начин. Принцесата огледа хладно двамата си събеседници и заговори с равен, премерен тон:
- Въпросът за поносимостта е относителен. – Андин спря за малко, да си поеме дъх, после продължи: - Предполагам, че е редно да знаете, че с брат ми, принц Теон, бяхме наистина доста неприятно изненадани, когато чухме за нещастието с Вашия суверен. Надяваме се, че ще успее да прескочи пропастта.
-И ние така се надяваме... – рече Геролд. Изглеждаше искрен.
-Не знаех, че сме дошли да се лъжем взаимно, сине. – Прилепът хвърли един доста неприятен поглед на Андин, нищо че уж говореше на сина си. - Щото ако сме тук да разменяме любезности, да се махам.
-Обикновено се нарича "възпитание" при по-цивилизованите народи, - смръщи се лейди Старк – но все едно. За първи и последен път ще се съглася с Вас, госпожо, аз също не съм в настроение за игрички, затова защо не оставим южняшките увъртания някъде настрани и не си говорим направо? – Ха, защо ли, наистина? Може би защото щяха да се избият? – Мисля, че ще е полезно и за двете страни.
Андин леко наклони глава към него, колкото да срещне погледа му. Карт си пое дълбоко дъх. Искаше от него да говори. Защо, богове? Той просто беше тук като гарант. Едър мъж с меч. Защо трябваше въобще да си отваря устата? Все пак отвърна на погледа й. Беше обещал, че ще й помогне на тази среща.
-Малко честност няма да ни е излишна. – Звучеше като достатъчно безобидно изречение.
-Добре тогава. – И да беше видял как двамата се спогледаха, Геролд въобще не им обърна внимание. Гласът му звучеше убито. – Аз се надявам чичо ми да прескочи пропастта. Да кажем, че имам различия с майка ми по този въпрос. – Железният мъж се свъси и продължи, малко по-приповдигнато. – В крайна сметка, каквото е мъртво, не може да умре. Но плътта му може да предаде духа. Ако кралят умре сега, ще има събор, който да определи кой ще седне на трона след смъртта му.
-Разбира се, това е ясно. – Андин май изпускаше факта, че от поколения соленият трон се предаваше по наследство. – Но един събор няма ли да бъде значително улеснен ако въпросният крал не посочи някой свой фаворит за наследник? Да кажем, някой племеник? – А именно, Геролд, разбира се. – Поправете ме ако греша.
-Не. – Геролд сви рамене, после добави, не толкова уверено: - Не значително.
-Но ще се улесни – настоя майка му.
-Може би. – Признанието изглежда не му беше присърце. – Но чичо ми е трескав, говори всякакви неща.
Ако някой не ги прекъснеше, тези двамата май можеха да спорят помежду си до утре. Карт си пое дъх и се намеси, преди Геролд да се скара с майка си:
-Но Вие все пак сте последният Хоар на подходящата възраст да управлява, нали? – Истина беше. С една подробност обаче…
-Копеле. – Геролд имаше таланта да изтъква очевидното. Честен човек… Рядкост напоследък.
-Легитимно. – И кой щеше да е бъдещият крал, наистина? Гвин Хоар?
-Копеле или не, въпросът на Карт беше риторичен и всички присъстващи знаем отговора му. Но виждам колебание във Вас, което обаче не може да бъде отнесено към лейди майка Ви. – Май и Андин усещаше кой от двамата иска да е крал.
-Момчето беше сляпо – повиши тон Гвин – и си мислеше, че брат ми ще управлява вечно. Виждам, че ти имаш повече мозък в главата от него.
-Майко, мисля, че уточнихме, че съм съгласен да дойдеш само... – Геролд не можа да довърши думите си, остро прекъснат от Гвин.
-Ако бях само с няколко години по-млада, нямаше да търпя такъв тон от изтърсак като теб – изсъска желязната жена.
Изглежда пак щеше да се наложи да се намесва. Чудно как тези двамата бяха заедно, изглежда въобще не се понасяха.
-Да се върнем на темата, не бих искал милейди да прекара часове тук, докато вие се карате. – По-скоро, интересуваше се от това той да не прекара часове тук. – За какво ни повикахте?
-Майка ми настоя да потърся подкрепа... – Геролд понижи малко глас. – За всеки случай. Не знам дали искам да бъда крал, но съм наясно, че не искам Грейджой да станат крале. Нито Ботли, Уинч или Харлоу. Тронът трябва да е за Хоар. – Значи: „аз не искам, ама останалите са още по-лоши”?
-Нямах предвид такава подкрепа, сине – внезапно се намеси Гвин. Отново.
-Не сме били добри съседи със Севера в миналото. – Геролд се намръщи, обърнат наполовина към майка си. – Предложението ми е просто - ние няма да ви закачаме, и ние няма да ни закачате. – Перфектен план, само ако можеха да си вярват. – Ако стана крал, заклевам се да не обръщам корабите си на север.
-Мъжете не приемат заповеди... – прилепът изстреля тези думи така остро, че наоколо се разлетя слюнка.
-Мълчи. – Синът й най-сетне я прекъсна. – Поне за няколко секунди.
-Не съм кралицата на Севера, нито наследницата на Зимен хребет, но ако останете верен на обещанието си, аз Ви се заклевам, че ще направя всичко по силите си да спазя нашата част от сделката. Докато съм жива няма да допусна нито един от нашите поданици да вдигне ръка на някой от железните мъже, освен ако не е имал солидна причина за пободно нещо. – Де да беше така лесно.
Ей това ти мисля за клетвата, моме. – Гвин се изхрачи шумно в краката на Андин. Карт с удоволствие би натопил главата на прилепа в някое свинско корито, да се поосвежи. – Геролд, обясни ми отново защо не говорим с шибания принц? – И той се питаше същото.
-Възхищавам се на честността Ви, - Геролд се постара да не забележи какво стори току-що майка му - но мисля, че и на двете страни ще им трябва някаква гаранция за това. – Разбира се. – Ако не беше вярата ми, бих предложил да скрепим примирието с брак...
