Староград

От небето се сипеше дъжд.
Наблюдавах унесено танца на малките капки по калдъръма, приличащи на буйни вихрушки. Изглеждаха толкова безгрижни. Кой би могъл да е като тях?
Бях се настанила на прозореца на стаята си в таверната на Банди и Донела - веселите русокоси близначки, с които бяхме приятелки откакто се помнех. Тази стая бе постоянният ми дом през послените две години. Помещението бе доста просторно по личните ми стандарти, но в нея се чувстваше приятен уют. Леглото имаше плюшени завивки, до стената бе подпрян голям гардероб , а на пода бе прострян кръгъл килим. Друг на моето място би сметнал стаята за оскъдно обзаведена, но за мен си беше истински лукс.
Гледах през широкият прозорец оживената улица отдолу и се опитвах да се слея със сенките. Инстинктите ми на крадец и убиец бяха твърде силни и в момента имах чувството, че ми крещяха "Не! Ако се покажеш на дневна светлина ще умреш! Не го прави!"
Тръснах глава и игнорирах вътрешните си аларми. И без това след няколко часа щеше да се стъмни. Стаята ми бе едно от малкото места, където можех да се усамотя.
А аз харесвах усамотението. Когато бях сама нищо не можеше да ме нарани, нищо не можеше да ме предаде...
Дъждът продължаваше да се рони. Понякога си представях, че съм като капка дъжд или снежинка или дори самият вятър. нещо без мисъл, неспособно да разсъждава, да се обвързва или да страда, Едва тогава можех да съм... свободна.
Скърцането на ръждивите панти на вратата ме откъснаха от мислите ми. Обърнах се и видях червеникавата коса на Андар да се показва от пролуката. След малко се появи цялото му лице и той ме изгледа сериозно.
- Аря! Ето те! Останалите се чудеха къде си. Е, това вече няма значение. Не можем да започнем без теб.
Андар беше по-възрастен от мен с няколко години, но изглеждаше поне на четиресет. Издълженото му лице сякаш отблъскваше хората от него, а будните му проницателни очи не пропускаха нищо - затова и беше един от най-полезните хора в групата ми.
Кимнах бавно и напуснах с нежелание топлото ми, уютно леговище. Промуших се покрай Андар излязох през вратата и после свих надолу по стълбите. Таверната бе скромна, но чиста и подредена. Банди готвеше вкусно, а и имаха доста добър ейл. Нямаше с какво да се оплача. Когато стъпих безшумно на последното стъпало, усетих два чифта очи вперени в мен.
Усмихнах се. Ставаха все по-добри.

