Зимен хребет - Вълчи времена

- Не мисля, че е възможно. - очите й се присвиха едва забележимо, но напълно достатъчно, за да може събеседницата й да отбележи настъпилата промяна и да я вземе под внимание.
- Нима?
Нечии старчески пръсти се плъзнаха внимателно върху стъклената бутилчица, разклащайки я пред сбръчканото и погрозняло лице на една твърде възрастна жена. Кожата й беше груба и обветрена като намачкано парче от най-твърдата хартия, но това като че ли оставаше почти незабелязано заради огромната притегателна сила на лукавите й зеленикави очи, които сякаш излъчваха някаква мистична, необяснима светлина. А съдържанието на малкото шишенце само подсили ефекта, разпръсквайки жълтеникави отенъци върху лицето на старицата. Тя се засмя малко налудничаво и поде напевно:
- Три пъти живовляк, два пъти щипка от стрит на прах зъб от вълчище, един ... -
Само няколко мига по късно обаче беше прекъсната от властното вдигане на нечия малка ръка, която я накара да спре по средата на изречението си. Въпреки че не бе от хората, които лесно се подчиняват на нечии прищевки, дори били те и господарски, майка Гуен реши да запази мълчание, подсмихвайки се доволно. Андин се престори, че не го е забелязала и започна невъзмутимо:
- Както казах е невъзможно. Ти самата не веднъж си отбелязвала, че съотношението винаги трябва да е равно от ляво и от дясно, за да се получи еднородна смес. В противен случай лекарството придобива опасни свойства. Тук е предозирано. Ако искаш рецептата да е правилна трябва да махнеш едната щипка прах от зъби на вълчище.
- А кое те кара да мислиш, че ти показвам лековита течност?
Макар че гласът на майка Гуен да беше изпълнен с множество въпросителни и неприкрит интерес към реакцията на младата лейди Старк, тъмнокосата отново го подмина като нещо съвсем незначително. Бабата пък разшири едва доловимата си усмивка до такава степен, че липсата на всякакви зъби й придаде доста по-заплашителен вид, отколкото човек можеше да си представи, че старицата може да има. И все пак ... възможно ли това да бе истинската й същност? Андин не вярваше, че баща й би прибегнал до използването на отрова, за да се справи с някой от враговете си - честта му нямаше да му го позволи. Тогава защо майка Гуен умееше еднакво добре да бърка лековити отвари и смъртоносни такива? Може би беше част от занаята да познаваш различните течности и да следиш дали пациента ти е получил точната доза, която може да му помогне, или онази, която би могла да го прати в отвъдното. Вероятно. Но все пак в замъка имаше и други хора, които едва ли щяха да се посвенят да си набавят нужното, за да се отърват от нечие нежелано присъствие. В такъв случай възрастната жена бе способна да им набави перфектното оръжие, за да го направят.
Но още преди да каже нещо в своя защита, Андин бе прекъсната от фъфленето на старата вещица:
- Никога не съди нещо по външния вид. По надписа или заглавието. Аз може да съм лечителка, но мога да се превърна и в отровителка. Всяко наше действие, всяка наша мисъл ... те си имат поне две страни, от които можеш да ги разгледаш. Като животът и смъртта. Те са свързани. Черно и бяло. Добро и зло. Нюансите са важни, да, но в крайна сметка винаги стигаш до изначалната двойнственост.
Звучеше достатъчно логично, за да накара тъмнокосата за миг да изгуби ума и дума. Не й се беше случвало често, откакто се върна от онова прокълнато място, но ето че за пореден път старицата я оставяше да се чувства като малко момиченце, което е объркало над половината бодове във везмото си. Не й допадаше да е почти безпомощна, та дори и за няколко секунди, нито пък да се намира в положение подобно на недораслото котенце, което открива, че е попаднало насред кучешките клетки и няма представа как да се измъкне от там. Но си беше факт. Майка Гуен имаше странната дарба да изглежда точно такава, каквато другите очакват от нея и заради това Ан я бе подценила. Фатална грешка. Въпреки че старата билкарка не беше враг, Андин знаеше, че беше от витално значение да може да я притегли правилно. Така я беше учил баща й - да вижда истинската същност на човека срещу нея, за да може да прецени правилно. Не й допадаше, че не успява.
Все така раздразнена, тъмнокосата поклати глава и отегчено махна с ръка, за да каже нещо, но отварянето на вратата я прекъсна за втори път в рамките на само няколко минути. Това добави известна доза недоволство у младата жена, но тя стисна устни, преструвайки се, че не се е случило нищо особено. В стаята, разбира се, влезе със замах собствената й майка, която така и не бе придобила навика да чука, когато влиза в покоите й. Дария считаше, че това е нейно лично право, което идва с майчинството и очевидно нямаше намерение скоро да се откаже от него.
- Ан, скъпа, пак ли се занимаваш с безполезни неща? - както винаги Дария се усмихна грижовно, кимайки енергично с глава и щракна с пръсти на личната си прислужница да остави някакъв пакет на леглото, - Простете, майко Гуен, но нали Вие вършите тази работа? Защо й е на нея да учи за някакви треви? Сякаш не е достатъчно, че я оставих да си играе с онези оръжия. Не съм ли права.
Хвърляйки един доста дяволит поглед на ученичката си, старицата се поклони и отвърна:
- В своите очи всеки е прав, милейди.
- Отново шифровани отговори ми давате, майко Гуен. - лейди Старк въздъхна, - Човек ще каже, че сте родена за пророчица, те говорят така заплетено.
Андин не можа да не забележи начина, по който майка й разговаряше с билкарката. На пръв поглед думите й бяха някак лениви и безинтересни, но зад тази фасада като че ли се криеше нещо повече. Какво ли значеше това? Тъмнокосата присви очи, премествайки ги бавно върху бабата, която само се усмихна двусмислено и побърза да напусне стаята. Междувременно Дария даваше някакви разпореждания на прислужницата си, която също излезе след няколко минути, оставяйки майка и дъщеря сами. Ан присви недоволно очи при мисълта, че ще трябва да изтърпи поредната тирада от въпроси, но вместо това майка й поде съвсем различна тема:
- Мислила ли си какво да облечеш тази вечер на приема? Но защо ли те питам въобще. Знам, че не си. Ти не си падаш по такива неща. Нали така? - Дария се усмихна, - Затова аз помислих вместо теб. Докато бъркаш билки ти поръчах една рокля от онзи винено-червен лен, който хареса преди време, помниш ли?
Без да губи време лейди Старк грабна пакета и измъкна красиво скроената дреха, която веднага привлече вниманието на Андин. Колкото и да не искаше да си го признае, този път не можеше да не отбележи, че роклята е прекрасна.
- О, мисля, че ти хареса. - Дария се изкикоти доволно като малко момиченце, - Наистина ти хареса. Може би има шанс днес наистина да е по-различен ден, а?
Андин отмина забележката й и въздъхна тежко. Не обичаше да ходи на тези приеми, не обичаше да е заобиколена от много хора, половината, от които я гледат или с подозрение, или съчувствено. Някак я дразнеха и двете емоции, които положението й можеше да предизвика. Нямаше нужда от тях. Съчувствието и състраданието също бяха болезнени. Предпочиташе мълчаливото съгласие, което баща й показваше или пълното безразличие, което често изпълваше очите на майка Гуен. Да. Тези бяха най-добрите. Не я караха да се чувства като чудовище. Уви ... не всеки можеше да я разбере. Дария също не можеше. Сега стоеше с широка усмивка и въртеше чудесната дреха насам-натам, опитвайки се да убеди дъщеря си в прекрасните й качества. Сякаш вече не знаеше, че я херасела. Разбира се, че знаеше. Просто изпитваше необяснима неловкост и напрежение, когато беше около собственото си дете. Не знаеше какво да й каже, затова говореше, но не казваше нищо. Този тъжен факт, който Андин бе разбрала още с връщането си, я накара отново да потъне в пълно безразличие, оставяйки лейди Старк да прави каквото си иска, докато самата тя се оттегли назад в тъмната бездна на мислите и спомените си.