Скагосецът отпусна ръце към меча си. Идиот! Знаеше какво бе миналото на Андин. Всички на север от Божието око трябваше да знаят. Геролд си просеше смъртта, така ли? Глупакът видя жеста му и си пое рязко дъх, преди забързано да продължи:
-А и, предполагам, вие надали бихте сторила такава жертва за страната си. Предлагам ви размяна на заложници.
Карт върна ръката си… донякъде. Андин не трепна. Поне лицето й де. Беше свила една от дланите си в юмрук. Къде ли криеше камата си? А, всъщност, може би нямаше да има нужда от това. Ръката на принцесата за момент се стрелна към меча му, после спря. Добре, че и Геролд, и Гвин гледаха ледените й очи. Иначе щяха да усетят какво става.
-Не ме интересува какво мислиш, жено, - Принцесата май най-сетне реши да покаже твърдостта си. Навреме. – а селските ти изпълнения не могат да да те докарат до никъде, така че можеш да спреш да разиграваш драматичните си представления. – Обърна се остро към Геролд, напълно загърбвайки майка му. Гвин вече нямаше да бъде фактор в разговора, поне за Андин. – Няма да се обидя, че не вярвате на думата ми, честните хора останаха малко. Виждам, че сте по-разумен от майка си. Бихте ли уточнили ... за какви заложници става дума?
Геролд се усмихна палаво. Лошо. Сякаш Андин беше стъпила в някакъв капан. Карт не можа да се стърпи и огледа по-внимателно мястото. Нямаше никого. Тогава защо тази усмивка?
-Бих предложил майка си, ако желаете да си имате отровна змия в замъка... – Опитът на Гвин да изръмжи завърши с провал, гневният й изблик прозвуча повече като съскане. – Но повече клоня към едни мили хлапета. Не съм изучавал в подробности вашия род, принцесо, но знам, че имате двама племенници. ..
Карт отново пусна ръка надолу и попипа помела на меча си. Племениците на Андин… Принцесата, каквото и да се говореше, обичаше семейството си. И ако този глупак заплашеше да им стори нещо, щеше да се лее кръв, в това беше сигурен. Зарея погледа си между двамата. Ако Андин изтегли оръжие отнякъде, трябваше да може да я спре.
-Разбира се, не бих ги разделил от майка им. – Геролд май въобще и не усети, че е стъпил в тресавище. – Братовчедка ми Арелин обаче отдавна е сама и се опасявам, че синът й Хортън не израства правилно без мъжка ръка в дома. Какво ще кажете да направим Хортън заложник на брачен договор с племенницата ви? – С един удар – два заека. Геролд изглежда не беше никак глупав. – Разбира се, той ще отиде в Зимен хребет, където има мъже, които да го научат как да стане човек. Няма да се превърне в железен мъж, но по-добре така, отколкото да е мамино синче.
-А този Хортън – Карт дръпна ръката си от меча. Този план звучеше приемливо, и, до голяма степен, беше в полза на Севера. – съвсем случайно е основният ви конкурент за трона.
-Правя го за доброто на момчето. – Да, сигурно. – А и така вие ще помогнете на мен, а аз на вас. Като най-близкия му мъжки родственик все пак съм попечител на Хортън. Ако се съгласите на условията ми, бих желал да получа чеиза на годеницата му по-рано. А аз ще ви се отплатя, когато бракът стане факт.
Значи така… Освен всичко останало, Геролд щеше да се опита да вземе заем. Прикрит под формата на чеиз, но… заем. Всъщност, мисълта беше успокояваща. Все пак, железният мъж всъщност беше доста умел играч. Андин вече беше напълно спокойна. Не посегна за меча на Карт, не се навъси. Изглежда вече нямаше да има нужда от гарант.
-И смятате, че братовчедка Ви Арелин просто така ще се съгласи да изпратите сина ѝ като заложник при нас, дори и ако евентуално се съгласим на този брак? И за какъв чеиз става дума? Защото е доста широко понятие. Дамата, която Ви придружава би предложила да Ви предадем целия Север като такъв, предполагам, но какво имате точно в предвид? Злато, земи ... ? – Сега вече принцесата вероятно се опитваше да подведе Геролд. Надали беше чак толкова невинна, че да не прозре плановете му.
-О, може и да си поплаче, когато синът й я напусне, но всичко е в името на момчето, разбирате. Имам дълг спрямо него, като негов попечител. И ще защитя момчето, с всички нужни средства. – С кръв, разбира се. – Колкото до чеиза... злато. Или неща, които лесно могат да бъдат превърнати в такова. Не земи. Не можеш да спечелиш кралски събор без дарове, а аз съм не съм богат, принцесо. Когато младите се вземат, щом племенницата ви и Хортън са на подходяща възраст, аз, като настойник на момчето, ще поднеса дарове на бащата. – И щеше да го стори. Беше честен човек… по много странен начин, но беше честен.
-Затова ли не щеше да приказваш с него – промърмори Гвин, сякаш току-що си беше дала сметка за плана на сина си.
-Брат ви нямаше да може да оцени това предложение хладнокръвно. – Тук беше прав. Теон вероятно щеше да се опита да го убие. – А ако съм се надявал да ви измамя някак, заради това, че сте жена, - Геролд се поклони галантно. Сигурно момичетата го харесваха. Само че Андин отдавна не беше момиче. – жестоко съм се излъгал.
-Знайте, че една майка може да е много опасна щом става дума за детето ѝ, сир. Но това вероятно вече го знаете – Андин се обърна леко към Гвин. Да, прилепът беше опасен, когато ставаше въпрос за Геролд. Опасен за враговете му и още повече – за самия него. – Или тепърва Ви предстои да го научите по трудния начин. Предложението Ви е разумно, наистина, но възможно ли е да получите окончателния ми отговор ... утре по същото време, да речем? Трябва да помисля над подробностите, сам разбирате защо.