Кира и Мелара ме гледаха втренчено и напрегнато. Погледът на Кира бе нетърпелив и буден, а този на Мелара - отегчен и спокоен.
- Е, ако имаш да ни казваш нещо, казвай го вече. Не мога да чакам повече. - Кира скочи от стола и отиде до мен. Беше симпатично хлапе - на около седемнайсет години с къса руса коса и вечно закачливи сини очи.
Усмихнах се и разроших косата и. Момичето ми се изплези и седна отново на близкия стол.
- Е, това сме всички. Поне за тази задача. - обявих аз.
- За тази задача ли? Ще ни кажеш ли най-сетне какво трябва да правим? - очите на Кира бяха огромни.
- Добре, да поговорим. Нямам представа какво ни очаква, но знам, че е нещо важно. И че ще има доста пари. Затова и не задавах много въпроси, но от това, което научих - наели са ни дом Редвин.
- Това не ми харесва. - Мелара говореше малко, но когато го направеше, хората сядаха и я слушаха. - Не обичам, когато работим за някой от по-влиятелните родове.
Занаех, че е права, но не исках да го призаня.
- Истината е, че нямам план. Заня какво трябва да стане и имам няколко идеи за постигането му. Но човек не събира група като нашата самоп за да и съобщи какво се очаква от нея. Да започнем с нещата, които трябва да направим. Схемата е да съберем известен брой хора, да предизвикаме хаос в Староград и да откраднем някакъв ценен предмет от уважаемия лорд Градинар. Въпроси?
Кира поклати бавно глава.
- Осъзнаваш, планът има пропуски, нали? - гласът на Мелара бе равен и спокоен
- Казах ти, че нямам пла...
- Един от главните проблеми е градската стража. Ако искаме да всеем хаос в Староград трябва да разкараме войниците, които го пазят. Освен ако не искаме да ни хванат и кой знае какво да направят с нас.
Свих рамене.
- Първото което ми хрумна, бе всеобщо въстание.
- Няма да стане. - отвърна твърдо Мелара. - Единствените хора, които биха изслушали предложението ни са крадци като нас. А те никога не биха предпрели нещо толкова рисковано, с риск главите им да се търкалят по улиците на следващият ден.
Възцари се тишина. Трябваше да призная, че Мелара бе права.
- Не можем ли да предизвикаме някакво бедствие тогава? - попита Кира. - Пожар например?
Замислих се за миг и после на лицето ми разцъфна усмивка.
- Това изобщо не е лоша идея, Кира. Харесва ми. Има хляб в това нещо. Щом направим пожар, оставяме всичко на големите родове, които ще започнат да се обвиняват взаимно. Градинар ще се насочат към Хайтауър и ще бъдат бесни, а владетелите на Староград ще си помислят, че точно Градинарите са виновни.
- Винаги ти харесва, когато някой друг свърши работата. - подметна Кира.
- Скъпа ми приятелко - отвърнах аз, - смисълът на живота не е ли да намериш други хора, които да ти вършат работата?
Кира повдигна вежди.
- Всъщност аз...
- Това беше риторичен въпрос, Кира. - въздъхна до нея Мелара
- Риторичните най-ги обичам! - озъби се момичето.
- Хайде да се караме по-късно. Многоуважаваният лорд Редвин ме вика, за да ми обясни какво се иска от нас. Искам да дойдете с мен, но бъдете тихи и незабележими. Също така стойте нащрек.
Изправих се и облякох черната си перелина. Кира и Мелара също станаха и се облякоха. След това трите заедно изкочихме през вратата и потънахме в нощта.

Прибрахме се с показването на първите слънчеви лъчи. Когато се върнахме в таверната, вече се усещаше миризмата на топла храна от кухнята, а Донела почистваше чевръсто масите. Когато ни видя, пълната жена се усмихна и нададе радостен вик.
- Аря, скъпа моя! Добре дошла! Как беше в Арбор?
Свих рамене и се настаних на най-забутаната маса.
- Ах - продължи близначката. - Бях забравила колко си приказлива. Ейл?
Кимнах и се свих на стола. Чак когато кръчмарката отиде да донесе храна и ейл, се оставих да премисля ситуацията. Естествено, Кира и Мелара бяха чули всичко, защото се спотайваха в сенките. Мисля, че се справих добре с ролята си на тъпо и срамежливо момиче. Не исках тези хора да разбират каква съм всъщност. Останах с впечатлението, че Томен ми повярва, но истината бе, че повече ме притесняваше Церсей.
"Можеш ли да четеш и пишеш?"
Изсумтях и надигнах чашата, която Донела бе донесла, отпивайки голяма глътка. Тези хора наистина ме подценяваха. Но пък имаше пари - толкова, колкото ме устройваше.
- Имам идея. - след няколко минути мълчание заяви Мелара. - Защо Аря не подпали пожар там, в тази част на замъка, където ще отседне Градинар, а ние двете с Кира ще пуснем слух, че Хайтауър искат да поемат властта от Градинар. Хората са недоволни, защото трябва да изпращат съпрузите и децата си като войници и бум - чернокоската стовари ейла си на масата - имаме си интрига.
- Трябва да призная, че съм впечатлена. Добре. Планът ти може и да проработи, Мелара. Градинар идва след два дни. Кира - ти провери коя точно част на замъка е отредена за негово кралско величество. Мелара - ти поработи с "интригата".
Допих ейла и станах от стола си. Достатъчно будуване за една нощ. Не можех да мисля, когато ми се спеше, а и вече бе ден. Нямах какво да правя навън през деня, затова се качих в стаята си и се проснах уморено на леглото. Знаех, че това трябва да приключи все някога. Хвърлих поглед върху купчината от писма в другият край на стаята. Приятелите ми бяха много и навсякъде, а аз държах да знам какво се случва из Вестерос. Загледах се в тавана, докато неусетно затворих очи и заспах.