Завъртя се няколко пъти и кисело отбеляза наум, че това, което вижда в огледалото някак си й допада. Отдавна не беше отдавала кой знае какво значение на това, с което се облича, но ето че сега се чувстваше ... необикновено доволна в тази нова рокля. Всъщност самата дреха не беше кой знае колко особена - не много черни шевици красяха ръкавите и деколтето, а иначе винената повърхност се спускаше съвсем свободно, давайки пълна свобода на носещата я. Нямаше нищо натруфено, нищо излишно по нея. Оказваше се, че лейди Старк беше донесла една съвсем семпла, но невероятно елегантна рокля. Може би в това беше разковничето. В обикновените, не особено натрапчиви неща, било те предмети или чувства.
Андин въздъхна тихо и поклати глава, отдалечавайки се от огледалото с намерението да свали дрехата, когато вратата буквално изхвърча към стената, за да може в стаята да нахлуе малък русокос ураган. Беше дъщерята на брат й Теон - Елзбет, която приличаше на истинска принцеса в дългата си рокличка от зелена коприна. Медните й къдрици бяха прибрани прилежно назад, образувайки истински златен ореол около малката й главица, а сапфирените й очи искряха дяволито сякаш малката току-що е направила някоя поразия. Докато я наблюдаваше как се приближава към нея, Андин неволно се възхити на цялата тази прелест събрана в това крехко момиченце и мислено се помоли на боговете да не позволят да й се случи нищо лошо. Но едва успяла да довърши кратката си молба, тъмнокосата се намери хваната за ръка от Елзбет, която подскачаше весело наоколо:
- Каква си хубава в новата рокля! - русокоската се завъртя, - Татко каза, че няма да идва да ти казва да слезеш долу, а направо изпраща най-силното си оръжие. Каквото и да значи това.
Блед намек за усмивка се появи върху устните на Андин, която приклекна срещу племенницата си й отвърна меко:
- Благодаря Ви за този комплимент, милейди. Но защо отбягвате истинския проблем тук? Имам чувството, че никой не Ви е пращал, а бягате от нещо?
Нарочно наблегна на титлата и вежливия начин на говорене - искаше да припомни на момиченцето чия дъщеря е и как трябва да се държи. Вярно, че самата тя преди години беше също толкова игрива, колкото Елзбет, ако не и повече, но сега трябваше да поддържа някаква привидна маска на сериозната леля. Въпреки това двете с момиченцето бяха наясно, че думите й съвсем не са толкова сурови, колкото би трябвало да са. Точно затова получи също толкова половинчат отговор, колкото бе и зададеният въпрос:
- Бих обяснила, но ни чакат. Всъщност подозирам, че след минути септата ще пристигне с баба и Бран. Което не е добре, при положение, че дори косата си не си оправила. Милейди.
Елзбет се изкикоти при последното и побърза да изтича до вратата, за да я затвори. Андин поклати глава безпомощно и отново се върна към огледалото. Не трябваше да закъснява прекалено - такъв бе редът и го знаеше, но й се искаше да отложи слизането, колкото е възможно по-дълго. Разбира се, Дария нямаше да го позволи, затова най-вероятно наистина щеше да се появи след няколко минути. За щастие те бяха напълно достатъчни на тъмнокосата да събере косите си в някакъв небрежен кок с две-три фиби само с инкрустации и да кимне на Елзбет, че е готова, секунди преди другите две жени да влязат в стаята. Първа пристъпи напред вече поостарялата гувернантка, която носеше семпла рокля от сив памук побърена с бели нишки - цветовете на дома. Беше дребничка и не особено хубава, но бе доста запазена жена и имаше доста приятно излъчване, което я правеше добър събеседник, когато имаш нужда някой да те изслуша. Което не можеше да бъде казано по адрес на лейди Старк. Доста висока и все още стройна, тя застана като непоклатима скала зад гърба на Сара, кимайки доволно с глава:
- Радвам се, че не се налага отново да те убеждавам да облечеш нещо друго освен онова тъмносиньо, което прилича повече на черно.
Андин присви очи готова да отвърне нещо остро, но реши, че не й се спори с майка си и затова само присви предупредително очи и направи знак на дамите, че е готова да тръгват. Доволна от лесната си победа този път, Дария запристъпя важно напред и поведе своеобразната процесия към Голямата зала, където всъщност се състоеше всеки един пир. Ако баща й беше някой разточител и гуляйджия, със сигурност щеше да й е дошло до гуша от постоянното висене тук, но за неин късмет Валарис бе всичко друго, но не и такъв. Някак утешена от мисълта, че все пак не й се случва да слиза кой знае колко често тук, тя побърза да си придаде гримасата на пълно безразличие и застана гордо начело на малката им процесия. Дария нарочно бе изостанала назад с внуците си и септата, коментирайки нещо свързано с огромно количество сняг, което изведнъж "паднало" върху главите на конете на едни гости, принуждавайки въпросните да гонят добичетата си из двора като полудели.
Не й трябваше много, за да огледа набързо Голямата зала и да си направи изводите. Повечето мъже вече бяха достатъчно пияни, включително част и от великите лордове. Можеше да се закълне, че дядо й Мандърли вече пълзи под някоя маса - все пак първия час от пира беше изтекъл, а дядо Мандърли никога не пропускаше да се напие до припадък в този интервал. С периферното си зрение отбеляза сир Куентин, който се разхождаше меко казано като идиот, отново търсейки партия за дъщеря си. Върху лицето на Андин се плъзна сянка от недоволство и тя бавно прекоси разстоянието от вратата до мястото си на масата. Валарис й кимна с надежда, след което мястото до нея бързо бе заето от Теон. Вече позачервил се от питието си, брат й подшушна нещо на баща им, след което се обърна към нея:
- Как е днес малката ми сестричка?
- Както всеки друг път, когато ме попиташ. - Ан се обърна бавно, - Надяваш се на някаква промяна?
За секунда очите на Теон помръкнаха и тъмнокосата моментално съжали за острото си държание, но не направи никакъв опит да се извини.
- Винаги ще се надявам, Ан, и ти го знаеш. - той отпи от чашата си и направи кратка пауза, - Знаеш ли, днес за първи път ме питаха как си, а не какво се е случило на Нос Кракен.
Нова тактика ли подхващаше? Само при споменаването на последните думи очите на Андин лумнаха с опасен огън, който искрено изненада коронования принц.
- Другите да те вземат, Теон. - изсъска тя недоволно. - Какво искаш от мен?
- Поне днес да бъдеш човек и да си тук, с нас. - той я стисна леко за ръката, - Хората рано или късно трябва да забравят мъртвите и да се върнат към живите.
- Предполагам, че ти го знаеш най-добре? - Андин се изправи бавно.
- Да, наистина го знам, - отговори той без да трепне, - Но ти го забравяш. А сега бъди така добра поне да поздравиш човека, - Теон посочи някакъв огромен мъж, който кротко си стоеше на масата, мрачно отпивайки от огромна халба, - той е приятел, на когото държа.
Без да променя и за миг цвета на лицето си и без да каже нищо, Андин се изправи следвана от зоркия поглед на Валарис и доволната физиономия на Дария. Обърна се към по-големия си брат и се усмихна твърде превзето:
- Щом настояваш ще поздравя този твой приятел. Ще го направя. Защото рано или късно, скъпи ми Теон, всички ще бъдем мъртви.
Не й трябваше много, за да слезе от подиума, подминавайки нахалниците, които я зяпаха сякаш е ходещо вълчище. Заобиколи внимателно масите на великите лордове, поздрави бегло някои от тях и бързо се намери на масата, която всъщност бе крайната й цел. Знаеше, че седящите вече са я забелязали, затова не си прави труда да казва нищо, а направо застана срещу онзи, който тази вечер май щеше да се окаже изкупителна жертва.
- И какво всъщност очаквахте да чуете? - присви очи, докато пръстите й си играеха небрежно с чашта й - Интересно ми е, наистина, а това не се случва често, магнарю от Скагос.
Познаваше всички в залата, беше ги виждала поне веднъж и то скоро, но този човек не бе стъпвал в Зимен хребет близките години. Точно затова прецени, че новият флаг, който баща й окачи редом с другите важни такива, трябва да е негов. А познанията на Андин по отношение на знаците на различните домове, било те и най-малките, бяха доста пълни. Пък и брат й го нарече приятел, нещо, което не се случваше много често. Имаше блед спомен за някакъв мъж от Скагос, но не можеше да се сети точно какъв. Беше идвал тук отдавна? Възможно, но името му й убягваше. Точно поради тази причина реши да използва титлата му, когато се обърна към него. Не й се рискуваше да обиди приятел на Теон, обърквайки името му - после брат й щеше да сумти из замъка поне няколко седмици, сърдейки й се. Което беше достатъчно да наруши вътрешното й спокойствие. А и едното име не беше кой знае колко важно. Нямаше нужда да го помни. Със сигурност нямаше да го види повече ...