Трябваше да сервира новините на Теон по-скоро. Нямаше да му хареса, разбира се, но накрая, след много викове, щеше да се съгласи. Договорът, който Геролд предлагаше, беше твърде добър за откази. Поне Карт така мислеше. Андин му кимна. Време беше да тръгват.
-Беше удоволствие да говорим с вас. – Скагосецът кимна на Геролд. Беше достоен противник. Гвин не я погледна. Прилепът не заслужаваше учтивост. Карт предложи ръка на Андин: - Милейди.
-Ще се радвам на всяка възможност да говорим отново, принцесо. – Усмихваше се така широко, че Карт можеше и да му повярва. – Скагосецо. – Гвин успя да се принуди да кимне. Много, много сковано.
Андин не прие ръката му. Кимна остро на двамата си събеседници и буквално хукна напред. Не беше истинско тичане, но се доближаваше до него по скорост. Карт направи няколко огромни крачки след нея, докато я настигне. Добре, че беше ръстът му, иначе можеше да се наложи той да тича, за да стигне принцесата. Андин се обърна към него, когато оставиха железните далеч зад гърба си. Лицето й беше като буреносен облак. Скагосецът зачака изблика й с интерес. Никога не беше виждал лейди Старк да се гневи толкова очевидно.
-Щях да я удуша тази бабишкера – рече Андин. В неговите уши прозвуча почти като ръмжане. – Нарочно я беше взел, за да ми лази по нервите – и по нервите на Геролд също. Тук принцесата вероятно бе прибързала с преценката. - Знаят за историята ми с Шепърд, затова се опитват да ми изпилят мозъка. Но поне този Пайк изглежда наполовина свестен за железен мъж. Готов е за малко злато да спази обещанието си. – Не беше само злато. Искаше трон. – Интересно ми е какво ще кажат мъжете му за това, ако разберат, че е платил със злато на хората си, а не желязната цена, за да седне на трона. Така или иначе, остава въпросът с Елзбет. Не съм сигурна, че Теон ще бъде очарован от идеята малката му принцеса да бъде сгодена за този Хортън. – Вероятно си спомни за своята собствена съдба, защото на лицето й се разрази буря. – Другите да ги вземат заедно с всичките им острови и желязо.
Карт си пое дълбоко дъх. Не беше очаквал такъв изблик. Не, не беше. Ледената принцеса май имаше нещо остро и бодливо под бронята си. Тежко му и горко на глупака, който Вларис Старк предложеше да се ожени за нея… Момент. Смръщи се. Ако си спомняше думите на краля… Не, нека не мисли по тази тема сега. Нещо по-безопасно.
-Момичето поне ще остане у дома. – Но това не беше достатъчно, разбира се. – Не бих искал да я видя омъжена за някой от потеклото на железните мъже, но това е решение предимно на Теон. – Щеше да е добре коронният принц да приеме, разбира се, но вероятно щеше да вземе решението като баща, а не като бъдещ крал. – А и виждам причини да се съгласим. Момчето все още е младо, може да стане повече северняк от Мандърли, да речем. Колкото до желязната цена, милейди, Геролд ще плати и нея. – Не можа да се сдържи да не подкачи Андин за онзи момент, когато се беше направила на глупачка. – Или мислите, че просто ще попита мило, преди да измъкне Хортън от ръцете на братовчедка си?
-Не се съмнявам, че се наложи да накара горката женица за попищи и поплаче, но това си е негова грижа. – Сякаш въобще не беше забелязала начина, по който Карт направи коментара си. – И разбира се, че ще плати желязната цена. Ако не го направи, то никой от тях няма да го подкрепи. Вероятно това ще е тя - че е взел златото на Севера ще му донесе немалко недоволство и главоболия, което ще се наложи да заглади със силата на меча си. – Андин спря внезапно. За момент почти изглеждаше, сякаш ще прехапе устни. – Магнарю, не това е проблемът ни сега. Теон ... той няма да даде Елзбет просто така, дори и да остане да живее под нашия покрив.
Да, щеше да крещи, да заплашва, вероятно после, насаме, можеше и да се напие. Но, в крайна сметка, щеше да направи онова, което беше добро за кралството.
-Това решение е негово, в крайна сметка... – изтъкна очевидното, за да не се налага да споделя мнението си. – Искате ли да ви придружа, когато поднасяте новините, милейди, или предпочитате да сте сама? – Длъжен беше да предложи. А и не искаше да оставя Теон сам в такъв момент. Двамата бяха приятели. От един друг живот, но… приятели.
-Би било неуважително ако влезете с мен, магнарю, но като негов приятел от дете ще можете да му окажете някакво влияние. Колкото и неправилно да изглежда. – Андин въздъхна. Изглеждаше малка, в този момент, почти ранима. Странна илюзия. –Изчакайте аз да приключа разговора си с него и тогава ... бихте ли могъл да ... ?
…Да накарате Теон да предаде дъщеря си в името на Севера. Да повтори грешката на Валарис… Може би. Андин не можеше да го изрече. Не и със своята история. Не и с представата си за чест. Карт вероятно също не би могъл да го изрече. Колко струваше мира в кралството? Бъдещето на Елзбет? Повече? Бяха правили и по-ужасни неща в името на Севера. Това обаче не ги правеше по-добри хора. Или по-горди. Не беше деяние, достойно за северняк, може би. Но… В името на мира и в името на жените и децата на земите им, щяха да се съгласят. И боговете да са им на помощ.
Не намери за нужно да отговаря. И без това не можеше да изрази както трябва мислите си. Затова предпочете да замълчи, докато двамата с Андин бавно крачеха към залеза, всеки обвит дебело в наметалото на собствените си мрачни мисли.