Или поне така си мислеше.

Ама че работа!
Андин профуча като снежна буря покрай масите на техни благородия лордовете, които в момента бяха твърде заети да се правят на жалки подобия на свине и да се търкалят насам-натам като пияни животни. Естествено, имаше ги онези, които се опитваха да спазят някакво приличие, но след няколко часа подът вероятно щеше да посрещне и техните физиономии. Компания, разбира се, щяха да им правят разгорещените девойки от всякаква възраст, които танцуваха като за последно, надпреварвайки се да си намерят глупак, когото да вкарат в леглото си, а после и под венчилото. Идилията беше пълна! Но въпреки тези така ангажиращи вниманието занимания, младата жена не можа да не отбележи твърде голямото количество очи я проследи по пътя й към масата, където седеше семейството й. Дали бяха заинтригувани от краткия й разговор с онзи мъж? Вероятно. Досега подобно нещо се беше случвало един или два пъти и всеки път събеседникът й моментално напускаше залата. Този път, обаче, беше различно. Господин магнарят си остана на мястото, сякаш нищо не би могло да го премести от там, било то дори и нашествието на купища от онези същества отвъд Вала. Нещо повече, продължи да си пие най-спокойно от халбата, все едно, че току-що е говорил с някой от хората си и му е пожелал приятна вечер! Е, да, вярно, погледът му можеше да накара и камък да пусне мляко, но доколкото Андин беше забелязала това изражение май си беше характерно за него.
"Какво пък, ако ще нека си пукне там!"
Тъмнокосата седна бавно на стола си до Теон, който доста успешно успя да разгадае безмълвното послание, че е по-добре да не пита за какво са си говорили. Това деликатно подминаване на случилото се, обаче, не беше от качествата, с които майка й се славеше. Нито снаха й. Двете се спогледаха заговорнически, усмихвайки се доста гадно, по мнение на Андин. Понякога имаше чувството, че Санса е много повече дъщеря на Дария, отколкото тя самата. Тези жени се разбираха толкова учудващо добре, че дори Рикард беше вдигнал ръце от тях.
- Как ти се стори лорд магнаря? - попита Санса, сядайки до нея.
Беше оставила съпруга и детето му сами, но това не й пречеше да им хвърля злобни погледи от време на време. Доколкото я познаваше, тъмнокосата можеше да отсъди, че тази вечер определена спалня от цитаделата ще бъде огласяна от поредната кавга между двамата засягаща горкото момченце.
- Повече не се изказвай неподготвена. - отговори съвършено спокойно Андин, - Самата дума "магнар" на Стария език значи "лорд". Предполагам вече се досещаш каква глупост изтърси?
- Той ли ти го каза? - отвърна закачливо Санса.
Богове! Тази жена понякога имаше навика да се превръща в откровено тъпо същество! Не че нещо, но този път Андин не беше в настроение да търпи още по-идиотските й подхвърляния. При това след като не кой да е, ами онзи Карт приключи разговора им, а не самата тя! Не че беше нещо важно, но я бе издразнило. Тя трябваше да има последната дума! Тъмнокосата присви очи и преглътна острата забележка, която смяташе да отправи по адрес на снаха си, и вдигна поглед към Теон, който се престори на приятно разсеян и побърза да стане от масата, насочвайки се неизвестно на къде. Така в траекторията на погледа й попадна баща й, който Дария забаламосваше доста успешно. Андин въздъхна недоволно и върна вниманието си на Санса, която внимателно оглеждаше залата, съпруга си и детето в краката му.
- Виж, знам какво иска милейди майка ми, но защо не й кажеш, че няма да й се получи? От моя страна няма да научите нито думичка. Ако толкова се интересувате, можеш да отидеш да го питаш лично.
Последното каза малко по-твърдо, отколкото възнамеряваше, защото вместо да се нацупи, както обикновено, Санса остана да я гледа втрещено, все едно досега не я е виждала. Валарис също се обърна, впивайки безмълвен поглед в лицето на дъщеря си. Дария нервно потропваше с пръсти по масата, докато се преструваше, че се чуди точно какво от сервираното да си хапне. Ясноо, Андин добре разбираше от намеци. Явно този път беше прекрачила границата повече от обикновено. Не че някой в залата беше забелязал, но щом баща й я гледаше така, тъмнокосата знаеше, че е прекалила. Точно затова се изправи бавно, без да поглежда досегашната си събеседница и невъзмутимо се насочи към изхода. Смяташе да постои навън в студа, за да може да се поохлади и разкара раздразнението си, а след това да се върне в стаята си и да продължи с проучването, което правеше по отношение на донесенията, слуховете и дипломатическата поща. Бе забелязала, че понякога между трите има изненадваща връзка, която, разгледана правилно, можеше да посочи кое е истинат и кое лъжа.
Веднъж успяла да се измъкне от омразния пир, Андин бързо пое по познатия й път за навън. Коридорите водещи към главната зала бяха пълни със слуги и присулжници, които разнасяха най-различни блюда с храна и пълни гарафи с вино, медовина и всякакъв вид пиене. На няколко пъти й замириса на вкусно глиганско печено, но тя реши, че за нищо на света не би се върнала на онова място пак. Спря някакво непознато за нея слугинче и й заръча да остави едно блюдо в стаята й заедно с чаша вино с подправки, след което побърза да излезе на чист въздух. Не й отне много време, естествено, още повече, че пред нея се образуваше нещо като нивидим коридор. Всички в Зимен хребет знаеха за за промяната в младата Старк и отбягваха да й се мотаят в краката.
Което беше добре дошло за нея.
Студеният въздух я шибна през лицето като бич, но Андин неволно се усмихна и прокара пръсти през косите си. Сама се чувстваше толкова по-добре, отколкото в онази задушна зала. Преди години я забавляваше да наблюдава кой лорд колко пъти ще падне, кой как ще се изложи и с Рикард понякога се обзалагаха кой от онези мъже ще издържи на най-много пиене. Но сега това не й бе интересно. Дори и дотягаше. Тя се облегна на стената и затвори очи. Съзнанието й сякаш се изключи по команда и я обгърна така търсеното спокойствие на пълната статика. Не мислеше за нищо, нито пък си правеше труда да отдава някакво значение на звуците около себе си. Образите на майка й, на баща й, на Теон, Санса, на магнаря, разговора от преди малко и всички останали лица и събития бавно започнаха да избледняват. Пустошта на собствената й отдалеченост от света я обгърна за пореден път в ръждивите си нокти, откъсвайки я от реалността за пореден път.

Опитът му да се напие вървеше. Вървеше ужасно. Халба, уста, напълни и пак. Полза никаква. Литри и литри медовина се изливаха в корема му. Започна да му прилошава от толкова много течности, но нито главата му се замайваше, нито усещаше забрава. Не можеше да си избие от главата този спор. От години не бе говорил така с някого. Всъщност, не помнеше някога да е говорил така с някого. Андин едновременно го вбеси и го заинтригува. Беше открил още един от първите хора. В нея нямаше нищо от андалите, нямаше ги преструвките, предразсъдъците, презрението към онова, което не разбират…
И едновременно с всичко това, беше огромен трън в месестите бузи.
Не че би предпочел да му мълчи и да кима тъпо – тогава не би я харесал, ако ще и да е стотици пъти по-красива. Но склонността й да отказва да говори на теми, по които не спореха можеше да го изкара от нерви. А и изглежда тя се бе зарекла, каквото и да каже той, да му противоречи.
Не можеше вече да търпи залата. Трябваше да се напие, за да я търпи, искаше да се напие, но не можеше. На Скагос зимата беше люта и още от дете пиеше греяно, за да не се простуди. Сега колкото и да погълнеше, беше напразно. Можеше да преброи напиванията си на пръстите на едната ръка и изглежда точно днес нямаше да добавя още едно към тях.