Постът е изработен в съвместна работа с wither и Андин.

_________________
Щом си решен на бой, целта ти не трябва да е да нараниш врага си. Защото раните могат да зараснат и ранените - да отмъстят. Ако си решил да се бориш с врага, винаги цели да го убиеш, никога - само да го раниш.
avatar
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

Вижте профила на потребителя http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by wither on Пет Авг 03, 2012 9:29 pm

Северняците се отдалечаваха и можех най-сетне да си отдъхна. Беше сработило. Никога преди не бях преговарял, без да съм опрял брадвата си в нечие гърло – това беше работа за други хора. Първият път обаче беше изненадващо безболезнен. Приятен даже. На моменти почти бях отписал преговорите. Но само на моменти. В крайна сметка някак успях да ги измъкна и не можах да не се почувствам поне малко горд. За жалост, майка ми, както винаги, не ме остави дълго:
-Добре го изигра – промърмори Гвин. – Отърваваш се от малкото лайненце, взимаш златце, и нищо не им дължиш.
Усетих, че усмивката се смъква от лицето ми. Имах се за честен човек – донякъде, а собствената ми майка току-що ме беше оприличила на лъжец. И тя също беше права… донякъде. Исках да се „отърва” от Хортън Дръм. Но не заради трона. Момчето щеше да пострада, независимо кой седнеше на престола. Дори и то да го заемеше. Майка му беше отвратителна жена и той беше израснал в нейния дом, под нейния контрол. Не бе станал истински мъж и вероятно никога нямаше да стане, особено под контрола на . При това положение най-добре за него щеше да е поне да може да върви с изправен гръб. А северът можеше да го научи поне на това – да не се превива пред враговете си. За момчето щеше да е добре да го спасят от собствената му майка. А ако това съвпадаше с интересите на моята майка, още по-добре. Все още не бях сигурен искам ли трона, но бях предпочел да взема нужните мерки, за да имам шанс за него.
Колкото до другото…
-Няма да наруша договра, майко. – Все още гледах гърбовете на северняците. Да измамя тези двамата щеше да е като да си спечеля смъртни врагове. – Ако се съгласят, разбира се. Не искам война със Севера. А и бях честен за Хортън.
-Казахме, че няма да се лъжем – веднага ме сряза Гвин.
Не лъжех. Но пък и пред северняците не бях честен, всъщност. Не лъжех себе си, но никой не смееше да ми повярва, че наистина ми пука за Хортън. Е, така да бъде. Щом Гвин искаше да вярва, че съм такъв, щях да изиграя ролята на лъжец. За малко.
-Е, донякъде. – Не я гледах в очите. – Баща му наистина почина отдавна.
Арелин Хоар се разпореждаше в крепостта си и на целия остров откакто мъжът й умря. Тя беше най-опасната жена на островите. Едно момче не трябваше да бъде отглеждано от жена. Освен ако не е като Гвин. А Арелин никога не беше плавала наравно с екипажа. Оръжието й не беше брадва, а кама. Плащаше златната цена, а се опитваше да е наравно с мъжете. Не, Хортън трябваше да бъде измъкнат от ноктите й, независимо кой седнеше на трона.
А северняците? Щяха ли да приемат? Бях скалъпил плана си в последния момент. Да призная, беше чист късмет, че открих информация за дъщерята на коронния принц на Севера. Не знаех абсолютно нищо на нея, освен че е хубаво, малко момиче. Даже не знаех каква точно е възрастта й. Все неща, които чакаха само мен.
В една палатка кралят ми, моят чичо, умираше. А аз, заедно със сестра му плетях мрежа как да взема кралството след смъртта му. Кога бях се превърнал в това? Не ми харесваше тази работа. Но нямах друг избор. Когато си в моята позиция, или играеш играта на тронове, или ще умреш. Съдбата ми, моята, на дома ми, а може би и на кралството, зависеше от мен. Не го бях избрал, но щях да се постарая да посрещна трудностите като истински железен човек.
avatar
wither
Железен човек

Брой мнения : 26
Join date : 05.03.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Карт on Сря Авг 15, 2012 6:18 pm

Четвърти турнирен ден, малко преди обяд, по време на мелето.