Изправи се от масата с въздишка. Хората му се размърдаха тревожно. И на тях не им бе приятно тук – личеше по лицата им, на които липсваха усмивки. Но не им бе и неприятно – залата беше топла, имаше храна и пиене, а навън бе студено. Тук беше комфортно, нищо че компанията, ако изключим тяхната малка маса, беше ужасна. Махна им да не се безпокоят и се отправи към най-близката врата. Имаше нужда да си прочисти главата, а и всички тези течности отчаяно търсеха най-прекия път навън. Доволно отбеляза, че Андин я няма никаква. Дано да не я срещнеше отново, защото сигурно щяха да се скарат още по-зле.
Коридорите отвън голямата зала на Зимен хребет буквално кипяха. Слуги, закъснели гости, пияни, отправени към някой тъмен ъгъл, невъзможна какафония от хора, блюда, викове и шумове. За негов късмет, малко го познаваха тук, а изглежда фигурата и облеклото му вдъхваха респект. С малко носталгия си спомни как преди години ако се разходеше по коридорите, десетки мъже щяха да му подвикват приятелски. А другите щяха да го викат да носи разни тежки предмети наоколо или да им държи бокалите, докато отиват да се облекчат, разбира се. Но сега всичко се беше променило. Може би за добро, може би не. Важното бе, че беше различно.
Поне мястото на нужниците не се бе променило, боговете бяха милостиви. Сви в едно глухо коридорче, осветявано от треперливата светлина на факла, и се отправи към дървената врата в дъното му. В Зимен хребет никога не вонеше на нужник, и винаги беше топло. Два проблема, които в момента тревожеха и него, и новопостроения му замък на Скагос. Втория проблем не можеше да реши – под Зимен хребет имаше горещи извори, под Кралската зала – не. Но първия… Може би трябваше да попита за помощ Джон Краул. Беше чувал, че мъжа е добър архитект. Уви, освен това бе и Краул, и освен ако не бе особено лоялен към братовчедите си от Скагос, най-много да си докара скандал.
Сблъска се с Рикард Старк.
Дотам се беше разсеял, че буквално връхлетя върху лорда, който тъкмо правеше нещо, съвсем недостойно за лорд – надигаше си гащите. Двамата се спогледаха и се захванаха да редят извинения, ала думите на малкия брат на Теон идваха с воня на алкохол, предавани от натежал език. Рикард беше буен младеж преди, сега изглежда не бе станал много по-примерен.
-Е, прощавай, не те видях. – Младият мъж се засмя и го потупа по рамото. Карт не смееше и да мисли с коя ръка точно го е сторил. – Как е?
Безсмислеността на въпроса го накара за известно време да помълчи. Сетне, забавено, сякаш чак сега установяваше, че може да говори, отвърна.
-Добре? – Това прозвуча повече като въпрос, но Рикард изглежда нямаше абсолютно нищо против.
-Пира харесва ли ти?
-Само доколкото е редно. – Опита се да го заобиколи и да влезе в нужника, но това се оказа непосилна задача.
-Странни думи, лорд маганрю. – Карт застина. Не го беше очаквал от Старк.
-Мисля, че преди години говорихме за това, Рикард… - говореше бавно, но вътрешно беше почнал да кипи. – магнар значи лорд. На езикът на прадедите ни.
-И защо вече не го говорят?
Това беше тежък въпрос. Въпрос, на който не смееше дори и да мисли за отговора. Първите хора бавно и постепенно се превръщаха в андали. Само оставаше някой Старк да го помажат за рицар и щеше да се хвърли от някоя скала. Предпочете учтиво да отклони въпроса и да смени темата.
-А ти какво мислиш за пира? – Някак не можеше да се принуди да говори на Вие на момче, което бе слагал на коня, след като е паднало.
-Прекрасен. Само жена ми да се усмихне и щеше да е още по-добре. И Андин… - Рикард го измери с пиянска усмивка. – Ти харесваш Андин, нали?
Намери най-учтивия начин да го махне от пътя си – с бутане и блъскане. Рикард не беше лошо момче. Но трябваше някой да го обеси с главата надолу и хуууубавичко да го разтърси. Ако бе в по-добро настроение, можеше и да го стори, но в момента нямаше желание за нищо подобно. Само да се облекчи.
Влезе в съответната стаичка и докато вършеше каквото медовината го принуждаваше да върши, се молеше Рикард да не го чака отвън. Иначе можеше да му завре лицето там, където в момента оросяваше. За негово щастие, когато излезе, подпийналият син на крал Валарис го нямаше никъде. Огледа се предпазливо и излезе в коридора. Не знаеше накъде върви. Просто ходеше. Мина край стена, на която бе броял, когато малкия Рикард бе принудил батко си и приятеля му да играят на криеница. Качи се по стълбите, на които двамата с Теон се бяха дуелирали за упражнение. Слезе по едно стълбище. Първото, което бе изкачвал в живота си. С дни след пристигането си в Зимен хребет се бе спускал по него, зашеметен от странната структура. На Скагос, преди да издигне замъка, всичко беше на един етаж. А стълбища нямаше, само стълби, водещи до дървени наблюдателници.
Без да се усети, ходът му го заведе до изхода към Първата зала, най-старата постройка в замъка. От другата страна на малката дъбова порта беше гробището, където в древни времена кралете на Севера бяха полагали най-верните си мъже. Сега то бе занемарено, макар че още се грижеха за него и за сградата отвъд него. Не искаше да идва тук. Мястото беше приятно усамотено, но нещо в гаргойлите по сградата и в пречупените, побелели надгробни камъни, го караше да потръпва. И тъкмо докато отстъпваше, вратата се отвори навътре.
-Я, я, я, кого довял вятъра…
Беше майка Гуен. Постара се да запази каменното си изражение. Старият прилеп беше още жив. Предпочиташе я пред кралицата, но това не значеше, че харесва беззъбата баба.
-Госпожо. – Кимна сдържано и побърза да отстъпи, за да може старицата да влезе.
-Ба, госпожа! – Гуен размаха китката билки, които държеше в една ръка. – Аз съм майка Гуен, или си ме забравил, скагосецо?
-Кой ли може да ви забрави, майко.
-Златни думи от скъпернически устни. – Старицата се засмя тихо, показвайки ред липсващи зъби. – Я ми помогни с това. – И безцеремонно тупна наръча билки в ръцете му.
Пред тази старица беше като малко момче. Пред нея, имаше чувството, и архимайстер не би бил нещо повече от малко момченце, играещо си на величие. Принуди се да върви през целия замък, през някакви зали, по коридори, които не познаваше, докато не стигнаха до малка, захлупена стаичка, близо до порта, която вероятно водеше в някой от трите двора на замъка или, може би, дори и в божията гора. Майка Гуен му взе билките, отвори вратата и пак му се усмихна. Отвътре го лъхна силен аромат на лавандула.
-Май не ви допада пира, а магнарю?
-Не знам кому би му допаднал. – Поне с нея можеше да е прям. Почти всички в замъка не обръщаха никакво внимание на приказките й. Грешка, него ако го питаха.
-На Рикард. – Майка Гуен го изгледа замислено. – На жените, отчасти на Валарис и Теон, но само задето се виждат със знаменосците си, лоялни или не. – Старицата се изкиска. – Не и на малката. О, не. Тя сигурно е още по-разочарована и от вас.
-А… - Не знаеше за кого говори майка Гуен, а миризмата на лавандула вече му идваше малко в повече. – Откъде да изляза, майко? Заведохте ме в напълно непозната част на Зимен хребет.
-Значи си научил нещо полезно, синко – поучително закима старата. Сетне показа към портата от другата страна на стената. – Оттук нагоре по стъпалата за големия двор. Входът към голямата зала е под права линия. Не че въобще гориш от нетърпение да отидеш там.
Карт побърза да се сбогува и да се отдалечи в указаната посока. Портата беше стара и се бе надула от студа, но с малко усилия, успя да я отвори. Изкачи набързо мрачното стълбище и излезе на щипещия студ. Мигом застина.
Пак ли?!
На метри от него Андин Старк се беше опряла на стената, със затворени очи и с изражение, застинало в пълно спокойствие. Тук и сега не изглеждаше така отровна, каквато бе наистина. Не се мръщеше, и очите й не хвърляха огън и жупел. Нещо момчешко и глупаво се надигна в ума му, повик от много стари времена. Може би трябваше да й върне за онази купчина сняг на главата му преди толкова много години? От друга страна, животът му бе мил. Все още. Почуди се за кратко и поклати глава. Жалко за хубавия сняг. Въздъхна. Не му се влизаше, не му се и стоеше близо до Андин. Едното нежелание обаче надделя над другото. Вътре нямаше да може да се измъкне. Тук… Е, тук можеше да не го забележат. С повече късмет дъщерята на Валарис се беше одрямала.
Отправи се към един едър камък и го огледа доволно. Поочисти снега и се заметна с наметалото, както го правеше на север. Сетне отпусна гръб на мекия камък и се загледа в нощното небе. Беше безоблачна нощ, студът режеше до кокал, но на Скагос студът режеше и кокала и после си играеше с него. С часове можеше да лежи така, и с часове щеше да го прави, ако всичко се наредеше добре. Нейде далеч в нощното небе премина сянката на грачещ гарван.

Празнота.
Какво всъщност значи да живееш?
Андин вече не помнеше. Поне не в истинския смисъл на думата.
Страх.
Не е ли това признак, че си жив? Че изпитваш страх? Да, тя се страхуваше с всяка малка частичка и фибра на съществото си и не знаеше как да спре. Само тук, затворена в чернотата на самотата си бе способна да избяга от ужасната параноя, че ще избуги някого, когото обича. Че тази загуба ще я нарани. Стените, които бе издигнала след връщането си от онова място се извисяваха все по-дебели и по-високи, именно защото страхът й растеше с всяка изминала секунда. И като че ли никой не забелязваше, че ненавистта, която младата жена показваше към заобикалящия я свят, е всъщност презрение към собствената й слабост.
Самота.
Не беше убедена, че знае как да се справи със самата себе си. Изпитваше огромната нужда да сподели всичко на Валарис, защото знаеше, че той ще я разбере, но всеки път устните й казваха не онова, което първоначално е планирала. След това се оплиташе в словесни лабиринти, лъкатушещи между теми, които просто запълваха времето между часовете, в които оставаше сама със себе си. Преди да заспи. Когато се събужда. И в сънищата си. Там беше най-страшно. Дори нечовешко. Поне вече не се събуждаше с викове през нощта. Беше се научила да се контролира в това отношение. Въпросът беше "Докога". Отговор, разбира се, нямаше.
Андин въздъхна тихичко, издишвайки малко облаче пара и неволно потръпна. Не биваше да мисли повече. Трябваше да се върне в бездната, където болезнените й спомени и страхове не можеха да я достигнат. Там беше най-сигурно. За пореден път вкара огромна порция студен въздух в дробовете си, за да се настрои, но до слуха й долетя едва доловимо хрущене. Някъде наблизо тънкия слой сняг скърцаше болезнено под нечии тежки ботуши. Напрегна слуха си, спомняйки си тренировките със затворени очи, които Теон й беше организирал преди, и се опита да познае точното разстояние на приближаващия се. Разбира се, беше мъж. При това доста солиден мъж. Вероятно беше висок, на възраст, колкото нея, а може би и по-голям. Вървеше уверено, но някак забавено и унило. Тежестта си балансираше като човек, който е свикнал с битките. Приближаваше се уверено към стълбището и изглежда имаше намерение да се върне в залата. Или пък не. Сигурно я беше видял, защото някъде по средата на стълбите се спря. Какво толкова му мислеше? Андин потисна раздразнението си, че сценарият не се развива, както тя иска и натрапникът не продължава напред. И тъкмо, когато беше готова да отвори очи, човекът продължи. Това донякъде й подейства успокояващо на нервите, но в рамките на няколко секунди. Мъжът като че ли реши, че ще му е по-добре да се отклони от предначертаната му траектория от младата Старк и най-безцеремонно се спря някъде на известно разстояние от нея. Може би се облекчаваше? Беше виждала на какви глупости са способни пияните мъже и знаеше, че този тук спокойно може да е някой от предалите се господа. Затова си наложи да потърпи още няколко минути. Само че не се чу нищо издайническо, нито пък се усети някакво раздвижване. Явно беше време да действа и отново да се превърне в лудата вещица, за която я смятаха повечето знаменосци на баща й.
Тъмнокосата отвори очи с вече измислена хаплива реплика, когато очите й се разшириха от почуда и тя застина на място.
- Ти?!
Дори не успя да превключи към учтивата форма от изненадата, която я беше ударила като огромна снежна топка. Какво търсеше този човек тук?! Как пък можеше точно той да прави навън в студа? Нали беше казал, че има намерение да се напие? Андин стисна юмруци раздразнена от моментната слабост, която беше показала с изказването си, но успя да се сдържи да не се започне да се оправдава защо е реагирала така. Междувременно Карт като че ли се размърда мъничко и съвсем леко изви главата си към нея, досущ като някой мечок, който е недоволен, че някаква си пчела е прелетяла пред носа му. Върху лицето му ясно можеше да се прочете нещо от сорта на "Ей, тъкмо си бях легнал." Той точно това бе сторил – най-безцеремонно се бе проснал на един камък, въпреки студа и снега, и се бе завил с широкия си, мръсен плащ. Но младата жена не беше сигурна дали около тези думи не се мярка някоя по-обидна. Въпреки вбесяващата му физиономия си остана невъзмутима и той каза спокойно:
- Простете, милейди. Събудих ли Ви?
Тя чак сега се окопити, осъзнавайки, че твърде дълго време е останала безмълвна. Какво като се държеше по-прилично от над половината от онези идиоти в залата? Това не му даваше право да дразни хората така. Андин стисна устни, проклинайки се наум, че преди малко поне не е възкликнала в учтивата форма, но реши, че свършеното си е свършено и няма смисъл да се ядосва за минали неща.
- Всъщност не. След като Ви видях, реших, че съм попаднала в някой кошмар. - отвърна тя.
Този саркастичен отговор трябваше да го накара да се размърда недоволно, вероятно наум да й пожелае много здраве и да влезе вътре, но, уви, Карт си остана на мястото, по-вбесяващо невъзмутим от всякога и продължи още по-кротко от преди:
- Признавам, че на тъмно, легнал така, сигурно не съм никак приятна гледка за наскоро отворени очи. Сигурно съм Ви уплашил. Простете. Отново. - Андин настръхна като котка готова за борба и понечи да отговори нещо, но магнарят само се изправи и допълни, - Изглежда и вие не сте изтърпели пира, милейди.
Цялата тази вечер й лазеше изключително много по нервите. Като кротък ли беше определила този човек? О, не. Привидната примиреност явно беше маска за нещо повече и Андин подозираше, че в момента наистина се държи като заспала мечка. Не й се мислеше какво ще стане ако някой го събуди обаче. Е, нямаше какво да губи ако опита и евентуално успее.
- Уплашил ... - тъмнокосата изсумтя и скръсти ръце пред гърдите си, измервайки изправилия се мъж с леден поглед, - Едва ли. По-скоро съм ... изненадана. И не. Истината е, че пирът не успя да изтърпи мен. Ако трябва да съдя по присъствието Ви тук и сравнително нормалния говор, май не сте успели да изпълните заветната си цел и да се зашеметите с огромно количество алкохол.
- Уви, да. Изоставих мъжете си там. Нощта е приятно хладна... – Карт хвърли един разсеян поглед на нощното небе и продължи да си говори, зареял студените си очти в него. – Срещнах брат ви, прочее. И майка Гуен. Не са се променили много. – Нещо странно проблесна в погледа на скагосеца, нещо младежко и почти забравено. - Знаете ли, веднъж с Рикард ме затрупахте със сняг. Само на метри оттук, на портата към зимното градче.
Този човек от какво беше направен?! Коментарът на тъмнокосата трябваше да го изкара от равновесие поне мъничко, но той го прие като нещо нормално. Дори на спомени взе да се отдава! И все пак ... последните ме думи успяха да извикат някакъв проблясък в съзнанието на младата жена и пред очите й изникна въпросната порта. Неведнъж с Рикард бяха устройвали засади на разни хора там, но само веднъж ги хванаха. Всеки се чудеше защо само тогава, при положение, че го бяха правили десетки пъти, но отговорът беше изключително простичък - защото тогава номерът беше по-грандиозен от всеки друг! Андин неволно се разкиска при спомена за огромното количество сняг, с което напълниха гърбовете на някакви мъже, които излизаха с баща й незнайно накъде. Тогава не беше обърнала кой знае какво внимание кои са въпросните жертви, но сега като се замисляше един от тях подозрително много приличаше на Карт. Тази мисъл донякъде я утеши, компенсирайки частично факта, че не може да повлияе на магнаря по онзи зловещ начин, както успяваше с другите, и тя каза с развеселен тон:
- Но това сте бил Вие? - усмивката се изтри по лицето й по навик, - Вече се чувствам по-добре като го знам. Макар че после татко ме накара да помагам в кучкарника, за да се науча, че трябва да уважавам всекиго, независимо дали ми се подчинява, или не. И май Вие сте виновен за едната седмица, която прекарах там.