Превъртя се на бедро и легна по гръб. Имаше нужда от това. След вчера имаше нужда да лежи цял ден. До полунощ беше „утешавал“ Теон. Утешаването включваше литри алкохол. Чувстваше се изстискан. Откакто бяха дошли на проклетия турнир не си беше почивал както трябва. Винаги имаше някаква криза. Е, сега всичко беше наред. Щеше да почине. Да поспи. Може би да стане по обяд. И нямаше да тренира. Турнирът свършваше днес. Утре, надяваше се, вече щяха да са тръгнали за Гарваново дърво. Нямаше търпение да се върне у дома.
Лежеше на постелята си, разперил широко ръце. Не можеше да заспи. Отвън беше голяма шумотевица. Лагерът жужеше. Денят на мелето. Хора се избиваха за забавлението на други хора. Не разбираше представата им за чест, нито за смелост. Да отидеш на ненужна смърт не беше нито смело, нито величествено. Беше глупаво.
И, по-важното, пречеше му да спи.
Пак се завъртя на бедро, с гръб към по-голямата шумотевица. Поне не го болеше глава. Горкият Теон. Трябваше да стои на трибуните, след като се беше наквасил добре. Сигурно главата му кънтеше като ковашки дюкян.
-Карт!
Изруга. Гласът май беше на Невестулката. Беше им казал да не го притесняват, освен ако не е въпрос на живот и смърт. Боговете да са му на помощ, нещо пак се беше объркало.
-Какво?!
Грозната глава на Невестулката се подаде през входа палатката му. Човекът му се огледа учудено и му кимна.
-Виждал ли си Хелман?
-Младият Блакууд? – Карт си пое дълбоко дъх, докато прехвърляше миналия ден през ума си. – За последно го мярнах край лагерния огън миналата нощ. Май беше с момиче. Не посмях да се меся. Изглеждаха доста усамотени.
-Аха. – Невестулката кимна. – Това. Мога да обясня нещата, но имаме по-спешен проблем.
-Така и предполагах. – Седна в постелята си и леката завивка едва не се свлече от слабините му. Спеше гол, толкова на юг. – Е, говори, преди да съм се ядосал.
-А, дреболия. С момчетата мислехме, че ще искаш да знаеш, че Хелман е отишъл на мелето.
-Да гледа? – Въпросът беше автоматичен. Ненужен. Разбира се, че не.
Глупак! Та той едва държеше меч, а беше отишъл на проклетото меле! Щеше да умре. Карт не знаеше как точно ще стане, но повереникът му някак щеше да успее да се убие. Момчето, което трябваше да се пази. Шибан идиот!
-Приемат ли още нови бойци?
-Може да се уреди. – Ронел се ухили.
-Добре. Донесете шлема и плетената ризница. Ще се правя на глупак.

Звуците го заляха отвсякъде. Тътен на метал в метал. Копита, удрящи о земята. Викове, крясъци, писъци. Всичко, което можеше да издава някакъв звук го правеше. Можеше да предположи в какъв ад е Теон. Но не това му беше работата. Трябваше да открие Хелман. Преди повереникът му да се убие.
Турнирното поле беше пълен хаос. Бяха се разделили на червен и син отбор, маркирани от парчета плат, пришити за нагръдниците. Само че вторите тръби бяха минали и вече беше всеки за себе си. На места имаше малки групи от познати и приятели, които се биеха рамо до рамо с надеждата така да имат по-добър шанс. Навсякъде полето беше изпълнено с биещи се хора.
-Е? – Ерик стоеше до дясното му рамо. – Накъде?
Накъде щеше да отиде, ако беше уплашен и неопитен? Полето не беше напълно равно. Тъли се бяха погрижили да е интересно. В единия край бяха издигнали подобие на руини на замък. В другия имаше малка гора от „дървета“ – дървени колове с шума, налепена по тях и храсталаци, оплетени около „стволовете“ им. По средата бе натрупан песъчлив хълм и на него имаше ниска кула.
-Да започнем от руините! – Посочи към левия край на полето. – И оттам ще тръгнем към гората.
Не се движеха към центъра. Всъщност, вървяха до ръба на загражденията. Там нямаше риск от кавалерия, а и хората се бутаха повече към центъра.
-И това ще е до последния оцелял?
Наоколо сновяха бедняци, наети от Тъли да изкарват ранените от бойното поле. Разбира се, правеха го само с онези, които бяха съвсем наблизо до огражденията. И, естествено, преди това ги пребъркваха добре.
-Ще отнеме доста време, признавам.
При трети тръби всички бяха дължни да отидат на централния хълм и да се бият там, докато само един не стои на краката си. Третите тръби щяха да са малко преди залез слънце.
-Колко са кандидатите?
-Около хиляда – отвърна Ронел Невестулката.
Карт прокле. Хиляда души можеха да се бият до полунощ. Той самият беше дошъл с всичките си мъже. Всички бяха тук, от Ерик до Бóрис. Ако се наложеше да се бие срещу тях?
-Рицар – изврещя Донал и вдигна лъка си.
Към тях се носеше побеснял брониран мъж. На кон. Вероятно беше помислил единадесетте пешаци за лесна цел. Още повече, че те не носеха рицарски символи. Единадесет глупаци, тръгнали да играят на война. Само че го чакаше лоша изненада.
-Копия!
Донал вече пускаше стрели по бронираната фигура. Не че щеше да има полза. Затъпените стрели най-много да го раздразнят. Лирек, Дерк и Натин пристъпиха напред и подготвиха копията си. Трима копеиносци. Никаква опасност за конник, нали? Рицарят свали меча си. Пиката отдавна беше загубил. Имаше рога на шлема и изглеждаше доста хубав.
-Сребърна луна, че ще го поваля с един удар – обади се Дерк.
-Аз ще го сваля и ще взема луната ти. – Лирек се озъби в отговор. – Детето ми има нужда от нови дрехи.
Натин не каза нищо. Той беше от блатните хора и копието му беше странно, като тризъбец. Жабарско копие. Тримата тръгнаха към рицаря. Мъжът се сащиса. Нападаха го? Смушка коня си и се втурна към тях, размахвайки меча си като идиот. Натин остана точно срещу него, а Лирек и Дерк отстъпиха, наляво и надясно. Връхлиташе. Копието на Лирек полетя и удари коня му право в окото. Дестериерът изцвили бясно и започна да пада. Дерк скочи на земята под меча на ездача. Лирек имаше по-добър късмет и насочи копието си изкусно. Удари рицаря право в шлема и металът иззвънтя.
Конят рухна с ездача върху себе си. Окото му го нямаше. Просто не беше там. Копието наистина беше затъпено, но пак можеше да извади окото. Рицарят се бе привел под странен ъгъл. Още дишаше, но краката му като че ли бяха счупени. Шлемът му бе паднал и разкриваше младежо лице. Беше русоляво момче, на няма и двадесет години, както го гледаше Карт.
-Ще поделя луната си с теб, Натин. – Лирек се беше ухилил. Провери тялото. – Още е жив.
-Един да остане. – Карт махна към руините. – Да се погрижи за него и да му вземе откуп. Останалите след мен.
Сега бяха десетима. Щяха да намалеят и повече. Нямаше илюзии, че всички щяха да се задържат на краката си до края на деня.

Руините бяха мрежа от проклети капани. Не го разбра, докато подът не се срути под краката им поде един дървен навес. Там Натин си счупи крака и се наложи да го изнесат. По пътя свалиха още десетина души. Биеха се заедно срещу отделни врагове и затова нямаха проблеми. Въпреки това Бóрис беше получил аркада. Настояваше да се бие, разбира се. Заради брат си. Сега вече бяха деветима.
-Тук май го няма. – Ерик изпълзя от поредната дупка. Имаше десетки тунели и ями, които да затрудняват състезателите. – Не видях никъде ранени като него. Съдрах се да викам „Хелман“.
Бяха се укрепили във входа към един тунел. Никой не държеше да ги напада, но пред очите им се биеха двама тежко въоръжени противници. Карт гледаше с погнуса. Единият беше повален и се виеше като змиорка по земята, докато другият го налагаше с чука си и врещеше: „Предай се“.
-Добре. – Карт въздъхна. – Към…
Внезапно на двамата бойци налетя друга, по голяма група. Бяха леко въоръжени, една дузина мъже. Носеха дълги копия и лъкове. Прокле звучно. Познаваше ги. Двама от тях заковаха онзи с чука за земята, а един стъпи на гърдите на поваления по-рано.
-Дорнци – изсъска Ронел.
-Северянци. – Мъжът начело на тълпата издигна в поздрав копието си.
Рицарят на чело на дорнците беше Едард Мартел, от Мартел от Лимонова горичка, далечен роднина на сегашния принц на Дорн. Зад него стоеше сир Ноар, един от известните рицари в служба на принца. Останалите в групата също бяха благородници и помазани воини. Всъщност, от дорнската група, дошла на турнира липсваха само Едрик Дейн, самата Нимерия Мартел и Далин Черната змия. И самият принц на Дорн, разбира се.
-Е? – Ерик кимна към дорнците. – Сега какво?
-Тези тук убиха Томен Редвин. – Карт изтегли меча си. – Техните господари го убиха.
-Ще танцуваме ли? – Едард Мартел се ухили широко и зае предизвикателна поза.
Карт изрева в отговор. Досега не беше влизал в бой. Време беше да пробва стоманата. Деветимата се изспиаха през тесния отвор. Дорнците бяха повече, но четирима от тях още се занимаваха с рицарите, които издебнаха. Копието на Мартел полетя към лицето му. Карт вдигна меча си и го подхвана, насочвайки го безвредно нагоре. Зарови юмрука си в лицето на сащисания рицар. Едард залитна и падна в редовете на хората си. Мигом пред северняците се изправи стена от копия. Тъпи копия. Ужасна идея, да носиш затъпено копие. Урс налетя на редицата на дорнците. Те го удариха няколко пъти, но със същия успех можеха да го нападат с голи ръце. Бесният северняк развъртя меча си между тях и дорнците се пръснаха като пилци. Едард още се опитваше да стане. Пълзеше назад, опипвайки земята за копие. Пръстите му обивха една дръжка…
-Не – изрева Карт, и заби ботуша си под брадичката на Мартел.
Нечие копие се заби в рамото му, докато Едард храчеше кръв и зъби в краката му. Лоша идея. Обърна се и получи ново ужилване, в крака. Сир Ноар. Засили се срещу него и отнесе още няколко удара. Само че нямаше намерение да спира, въпреки това. Помете защитата му, влезе близко и го халоса с всички сили по лицето. Май му счупи носа. Хубаво. Дорнецът изпищя като момиченце и падна по задник на земята. Огледа се. Около тях хората му бързо се оправяха с останалите дорнци.
-Идиоти – отбеляза Ерик и счупи едно копие на коляното си.
Копието те пазеше със заплахата, че ако противника нападне, ще се набоде. Затъпеното копие беше почти безполезно срещу брониран враг, на който не му пукаше какво ще стане.
-Жертви?
-Карт! – Беше Урс.
Северянкът лежеше на земята. Дивото му нападение, което пръсна дорнците не беше минало ненаказано. Огромният войн се държеше отстрани. Въпреки , че явно го болеше, се хилеше като идиот.
-Май пукнах ребро. Тея проклетници мушкат здраво.
-Ще го изнеса. – Братът на Урс веднага се зае да оглежда родственика си.
-От техните? – Карт огледа земята. Десет доренца лежаха в пръстта. Някои от тях скимтяха от болка, но повечето, изглежда, бяха в безсъзнание.
-Двама от стрелците се разкараха. – Ерик посочи на юг. – Сигурно са се попикали от страх. Имаме…
-Трима са в съзнание и шават – обади се Ронел. – И още един, на земята.
-Победихте – изфъфли Едард Мартел. – Поздравления. – Държеше няколко кървави зъба в ръкавицата си.
Карт не му обърна внимание. Трябваше да остави поне двама, за да наглеждат дорнците. Не искаше някой да ги ограби до шушка или да им пререже гърлата заради него. Щеше да отнеме много време да ги изнесат.
-Ерик, Морс, Стерт, Дерк. – Карт се обърна към хълма с кулата в центъра на полето. – С мен. Останалите, оставям ви под командването на Ронел. Погрижете са за дорнците и изнесете Урс оттук.
-Ти си почтен мъж, Карт – обади се Едард Мартел.
-Не го правя зради теб. – Прибра меча си и махна към кулата. – След мен.