И този спомен беше твърде ясен, но този път не можеше да го асоциира с огромното забавление, което тогава си устроиха с брат й. Андин поклати глава, отмествайки плитката си, която незнайно как се бе озовала в ръцете й. В същото време Карт се обърна към нея с неразгадаемо изражение. Дали се беше стреснал от реакцията й? Тъмнокосата не знаеше, но самата тя бе доста изненадана. От доста време не се беше случвало да се усмихне, камо ли разсмее. И този човек тук беше виновен. Тя си върна удобната маска на студено безразличие, а неговите устни се разтегнаха в крива усмивка:
- Дали съм бил аз? Съмнява ме да съм единствената жертва на лудориите на брат Ви... И на Вас..., - Андин присви очи при внезапната пауза, но проследи погледа му до тежката врата, която се отвори бавно и внимателно, за да може там да изникне ухилената физиономия на дядо й, - Боговете да ни пазят! Лорд Мандърли. Идва право към нас. Не държа да водя разговор с дядо Ви, милейди, особено в сегашното му състояние. Някакви идеи? - допълни бързичко магнарят.
Тя само въздъхна тежко, като човек, на когото се налага да преплува цялото Тясно море, и поклати глава:
- О, не. Не отново. - сложи ръце на хълбоците си и зачака грандиозното му пристигане, - Другите да го вземат този човек, как дори успява да ходи след целия този алкохол, който е изпил?! И онова, което е изял?!
Но огромното количество продоволствие, което вероятно щеше да стигне за цял гарнизон, въобще не затормози дядо Мандърли да тръшне вратата със задоволство, да се усмихне още повече, ако това въобще беше възможно, и бавно да се заклатушка към двамата. Андин много добре знаеше какъв е репертоарът на стареца, но този път имаше смътното усещане, че е решил да бъде изобретателен. Солидният корем на лорда се разтресе като желатин, когато той се озова само на един метър от тях и махна с ръка:
- Не може да бъде! – По лицето на недоволния й събеседник премина сянка, която твърдеше другояче. Изглежда тази вече Карт не вярваше в щастливата си звезда. Ако въобще имаше такава.
Захили се и поглади изцапаната си брада:
- Е т`ва се вика съвпадение! Ха, туй не е ли мойта внучка, а? А туй ... туй момче кое е и от де е? – Магнарят като по чудо запази присъствие на духа и дори намери сили да кимне.
- Това е лорд Карт от Скагос, дядо, от Кралската зала.
Маркъс Мандърли изгледа изпод вежди събеседника на внучка си, позасука доволно мустака си, след което се полюшна насам-натам, мърморейки си нещо под нос. Андин се пресегна да го хване, но той вдигна ръка, че може да се справи сам и поклати тъжно глава.
- Трябва да го махнем от тук. - обърна се към Карт, но дядо й бързо се окопити и се върна в разговора.
- Крал си значи, а? От де си крал? Я ела тука, момче, ела да те видя по-отблизо.
- Моите почитания, милорд, но ...
Андин прекъсна мъчителния отказ на Карт с едно кимване към дядо си:
- А ти защо не си на пира вътре? Да не би виното да свърши?
- Виното е свършило?! Тоз ли го открадна? Ся ако не те науча вино ли ше крадеш от зет ми и мене ... - той започна да запретва ръкави и да размята юмруци във въздуха, - Веднъж ми пипаха виното и цяла война поведох зарад туй! Сега ще видиш тиии!
- Не, не, не! - почти извика тъмнокосата и се спусна към дядо си, - Не е свършило виното. Вътре има още. Той не е виновен.
Като повечето пияни мъже лорд Мандърли беше способен да разбира онова, което му изнася. Пропусна покрай ушите си частта, че вътре има още, но ясно различи онези, които оневиняваха непознатия пред него човек. Той се вгледа малко повече в лицето му, клатушкайки себе си и внучка си насам-натам, докато най-накрая не изтърси весело:
- Е, хубу, много хубу. Добро момче ще да си ти, щом не си виновен за оназ случка. - никой не разбра точно за какво говореше Маркъс, но той си продължи, - Да знайти, че и аз не съм виновен. Нее. Той излъга! Честна дума! Аз просто си танцувах с онази женица. Дори не исках да я накарам да спи с мене! Навремето бях голям танцьор, да, да. Много обичах да танцувам. Ама не ви видях вас нещо.... а? А? Не можете ли... тъй де, таковинка... А? А?
Пияният направи няколко стъпки назад по-бързо, отколкото се полагаше на човек в неговото положение, и завъртя Андин около ръката си, след което за малко не я изпусна, опитвайки се да покаже майсторството, за което говореше, че е притежавал преди време. Гледката беше умопомрачителна и всеки себеуважаващ се бард със сигурност щеше да напише някоя история носеща доста звучно заглавие. За щастие, наоколо нямаше такъв и унижението на лорда и внучка му остана недостижимо за официалната история. Но това не попречи на стареца да се впусне в преживяване на спомените. Той направи още един неуспешен опит да завърти Андин, както и няколко посегателства към Карт, който се измъкваше доста умело от ръцете на дядо Мандърли със неразгадаемо изражение на лицето си. Изглеждаше сякаш се чуди дали да се разсмее, или да се разкрещи. Най-накрая, разочарован от неуспеха си, старият човек въздъхна ни в клин, ни в ръкав:
- Ама щом се харесвате, що не се вземете? - хълцането му разтърси огромния му корем, - Ей, такъв хубав снежец ... направо те чака. Вика те да се изпикаеш в него.
И просто се заклатушка в обратната посока, но този път подмина огромната врата, за да застане най-безцеремонно до мястото, където бе стояла Андин и да започне да изпразва пикочния си мехур. Вярно, че когато не пиеше беше душица, но една капка вино или медовина го превръщаше в ходещо бедствие. Младата лейди Старк вдигна безпомощно ръце и се обърна на другата страна, отвратена от ужасното положение, в което я бе поставил собствения й дядо. Не знаеше какво точно трябва да каже, за да се извини за държанието на лорд Мандърли пред Карт, като междувременно не използва думата "извинете" или някой неин синоним. Затова просто остана безмълвна за известно време, опитвайки се да подреди някакво смислено изречение в главата си. Въпреки това не й се наложи да чака дълго, защото до ушите й достигна песента на дядо Маркъс, който редеше нещо за пчели, цветя и някаква гола девойка, която танцувала в сутринната роса. После дошла още една, и още една, и още една и Андин се отказа да слуша. Обърна се към Карт, за да се опита да разгадае точно колко беше разочарован от случилото се, когато откъм подножието на стълбите се дочу така познатото скърцане на ботуши. Този път стъпките бяха леки, едва доловими, като от жена или по-слабоват мъж. Тъмнокосата обърна поглед нататък и видя майстер Айрън, който решително напредваше към малката им весела групичка. Тя присви очи и неволно промърмори:
- Чудесно. Кой знае какви вести е получил, за да притеснява баща ми на пира. Нищо хубаво, вероятно.
Старият човек се приближаваше наистина бързо, очевидно воден от някаква спешна нужда да поговори с Валарис. Само че, доколкото можеше да отсъди по напрегнатото му изражение, Андин не вярваше, че новините са добри. Какво ли точно се беше случило, за да бърза толкова много? Тя неволно извърна поглед към Карт, който също беше застинал очевидно занимаван от подобни въпроси. Секунда по-късно, обаче, тръсна коси и избърза към майстера, който я посрещна с усмивка, която така и не пропъди притеснението, което се четеше в очите му.

Постът е изработен с любезното съдействие на Карт ^^

Огън.
И смърт.
Всички се страхуваха от Зимата. Дори думичките върху знамето на рода на краля на Севера предупреждаваха всекиго, че тя рано или късно ще дойде и ще вземе онова, което й се полага. Винаги беше така. Боговете го повеляваха. Но точно в този миг пред очите на Андин оживяваше много по-ужасяваща гледка от тази, на която студът можеше да даде плът. Вперила поглед в суровото изражение на баща си, младата жена можеше да види как ледените пръсти на Зимата се разтапят бавно, малко по малко, между огнените нокти на приближаващата заплаха.
Беше стояла тихо, твърде тихо дори, докато майстерът четеше писмата. Вероятно толкова тихо, че хората около нея бяха забравили, че все още е в залата. Че все още чува, вижда, мисли. Самата тя дори беше забравила, че има някой около нея. Гласът на Айрън кънтеше в съзнанието й по-ясно и от камбанен звън, докато възгласите на събралите се лордове се бяха превърнали в призрачни стонове, сякаш от друг свят, свити на малка топчица в дъното на мислите й. С всяка изминала секунда от срещата им на стълбите, у Андин се беше надигало подозрението, че нещата са повече от сериозни. Няколкото думи, които успя да си размени със стария човек, докато си пропряваха път през навалицата в залата, също бяха хвърлили допълнителни главни в огъня на съмнението. И ето, че се оказа права. Това, че Айрън започна с поканата не я учуди. Ако първо беше прочел другото писмо, никой нямаше дори да чуе, че Таргариен също ще присъстват на въпросното глупаво развлечение за празноглавци. А тази информация беше повече от важна. Първоначалното й презрение по отношение на турнира и смешната покана беше бързо заменено от хладната решителност, че тя ще отиде там, независимо от обстоятелствата. Беше напълно убедена, че ако трябва дори ще избяга, но няма да позволи баща й да изпрати Рикард или Теон без тя да е около тях. Не че не вярваше на братята си, не, просто искаше лично да проучи нещата. Понякога те, особено Рикард, имаше склонността да пропуска твърде важни детайли. Както и повечето мъже, впрочем. Което пък я връщаше към онзи момент, когато баща й извика магнаря на събранието. Толкова важен ли беше станал вече? Тя присви очи, но не го погледна, а продължи напред, разбутвайки решително мъжете обградили Валарис. Очевидно беше, че тя няма място на бъдещата им среща, но това не я засягаше много. Нямаше да направи нещо, което да накърни честта на баща й, затова само искаше да размени с него и Айрън едва-две думи преди да се затворят да се съвещават.
- Аз ще присъствам на този турнир. - каза простичко тя, докато се изравняваше с краля и майстера, - Независимо какво заповядате. - съвсем умишлено избра учтивата форма, приковавайки погледа на баща си с очи.
Безизразното му лице се изпъна още повече и заприлича на изсечено в гранит. Теон и Рикард я погледнаха укорително - явно вярваха, че просто си придава поредната важност на наранена госпожица. Е, Другите да ги вземат, но това беше последната й грижа в момента! Беше се зарекла, че няма да позволи да се случи нищо лошо на онези, които обича и доколкото това завсеше от нея, нямаше да се отметне от думата си. Никога.
- Ти да не полудя?! - изсъска Рикард, - Говорим за дракон! За Валирия! За магия! Това не е място за малки момиченца, които обичат да си придават фасони всеки път, когато не им се угоди!
Андин си пое дълбоко въздух, след което продължи сякаш не е чула забележката на брат си:
- Ще отида на този турнир, татко.
Валарис присви едва забележимо очи, след което хвърли поглед на развълнуваните си знаменосци. Обходи внимателно всяко едно ъгълче, след което каза с гробовен глас:
- Иди да намериш лорд Мандърли.
Някои от лордовете се размърдаха неспокойно, забелязали, че между тях има жена и спряха с ядосаните си възклицания, за да могат да започнат да се прокашлят дълбоко, напомняйки допълнително, че съвещанието няма да е място за жени. Пълни глупаци. Андин изопна гръб и хвърляйки последен поглед на братята и баща си, след което най-безцеремонно се изнесе от помещението, изсумтявайки, че веднага ще го доведе.
Ха, как ли пък не!
Дядо й Маркъс вероятно вече прегръщаше някое дърво, мислейки, че е отдавна загубената му любов, за която говореше всеки път, когато изпиеше повече от нормалното количество алкохол. Което значеше почти всеки път, когато имаше пир. Не. Тя въобще нямаше намерение да се подчинява на думите на баща си и да се занимава с изкуфелия старец. Като за начало щеше да разбере какво точно планират господа лордовете. Трябваше да е наясно точно какво са решили, за да може сама да си изгради своя стратегия и начин на действие. Естествено, нямаше да я пуснат да се върне в стаята, дори и да домъкнеше дядо Мандърли. Значи оставаха две решения на проблема - да се промъкне предрешена като мъж или пък да подслуша някак. Първият план щеше да се провали, защото баща й щеше да я забележи без никакво затруднение. На всичкото отгоре подобно своеволие от нейна щеше да го опозори. Тогава оставаше подслушването. Но как? Едва ли някой от преминаващите слуги или заблудени лордчета щеше да одобри гледката на дъщерята на краля, застанала с ухо до ключалката, опитвайки се да дочуе нещо. Още един начин да посрами баща си. Значи ... имаше само още един начин. Тъмнокосата тръсна глава с намерението да намери някакво друго решение на проблема, но такова не откри. А лордовете всеки момент можеха да започнат да говорят - нямаше време за губене. Тя въздъхна недоволно и се шмугна бързо навън. По пътя си даде инструкции на някакъв младеж от прислугата да потърси подпийналия й дядо, докато самата тя се отправяше към двора. Нямаше как да се изкачи върху Голямата зала без да премине първо през редица завъртяни маршрути. Като за начало я чакаше Южната порта. Тъмнокосата профуча покрай часовите като тайфун и изкачи няколкото етажа без дори да се задъха. Нямаше никакво намерение да губи и секунда време, в което онези можеха да кажат нещо важно. Влезе в някаква малка вратичка скрита зад огромно пано, която водеше към тесен коридор изсечен в самия камък. Ако се намираше на третия етаж щеше да се обърка с този към Северната порта, но този тук беше нещо съвсем друго. Беше го открила случайно - докато си играеха един ден с Рикард на криеница. Беше се скрила зад огромното парче плат, за да усети течението, което ставаше в краката й и да осъзнае, че е открила един от тайните проходи в Зимен хребет. Не каза на никого за него, но й служеше чудесно, когато искаше да подслуша какво става в Голямата зала.
Минути по-късно, Андин вече се движеше в мрака, опипвайки внимателно стената. Не й беше нужна факла, за да знае къде е изходът - безпогрешно намери малката плочка с изрязано вълчище върху нея. Отмести нея и два доста солидни камъка от мястото им, само за да може да я лъхне пронизващия студ и да види мастиленото небе срещу себе си. Процепът беше малък - едва ли мъж щеше да успее да се провре, но нямаше да се забележи лесно отдолу, което я устройваше напълно.
След още известно време на мъчение, Андин най-накрая да се намери върху две малки издатини върху стената, които трябваше да служат за стъпала. И отт тук-нататък идваше наистина сложното. Тя напрегна всички сили и достигна ръба на стената. Не й трябваше повече. С известна доза усилия успя да се повдигне и да се озове върху замръзналия зид, където хлъзгавият скреж и снежец сякаш й обещаваха всеки момент да я пратят да полети. Междувременно тя проклинаше на ум всеки, за който можеше да се сети, най-вече си, че е облякла гадната рокля. Със сигурност не беше приятно да се движиш върху леда, опитвайки се да запазиш равновесие, като междувременно внимаваш да не си настъпиш полите. Но сега не можеше да се преоблича, а и умът й беше достатъчно зает от мисълта за това как да не завърши приключението си трагично. Крачките й бяха ситни и внимателно премерени. С помощта на ръцете си поддържаше нужния баланс. Беше си опитен катерач. не й отне повече от няколко минути, които обаче й се сториха цяла вечност, за да достигне покрива на Голямата зала. За свое щастие не успя да целуне земята, когато се примъкна и на него, а и след това, докато внимателно се влачеше по замръзналата повърхност. Явно боговете я закриляха, защото да се катери с тези ужасни поли беше повече от опасно и кошмарно.
Когато най-накрая успя да се смъкне в близост до прозореца, на стаята, където се бяха събрали мъжете, съвещанието беше започнало.Присъстващите лордове се опитваха да се надговорят за нещо, докато баща й мълчеше. Дочу превзетото гласче на господаря на Мормон, който предлагаше примирие с Таргариен и Валирия, защото бил чувал, че били опасни противници. Особено с драконите на своя страна. Ха, как ли пък не! Кралят на Севера да направи компромис с някакви натрапници още преди да предявили някакви претенции за каквото и да е било. Андин присви очи и се усмихна доволно при последвалата фраза:
- Няма да търпим някакви си превзети южняци с техните проклети заплахи! Имали дракон?! Да ми дойде гадният гущер, да видим дали няма да му светя маслото, пък ако ще на печено да ме направи след това!
- А що не потанцуваме, а? - дядо Мандърли явно се беше върнал към живите. Кой знае кой слуга го беше домъкнал. И как го беше заварил преди това. Дори не й се мислеше как старецът се е вкопчил в дървото, обяснявайки, че е любимата му жена, докато прислугата се опитва да го отдели от него, принуждавайки го да отиде на съвета.
- Млъкни, пръч такъв! - Андин потвърди подозренията си, че ревящият е Ъмбър, - Ще им одера кожата на тези Таргариен, после ще ги накарам да ми танцуват без нея!
- Е, аз какво ти казах, а? - Маркъс хлъцна и се захили доволно.
Чу се прокашляне, което явно трябваше да мине за дискретно, но всъщност огласи цялата стая:
- Кралят трябва да изпрати хора, на които може да разчита, че няма да са пълни идиоти.
Безизразният и чудесно премерен глас трябваше да принадлежи на Болтън.
- Кой е идиот, Другите те взели, прасе мръсно?! - отново изкрещя като побъркан лорд Ъмбър.
Андин чу просвистяване на метал, но глъчката стана толкова оглушителна, че не можа да разбере какво е прекъснало нападението на великана. Беше сигурна, че надутият Болтън ще се окаже като парче масло за звярът Ъмбър, но Валарис не обичаше да се пролива кръв в дома му. Сигурно бе дал знак на останалите и те бяха успели да ги разтърват, защото отново се възцари тишина. Този път я наруши ... може би Карстарк, тъмнокосата не беше много сигурна? Гласът на човека не беше особено силен или сигурен, но определено заставяше другите да се вслушат в него:
- Вместо да се дразним като недорасли глупаци, защо не вземем да решим кой ще иде. Аз предлагам личната си защита и най-добрите си хора на младия принц Рикард.
Залата зажужа като кошер, всеки на свой ред предлагайки своите услуги на втория син на Валарис. Някъде в промеждутъците се чу дядо Мандърли, който май мучеше, опитвайки се да изпее някаква песен за крави и принцове. Андин присви вежди. Нямаше ли най-накрая да кажат нещо смислено тези хора?
- Що пък не вземем да отидем всички, а? - изхъхри ... вероятно Глоувър? Беше солидно пийнал, но явно все още не беше достигнал фазата, в която Маркъс се намираше в момента, - Така поне намеренията ни ще са ясни.
За момент настъпи неловко мълчание. Явно разбираха, че няма да могат да отидат всички. Андин можеше да се обзаложи, че се гледат подозрително, преценявайки кой има най-големи шансове да бъде избран за придружител. От тук-там се чуваха шушукания, но нищо особено. Оставаше баща й само да реши дали да приеме предложението и да избере кои домове ще са част от делегацията, която трябваше да се преструва на заинтересована от турнира, а не от присъстващите Таргариен. Тя се придърпа по-близо до ръба, още повече съсипвайки чудесния плат. Студът и влагата не влияеха добре на тези тъкани, но не й пукаше - сега важно беше да чуе последната дума на баща си, но вместо спокойния глас на Валарис да понижи напрежението, каменните стени на стаята се разтресоха от мощния глас на дядо Мандърли:
- ИИИИ тя си хрупаше трева,
му, му, му
в отсрещната гора,
му му му
аз по пътя я видях
му му му
и направо онемях.
муууууууу.
Красива беше тя
му му му
цялата в черни петна
му му му
аз бързо при нея отлетях
му му му
и с всички сили ...
Мъжете се развикаха, за да запушат устата на дядо Мандърли, който явно беше успял да хвърли всички в смут с песничката си за кравата. Беше му една от любимите. Той започна да вика нещо, което наподобяваше оправдание, че щял да завърши с "аз запях", а не нещо твърде вулгарно. Другите лордове очевидно не му повярваха, защото се чу отваряне на врата, недоволното мърморене на Маркъс и затръшването й. Андин неволно се изкиска. Искаше й се сега да види лицата на тези хора, докато дядо й пееше песента.
Сигурно израженията им бяха безценни.
- Нагледах се на достатъчно глупости тази вечер. - изведнъж Валарис накара групичката лордове да се обърнат към него. Дъщеря му не можеше да го види, но се обзалагаше, че очите му пронизваха всекиго - един по един, - След два дни Коронованият принц Теон, Карт Скагоски, лорд Болтън и Ъмбър ще се отправят на юг. И не искам да чувам и думичка за провал. Можете да напуснете всички.
Мъжете отново се развълнуваха, но строгият глас и наставленията на майстер Айрън съвсем скоро си свършиха работата и залата бавно утихна. Значи щяха да пратят Теон. Едва ли имаше по-подходящ човек в случая. Той щеше да се справи много по-добре в преговорите. Тя обичаше Рикард, но той беше припрян, избухлив и не особено дипломатичен. Качества, които можеха да се окажат пагубни при евентуална среща с Таргариен. Но от друга страна коронованият принц беше спокоен, търпелив, дипломатичен и здравомислещ - все неща, които щяха да работят в тяхна полза. Тъмнокосата понечи внимателно да се завърти, за да може да се махне от това проклето място, когато чу нечий дълбок глас:
- Да, милорд?
Да не би Валарис да беше дал знак на магнаря да остане? Можеше да се обзаложи, че гласът е негов. И таз добра, какво имаше толкова да си каже с него, че да го прави насаме? Не стига, че вероятно беше изумил останалите лордове, вкарвайки мечокът в делегацията, ами и това. Някъде до прозореца се чу тежка въздишка. Тази на баща й?
- Малко ... твърде малко останаха тези, които биха служили първо на мен преди да задоволят собствените си интереси. - последва кратка пауза, - Знам, че това, което ще поискам от теб е много, Карт, но не виждам кой друг би се съгласил. Кой друг би могъл да се справи.
Тайна мисия?! Баща й щеше да даде тайна мисия на мечокът?! Андин изсумтя и присви заплашително очи. Щеше да се радва да му възложат всичко, което го праща някъде на стотици левги разстояние от Речните земи и Божието око, защото иначе този дразнещо спокоен човек можеше да обърка плановете й. Тя се опита да се понаведе още малко, за да може да чуе всичко, дори диханието на двамата мъже, но хлъзгавата повърхност изпълни заканата си и Андин залитна напред. Единствено някакъв безумен късмет и леко извитият ръб на покрива я спасиха от сигурно тупване на земята, което при всички случаи щеше да е доста болезнено, ако не и фатално. В този миг, обаче, тъмнокосата не се притесняваше, че виси от покрива. Беше стиснала устни, очаквайки Карт да подаде глава от прозореца и да се засмее гадно, докато баща й цъка разочаровано с език. Много отдавна, още преди да замине за нос Кракен беше обещала, че повече няма да се катери по покривите като дивачка и досега стриктно спазваше ограничението. Тя присви очи при звука на приближаващи се стъпки, но вместо да чуе подигравателния глас на магнаря прозорецът се хлопна най-безцеремонно. Оставяха я да виси просто така? Андин направи усилие да се огледа и да се набере. Последваха няколко неуспешни опита, докато най-накрая не успя да стъпи в един малък процеп в каменната стена и да се оттласне нагоре. Когато най-накрая се върна на мястото си, младата жена вече беше сериозно ядосана и раздразнена. Подозираше какво ще поиска Валарис от мечока, но не искаше дори да си го помисля. Хлопна ядно с ръка по покрива и се зае със слизането.
Което със сигурност щеше да се окаже сто пъти по-опасно от качването.