Острието му жужеше в горещината. Още един от нападателите падна пред него. Зад гърба му Морс лежеше и пъшкаше тежко. Ръката му бе привита под странна форма. Стерт се беше надвесил над него и го преглеждаше.
Ерик зарови брадвата си в главата на един от нападателите и костта се предаде. Чу се грозно изхрущяване, като от разбира бъчва, и мъжът падна на земята. Скагосецът прокле. Още един. Вече бяха убили трима. Затъпените оръжия не бяха много по-безопасни от острите.
Пое меча на човека пред себе си, извъртя го и го заключи под мишницата си. Удари го в лицето. Веднъж, дваж, три пъти. Мъжът се стовари в пръстта и изпусна оръжието си. Карт го удари още един път със своя меч, хвърли оръжието си на земята и взе неговото. Острието му се беше нащърбило, а онзи вече нямаше да има нужда от своето.
-Предавам се – междувременно Дерк беше седнал връз гърдите на един от падналите врагове и го налагаше немилостиво по главата. – Предавам се!
-Стига. – Карт въздъхна и изтри потта от очите си. Онзи изхърка облекчено. – Останаха ли други?
Тримата се огледаха. Хълмът беше чист, поне от тази страна на кулата. От другата страна се чуваше трясък на метал в метал. Слънцето отдавна беше преминало зенита си и клонеше на запад.
-Никакви следи и от Хелман – отбеляза Ерик.
-Ами ако се е отказал и се е махнал? – Дерк все още стоеше върху поваления враг, който скитмеше изпод него.
-Той е твърдоглав глупак – заяви Карт. – Няма да се махне.
-Може ли малко внимание, обсеници такива – обади се Морс. – Ръката ми… шибаната ми ръка!
-Я не дръж такъв тон на родственика ми. – Стерт изгледа ядосано пациента си. – Ти сам си си виновен. Какво си мислеше, че ще спреш боен чук с малкото си щитче?
-Я млъкни, кравар такъв. – Възрастният мъж нямаше никакво намерение да е почтителен.
Карт коленичи до него. Раната не беше толкова лоша. Беше виждал счупвания, при които костта излиза през плътта. Това беше чисто. Щеше да се оправи. Помогна на Морс да се изправи и му показа загражденията.
-Оттук и навън. – Кимна на Стерт. – Иди с него.
-С толкова хора няма да можем да претърсим и гората – напомни Ерик.
-Да върви по дяволите гората. – Карт огледа полето. Бойците бяха намалели драстично. – Ако Хелман още е на краката си скоро ще тръгне към кулата. Ще го чакаме тук. Дерк. – Младежът вдигна глава. – Изтичай до руините и им кажи да се разкарат оттам, с все дорнците. Не ми се рискува повече.
-Няма ли да ви трябвам повече тук? – Той кимна към кулата. – Когато надуят тръбите…
-Тук ще стане кланница. – Карт си пое дълбоко дъх. – Знам. Отивай!
Дерк се подчини и хукна към руините. Морс също се изправи, проклинайки така здраво, че от устата му се лееше слюнка като река. Стерт обаче започна да го извежда, тихо и внимателно. Беше достатъчно спокоен, за да изтърпи стария мърморко. Двамата с Ерик останаха сами.
-Да огледаме кулата – предложи лейтенантът му.
Карт огледа кулата. Беше груба дървена конструкция, на два етажа, и сигурно можеше да се излиза на покрива. Оттам зловещо висеше нечии крак. На дървена плака над входа идиотите от Тъли бяха оформили думите „Кулата на победителите“. На върха имаше знаме, което последният оцелял да развее. Мястото беше добре избрано – по средата на полето, на върха на хълм. Сигурно се виждаше отвсякъде.
Прозвуча тръба. Карт прокълна. Само това им липсваше сега. Скоро полето щеше да се изпълни с хора, устремили се насам. Посочи към входа на кулата. Влизаха.
Първият етаж беше чистичък. Спретнат. Нямаше валящи се тела, нито счупени оръжия. Само на едно място личеше, че тук е имало битка – по една от стените имаше капчици кръв. От горния етаж обаче се чуваха стонове. Карт се качи пръв по стълбата. Тук нямаше да има място за Ерик да развърти брадвата си.
Горе беше същинска кланица. По стената имаше седем-осем бойци, всичките – мъртви или на ръба. А в центъра, седнал на едно грубо столче, седеше огромен мъж.
-Титос Ланистарк? – Карт го погледна учудено. – Мислех, че те осъдиха.
Русият исполин се засмя с цяло гърло.
-За убийството на брат ми, което не извърших аз, а другият ми шибан брат? – Титос кимна мрачно. – Да. Осъдиха ме. Да вляза в турнира без оръжия, за да докажа, че съм невинен. Теон искаше да ме екзекутира на място, разбира се. Но го убедиха да ме прати тук. Голяма грешка. – Ланистарк се засмя. – Мислеха, че някой ще ме убие.
Карт огледа пода. Някои от жертвите бяха удушени. Един от тях…
-Хелман? – Ерик го беше видял пръв. – Момче, добре ли си?
Възрастният войн коленичи до тялото на южняка. Младият Блакууд изгъргори нещо в отговор. Слава на боговете, жив беше.
-Трескав е – обади се Ерик. Карт побърза към него. Искаше да види какво става. – Кракът му е счупен, и то много зле. И ръката му като че ли се е извадила от рамото.
-А да. – Титос се ухили. – Този.
-Повереник ми е.
-Грешка. – Нещо опасно просветна в очите на Ланистарк. – Той е мой.
Нямаше време за предупреждения. Беше далеч. Титос грабна нещо от един от труповете. Огромна бухалка. Стовари я в гърба на Ерик. Старият войн изрева и падна с лице напред на пода. Карт се спусна напред и забарабани по Титос. Гигантът беше по-едър от него. Приемаше ударите като досадни ужилвания. И все пак отстъпи. Дори не си правеше труда да ги спира. Само махаше с бухалката, в опит да повали Карт. Скагосецът обаче беше по-бърз. Отстъпваше, влизаше в дистанция и се отдалечаваше. Бавно и постепенно притискаше Титос до стената. Все по-близо и по-близо до стълбището.
-Северът ме предаде – изрева Ланистарк. – И ще си платите.
-Грешиш. – Карт тръгна напред.
Замахна с меча си, после го дръпна. Бухалката на Титос прелетя през въздуха и не намери нищо, в което да се удари. Използва прозореца и удари с рамо Ланистарк. Огромният войн залитна и хлътна в стълбището. Размаха ръце комично, сякаш щеше да се хване за нещо невидимо. После изгрухтя и рухна по стълбите. Нещо изхрущя, докато падаше. Титос се просна на пода на първия етаж. Карт отклони погледа си. Главата му се беше извила под неестествен ъгъл. Сякаш гледаше назад, към тила си.
-Карт. – Ерик тъкмо се изправяше със залитане. – Проклетник.
-Няма спор. – Огледа стария войн. – Как си?
-Не съм добре. – Скагосецът разтърси снага. – Всичко ми трепери и нямам сили. Замаян съм… Сътресение? – Карт кимна. Много вероятно.
-А Хелман?
Младежът беше целият в кръв. Ризницата му бе на парчета, а шлемът – смазан наполовина. Ерик поклати глава.
-Не можем да го преместим. Ако не го види маестер, и то скоро, отпиши го.
-Добре. – Карт стисна здраво меча си. – Тогава ще се погрижа помощта да дойде най-напред за него.
-Какво имаш предвид?
-Ще спечеля това меле. – Скагосецът посочи към тъмната стълба, водеща нагоре. – Победителите винаги получават първи грижите на маестер. Ще се уверя, че той е втори.

Не помнеше защо е на това бойно поле. Не помнеше как е дошъл тук. Кога. Нито помнеше кой е. Слънцето умираше в запада, и с него щяха да умрат и много хора. Щеше да спечели.
Той беше накрал момчето да дойде тук. Той му беше казал тези неща. Да си създаде име. Момчето беше глупаво, но той беше още по-глупав. Ако умреше, той щеше да е виновен.
Затова, то нямаше да умре.
Сечеше наляво и надясно, провираше се между мечове и брадви и продължаваше да сече, а мускулите му ревяха от болка. Въпреки това тялото му действаше, в някакъв стар ритуал. Кръвта изтичаше от тялото му. Това нямаше значение. Имаше рани на повече места, отколкото можеше да преброи. И това нямаше значение. Трябваше той да оцелее. И всички останали да паднат. Около него имаше вал от паднали. Ранени и мъртви. Някои още тихичко скимтяха от болка. Някои пълзяха за да се отдалечат от него, с очи, изпълнени с ужас и страхопочитание. Други бяха замлъкнали завинаги. Той стоеше, сякаш беше закован на това място, на метри от входа към кулата.
Нов враг. Поредният. Всички падаха пред него. Пречупваха се. Мечът му падаше върху тях и те крещяха. Щеше да е последният, останал на краката си. Още един писък, и един враг по-малко. Огледа се. Нямаше никой. Тръби. Възможно ли е? Не, не можеше да е победил.
И ето, че не беше. Към него тичаше още някой. Беше блестящ. Блестеше в красивата си, скъпа броня, с лъскавите си оръжия. Но беше и смачкан. И той кървеше, като него. Нямаше значение. Пристъпи към него и мечовете запяха. Стъпка, замах, нова стъпка. Да се свърши. Онзи беше бърз, и силен, но не беше решен. За разлика от Карт. Проби защитата му. Повали го на земята.
-Предавам се. – Изрева онзи.
Спря. Огледа се. Нямаше никого. Той беше последният оцелял. Добре. Посочи към върха на кулата.
-Знамето – пропъшка. Посочи нагоре.
Светът се завъртя около него. Изтъня. Карт прокле. Не трябваше да гледа нагоре. Точно сега…
Тъмнината се спусна над него. Но той беше победил, нали?

_________________
Щом си решен на бой, целта ти не трябва да е да нараниш врага си. Защото раните могат да зараснат и ранените - да отмъстят. Ако си решил да се бориш с врага, винаги цели да го убиеш, никога - само да го раниш.
avatar
Карт
Пръв човек

Брой мнения : 325
Join date : 15.07.2011

Вижте профила на потребителя http://en-teria.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Турнира при Божието око, даван от дома Тъли

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 3 от 3 Previous  1, 2, 3

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите